Едно от най-възмутителните и неразумни проявления на днешното институционализирано източно християнство е неспособността му (по-точно нежеланието) да се споразумее със западните деноминации за една обща дата на честване годишнината от Възкресението на Учителя и Син Божий Исус Христос.

Пред лицето на антихристиянския терор, надигащ се от Юг, засилващата се враждебност към останалия християнски свят на обявилите се за единствено “правилно славещи” българо-руско-гръцко-сръбски архиереи е дваж пò тревожна. 

Абсурдно е днес, в условията на глобалното село, в което са все по-гъсто преплетени мрежите на човешки съдби, на маршрути и местожителства, при непрекъснатия контакт на пръснатите по света, съпреживяващи чрез Скайп, Вайбър и Уотсап   – ние, обикновените вярващи, да сме принудени година след година да се лутаме в избор на дата за празнуване на светлия празник, да се разминаваме и се изолираме от нашите близки, съседи и колеги. За хатъра на неколцина облечени във власт и вкопчили се в своите привилегии брадати ретрогради.

За себе си и семейството си съм приел правилото “кой превари, той завари” – това значи, че Великден се празнува на първата от двете възможни дати (като втората също не се пренебрегва, особено що се отнася до възможността за повторно вглъбяване в смисъла на Възкресението и за повторно вкусване на малко агнешко печено с картофи)…

Ето как решавам в навечерието на настъпващия Разпети петък и пред идващия вдруги ден празник да публикувам тук един текст, който много ме развълнува и който мисля, че няма да остави никого равнодушен. Да му се отдадем, да вникнем в описанието на Светата земя, на далечната и на близката история, да усетим душевността на авторката, да влезем с нея и чрез нея в нови измерения на вярата и на света.

Благодаря на Виолета Радева, че предостави своя пътепис за публикуване в блог Де зората.

М.Р.

---

Част I | Част II| Част III | Част IV | Част V | Част VI

---

Виолета РАДЕВА

І. НЕВЪЗМОЖНИ ЖЕЛАНИЯ

 

В началото бе Сънят.

Аз, осем-девет годишно момче, търча с още едно хлапе заедно с тълпата, която вдига врява до небесата. Възрастните са много възбудени. Така е от няколко дни. Бащите ни се надвикват, зъбят се един на друг. Майките пекат хляб и стискат ядно устни. Сякаш всички са ни забравили. Ето и сега. Чуват се ридания на жени, а мъжете се блъскат с лакти, отварят си път с юмруци и всеки иска да не изостава от процесията. Там, в началото й, мъжът, когото днес ще разпънат, навярно се прегъва под ударите на бича, кръвта се стича от цъфналите рани, а тежестта на кръста и болката го събарят върху камъните и пепелта, която почернява от кървавите капки.

Суматохата, царяща в града, беше увлякла и нас, дечурлигата.Наближаваше голям празник. Трескавата подготовка за него и всеобщото суетене се усещаха във всичко, дори в тази припряност тримата осъдени да бъдат час по-скоро приковани към кръстовете. Опитваме се да се проврем между трополящите нозе, но възрастните безцеремонно ни изтласкват и ние изоставаме. Решавам, че ще стигнем по-бързо, ако не се бутаме сред хората, а минем по преките пътеки. Дръпвам другарчето си за ръка и го повличам след себе си. Катерим се като кози по камънака. Босите ни крака събарят ситни отломки, сивите остри листа на разпръснатите сред скалистото възвишение туфи и изкривените клони на редките ниски храсти ни шибат немилостиво, но кой ти гледа! Любопитството ни е много по-силно от болката. Пък и момчешките лудории не за първи път са ни довеждали на това негостоприемно и зловещо място.

Напразни бяха суровите закани на бащите ни да не се мотаем тук!

Изведнъж, когато задъхани и изранени почти стигаме заобления връх на планината, се събуждам с разтуптяно сърце.

Трябваше ми време, за да осъзная, че това е сън, че аз не съм момче, че такива странни растения върху подобни каменисти хълмове не съм виждала никъде през краткия си живот.

Освен река Дунав при Русе и Свищов, плодородните полета на Дунавската равнина и вековните дъбови гори на Лудогорието, за своите 14 години друго не познавах. Първата интуитивна мисъл, по-скоро дълбинно чувство, беше, че мъжът, когото тласкаха към онзи объл гол връх е Исус Христос. Някаква непозната част на душата ми беше излязла на светло.

Христос? Разпятие?

