Един от най-заслужилите публицисти и радетели за каузата на справедливия анализ и осмислянето на комунистическото минало е Васил Станилов. Многогодишен издател на легендарния седмичник АНТИ (Про & Анти), стопанин на Работилница за книжнина, където излязоха например неповторимите сборници със свидетелски показания за годините на смърт, терор и мъка “Писахме да се знае” той е и днес непоправимо млад и неуморен работник в Захаристояновия смисъл на думата.

Интересите и вълненията му се простират от въпроси за чистотата на българския език през темата за вековното противоборство на руската ненаситност срещу България до всички аспекти на българската независимост. От едноименния вестник “Независимост”, който Васил издаваше през 1990 г. е и приложената илюстрация

За 90-тата годишнина от Атентата в църквата Света Неделя Васил Станилов изпрати специално за блог Де зората следния свой нов текст.

М.Р.

Васил Станилов

Ленин милозливо е нарекъл левичарството  „детска болест на комунизма.”. За обитателите на друга планета това определение насочва представите към някаква невинна игра, лекомислена забава, будеща насмешка. За хората от ХХ век левичарство се оказа не детска болест, а чудовищна пандемия, ог която до днес страда цялото човечество. Нещо като биологично оръжие с глобален обсег, разпространяващо се по наследствен, университетски и най-вече финансов път.

На 16 април се навършват 90 години от Атентата в църквата  „Света Неделя“. Загиват 134 души, ранени са 500,  по-късно умират много от тях. Убитите военни чинове от такъв ранг са много повече от падналите през войните: 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани. Сред руините намират смъртта си депутатите д-р Недялко Колушев, Н. Рачев и Хр. Цанев,  множество граждани, сред които и деца.

Вече по-голямата част от фактите, свързани с това мероприятие са известни. Използвам този гнусен болшевишки термин, защото той много точно пасва на това ужасно събитие. Това е вторият резервен сценарий. Първият е бил: убийство на царя и атентат в храма „Александър Невски”. Съдбата решава първият вариант да отпадне.

Представителят на БСП доц. д-р Димитър Генчев в дискусия по този повод заяви:”Атентатът е осъден, но не е разбран.” В по-нататъшното му поведение се видя, че няма предвид  извършителите и подбудителите, а техните мотиви. Според него те се крият в потушаването на метежа през септември 1923 г. И се подразбра, че кървавите злодеяния след 9 септември 1944 г. пък се обясняват с начина, по който българското правителство се е отнесло към организаторите и извършителите на най-чудовищното масово убийство за онова време..

Навярно не е необходимо да се напомня, че главните следдеветосептемврийски управници на България почти до един са преки или косвени участници в атентата през 1925 година. Тяхната кръвожадност ни дава право да отречем категорично техните твърдения, че Христо Ботев имал уклони към комунистическата идеология. Начинът, по който е превзет корабът „Радецки”, рицарското отношение на революционера към капитан Еглендер подсказват, че Ботев няма нищо общо с техния людоедски манталитет. Достатъчно е да се каже, че атентаторите освен взрив са сложили в купола на църквата и съдове със сярна киселина, за да увеличат злосторническия ефект.

Пример за джентълменско поведение дават други български атентатори – Солунските. Македонските четници, които отвличат мис Стоун, също дават пример за човечност….

Връщайки се по-назад в годините навярно би трябвало да мислим, че потушаването на Владайското въстание през 1918 г. е грешка, довела до събитията през 1923 г. Може би е трябвало да се оставят разбунтувалите се войници да завладеят столицата на България, да обявят република и да потърсят естествения си съюзник в лицето на току-що създадената Съветска република, която може и да не е била пряк насърчител и помагач, но е дала вдъхновяващ пример. А след това какво е чакало българския народ, ако са вземели властта, се видя през 1944 година.

Фактът, че оцелелите организатори в атентата на 16 април са избягали в Русия, от мнозина се отхвърля като доказателство за съучастничеството на Москва. От гледна точка на юридическата логика те са прави.

Но твърде многото исторически съвпадения в тази посока будят сериозни съмнения:

На 20 февруари 1892 г. в Цариград пристигат българите Орловски и Дражев, които биват приети от руския посланик Нелидов. На 24 февруари те нападат българския дипломатически агент Вълкович и го убиват. След това се опитват да се качат на руски кораб за Одеса, но не успяват, защото нямат редовни документ. Преспиват в руското посолство и на другия ден вече със съдействието на посланик Нелидов, успяват да заминат за Русия.

Убийците на Стамболов също бягат да се спасяват в Русия. Твърдят, че единият от тях, оцелял след сталинските нежни грижи, се върнал в България и като починал, ковчегът му бил изложен за поклонение в Дома на българо-съветската дружба.

Но онова, което прехвърля границата на съмненията са митингът в Москва в памет не на загиналите, а на обесения атентатор Мариус Фридман. И поемата на руски поет в негова чест, която се разпространява в съветската столица!?
Търсейки истинските подбудители¸ нека зададем въпроса „Qui bono?”. (Кой има интерес?) Отговорът се крие в нашата история.

Още Георги Сава Раковски в брошурата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите пише: „Руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и граби и поиска му се даже да я завладей…” Прогонен, Светослав при отстъплението си набива на кол десетки хиляди българи.

За да загуби Самуил битката с Василий Българоубиец са помогнали руски полкове, сражаващи се на страната на византийците.

Създаването на „независимо” българско княжество е трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години  царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България.

Ужасяваща, ненадмината по своята вулгарност картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници. Пожълтялата хартия на тези документи пази забележки на монархическия молив. Александър ІІІ е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройната шайка дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал. Той изпращал лично нему известни емисари.

Съобщенията за терористични актове и убийства, носещи неприкрити следи от причастността към тях на правителствени агенти, не предизвиквала у него никакво възмущение. „Всемилостивото” му сърце трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода”. Това го е писал не кой да е, а самият Васил Коларов.

“Пътят на Русия към Цариград значи за нас политическа смърт… ако русите влезат още веднъж в България, под един или друг предлог, то те вече не ще излязат. Ний трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към нея трябва да водим една систематическа отбранителна политика, като се опираме на всички враждебни ней елементи.” А това са думи на болшевишкия комисар Кръстьо Раковски.

През 1885 г. , когато сърбите ни нападат, Русия изтегля своите офицери от младата българска войска, като по този начин иска да подпомогне нашите нападатели.

През 1912 и 1913 година руският император Николай ІІ вместо да бъде арбитър, както е уговорено, насърчава нашите противници да ни нападнат и дори става кръстник на румънския полк, участвал във вероломното нападение срещу България. Турция, получила уверение за ненамеса от Русия, си връща земите, които България е получила съгласно Лондонския договор.

Мнозина от идейните бащи на социалиста доц. д-р Димитър Генчев са се изказвали по тази тема. Димитър Благоев пише: “Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите”.

Добре е да се замислим кои са тази, които предлагаха и продължават услужливо да предлагат под една или друга форма България за съветска република, като за целта са готови да си служат с методи, напомнящи атентата преди 90 години!