Милен Радев

Цялото прогресивно човечество тези дни е обхванато от истерия около 70-тата годишнина от някакъв Ден на победата (в Берлин местният парламент дори обсъжда предложението 8 май да се обяви за официален празник като Ден на освобождението?!?).

Срещу тази пропагандна митология на днешните московски властници и техните услужливи западни протежета трябва неуморно и настойчиво да се говори и противопоставя истината.

А истината е, че датата на капитулацията на престъпния национал-социалистически режим в Германия 8/9 май 1945 е също така дата-символ за началото на поробването на десетки милиони хора от Съветската империя.

Тя е знаков ден за лавината от неописуеми зверства, от развилняла се азиатщина, невиждана и нечувана и при хунските и татарски нашествия, с която Съветската армия заля земите, в които стъпи смрадливият й ботуш.

Точно в тези дни препрочитам публицистиката на Анатолий Кузнецов, забягнал на Запад през 1969 г., намерил убежище в Лондон и предавал от там, също както неговият български съвременник Георги Марков, своите прекрасни есета на вълните на Радио Свобода.

Сякаш по поръчка попадам на уникален пасаж в есето, посветено на човешката съвест и на мъките, на които тя рано или късно подлага всеки, погазил нравствения закон, заложен у нас свише.

Колкото и да се съмнявам, че днешната, ламтяща за всеевропейско господство кремълска клика ще се поддаде някога на подобни мъки на съвестта за масовите престъпления, които извърши и извършва, намирам редовете на Анатолий Кузнецов за толкова силни и те така пасват към спомените на някогашния офицер от Съветската армия Леонид Рабичев за зверствата на “освободителите” в Източна Прусия, че не мога да не ги приведа тук в чест на страшната 70-годишнина:

“…В една от миналите беседи вече разказвах за един пияница-журналист на строежа на Каховската ВЕЦ на име Буриба. Той се водеше за герой от войната, фронтовик, танкист, което се потвърждаваше от многобройните му страшни белези по тялото и цели гроздове медали и ордени, с които се кичеше по празниците.

Този безпросветен, страшен алкохолик имаше една идея фикс и винаги, когато се напиеше, от всички събития на войната постоянно, маниакално си спомняше и разказваше само за едно: как в Прусия щом танкистите от неговата “трийсет и четворка” навлизали в някое градче, веднага се втурвали по къщите в търсене на ценности и на жени.

Като развалена плоча отново и отново той описваше как с бойните си другари изнасилвали наред всяка германка, а после дръпвали танка на сто и петдесет метра и с право мерене превръщали на пух и прав къщето заедно с ограбените и изнасилени германки в него.

“Е-бах-ме им майката и – давай нататък, братя!” – така завършваше той неизменно разказа си, стоварваше пестник на масата и въртеше дивашки пияни очи.

Вечно обрасъл с четина, някак изкривено-прегърбен, с бляскащи по зверски очи и треперещи ръце на алкохолик този Буриба оставяше у всеки тягостно впечатление. Животът му завърши безславно, само на четирийсет и няколко години: легнал пиян напряко на пътя него го прегази булдозер, връщащ се късно от смяна без фарове…”

Може ли да не пожелаем подобна безславна съдба и на днешните продължители на делото на Буриба – от Кремъл чак до последното сепаратистко гнездо в Донбас – които са се проснали в безумно пиянство напряко на пътя на всички ни ?