За мнозина това сигурно звучи невероятно. Как във времето на пламтящия комунизъм и безпощадната разправа с църквата, във времето на масирана и репресивна пропаганда срещу религията и изобщо срещу вярата в Бога, една ученичка може да има такъв абсурден сън?! Но дори да се абстрахираме от архетипния характер на част от нашите сънища, той имаше основа и обяснение и в духа на властващия и така характерен за българите от нашата цинична епоха агресивно налаган материализъм. Християнската традиция в моето семейство е с дълбоки корени. Двете ми баби бяха искрено вярващи и силно религиозни жени. Тях не можеше да ги уплаши някакъв нехранимайко, станал партиен секретар след окупацията на България от Червената армия, който псуваше свещеника и верните му енориаши. Те редовно ходеха на църква, постеха, причестяваха се, живееха, спазвайки според силите си нравствения кодекс на християнството.

Майката на моя баща е със свещеническо потекло. Хаджи Иринчо Петров от търновското село Мусина, неин дядо, е бил поп, даскал, бунтовник. В дома на стария свещеник, който загубва в Дряновския манастир трима от зетьовете си, отсядат Отец Матей Преображенски, Бачо Киро, Стефан Стамболов, поп Харитон, а по-късно му е гостувал и Иларион Макариополски. Според местните предания, там е нощувал и Васил Левски. Освен Новия завет, в къщата на баба имаше книжки с жития на светци, щампи, донесени от Божи гроб, икони. На иконостаса в голямата стая кандилото гореше почти непрекъснато, а въздухът ухаеше на тамян, чист восък и босилек. В неделя и на големи празници ликовете на светците биваха окичени с люляк и жасмин, с рози и шибои, с грациозни кремове и китки здравец. Особена сладка миризма се изливаше на талази, сякаш иконите дишаха. Когато бивах там през ваканциите, с престарялата ми баба се молехме вечер пред образа на Спасителя.

Вече в леглото, преди да заспя, въображението ми биваше превзето от историите за силата на духа и за мъченическата съдба на първите християни. Виждах се като една от тях – как ме хвърлят на лъвовете в големите амфитеатри, а хиляди уста искат моята смърт; как ме убиват по най-жесток начин, разчленявайки ме с остър меч; как стоически понасям страданията и гаврите, защото нищо не може да прекърши моята вяра в благовестието на Исус Христос за идването на Божието царство. Тъй като дядо до смъртта си през 60-те години на ХХ век беше епитроп в черквата, редовно ходех на неделните служби, където ме очароваха причудливите сенки на издигащия се към купола дим на тамяна, дрезгавото пеене на възрастните жени, събрани около свещеника, наивната красота на старите икони. В тази черква „Света Петка“ в град Глоджево съм била кръстена като двуседмично бебе, за да не умра „поганче“ и българската светица стана моя небесна покровителка.

Но странният сън не беше първият от подобен характер.

През една зимна ваканция мен, осемгодишна тогава, заедно с тригодишната ми сестра ни изпратиха при другата баба. Тя беше значително по-млада, будна, природно интелигентна жена. Знаеше много песни, поговорки, пословици, гатанки и приказки. Вечер, като легнехме, започваше да разказва обикновено „страшни“ приказки, които много обичах и ние, предимно аз, исках още и още, докато накрая я слушах в просъница, а сестра ми отдавна биваше заспала. Снегът в онези зими на детството беше бял и пухкав. Честите виелици го натрупваха на огромни преспи. Къщите биваха притиснати в бялата пустош, над комините се виеше прозирен пушек от бумтящите печки, заредени с големи цепеници, а мъжете разриваха пътеки колкото да стигнат до кошарите и конюшните, за да нахранят животните. Бяхме пристигнали с автобуса от Русе преди да завали снегът. Виелицата през нощта обаче беше разстлала дебела бяла пелена. Каква радост! Дядо извади шейната. Пързаляхме се, замерях сестричката си със снежни топки, снежинки се топяха по миглите ми, върху устните, а чистите капки бяха сладки и уханни. Търкаляхме се в искрящия от слънцето девствен сняг, детските ни писъци се издигаха към побелелите, натежали от булчинската си премяна и ниско приведени клони на дърветата, към бездънната синя небесна шир.

На другия ден вдигнах висока температура. После баба казваше, че съм бълнувала. Тогава сънувах първия си голям сън.

Намирах се в необикновена черква. Беше извънредно висока и всичко в това сакрално пространство имаше огромни размери. Не можех да отделя поглед от светещия в огненочервено иконостас. Полека приближавах към него. Исках да избягам, но краката не ми се подчиняваха, движеха се без моето участие, въпреки волята ми. В хипнотичен транс наблюдавах как оттам слезе огромен мъж в бяла дреха, която стигаше до глезените на обутите му в кожени сандали крака. Протегна ръка и ме сграбчи. Гърчех се като червей в страховитата му длан. Бавно ме сложи върху нещо като дръвник. Прекърши ме. Счупи ме. Сякаш бях глинено гърне, което той трошеше на все по-ситни и по-ситни парчета. Голяма брадва с бляскаво острие методично се вдигаше и спускаше, вдигаше и спускаше. Белезникаво-кафявата маса постепенно се багреше в червено. Бях ужасена, но в същото време наблюдавах сцената някак отстранено, сякаш гледах филм – вълнуващ, но не ме раняващ пряко. Когато тялото ми се превърна на пихтия, този ужасен бог омеси и оформи кървавата маса в човешка фигурка и я спусна върху пода. Отново бях аз, но по-висока и по-бледа…

През пубертета имах още един силен цветен сън.

Вървя с баба си, майката на баща ми. Отиваме на лозе. Мрачно е, небето е покрито с ниски сиви облаци. Светкавици го раздират. Газя с боси крака в топлата пепел, която усещам като нежна милувка, като лек гъдел. Наоколо няма жива душа. Не прелитат птички, не се виждат дори досадните мухи. Всичко се е притаило в очакване на бурята и задаващия се проливен дъжд. При всеки тътнеж на честите светкавици вдигам глава и дълго гледам бързия бяг на кълбящите се облаци, странните, чудовищни фигури, които се образуват. И както се взирам в небето, облаците изведнъж се разтварят и от тесния процеп се спуска кандило, провесено на дълъг синджир. Пролуката става все по-широка, в нея сияе като емайл къс синьо небе. От висините над нас слиза Богородица с Младенеца. Тя изпълва хоризонта, макар да се вижда до кръста. Върху роклята й с цвят на изумруд тежко пада пурпурна наметка. Младенецът в Нейните ръце е в златна риза. Вцепенявам се от изумление. Не мога да помръдна дори малкото пръстче на босите си стъпала. Небесната царица ми се усмихва и вдига ръка за благослов…

Отдавна съм разбрала, че всеки сън е един подарък от нашето несъзнавано, „драгоценен дар“, както го определя Новалис. През живота си съм имала редица „големи“ цветни сънища, така отчетливи и толкова ярки, че и днес ги виждам, сякаш наблюдавам картина – неизменна и непобутната от мястото си върху екрана на паметта. Сред тях, може би поради особено силните емоции, с които бяха съпроводени, са и тези три ранни пътешествия във владенията на Морфей.

Когато след 90-те години на ХХ век започнах да чета излизащите у нас с половин век закъснение трудове на швейцарския психоаналитик Карл Густав Юнг, с удивление установих, че като ученик на Зигмунд Фройд той не само отделя подобаващото внимание на сънищата, но значително разширява и поставя върху принципно различна основа анализа им като специфична духовна дейност. Бях чела Фройд, но поради личната си опитност, тъй като винаги обилно съм сънувала, отказвах да приема, че сънищата могат и трябва да се свеждат изцяло и единствено до манифестация на подтиснати и изтласкани дълбоко в несъзнаваното сексуални влечения и фрустрации. Затова възприех психоаналитичната теория на Юнг като откровение. Той дефинира съня като „спонтанен автопортрет , в символна форма, на актуалното състояние на несъзнаваното“, освен това вярва, че сънищата имат „едно неосъзнато предчувствие за бъдещите осъзнати постижения“. И с още нещо Юнг зае изключително важно място в моето естествено преосмисляне на живота, което всеки човек прави след определена възраст.

Бях попадала под ударите на публични обвинения, че съм в плен на идеалистическата, разбирай упадъчна, ненаучна, буржоазна философия. Бяха отказали да ме зачислят на свободна аспирантура, защото в текста на завършената дисертация за литературно-естетическите възгледи на д-р Кръстев видяха апология на оплювания професор по естетика и редактор на прочутото в началото на ХХ век списание „Мисъл“. Откриха зле прикрито съгласие и „проповед“ на идеализма в противовес на марксовия материализъм. Другарят Б. Мих., съветски възпитаник и московски зет, заяви с апломб, че ако тази дисертация види бял свят, то той щял да бъде първият, който ще стреля в мен, защото това щяло да означава, че е дошло „вражеско време“. Докато един от най-големите и влиятелни мислители на миналия век, чието влияние не намалява, а расте, ясно противопоставя Духа на материята. За него цялостната личност е почти универсален архетип на духа. Доказателство за съществуването на духовен свят, различен от телесното царство, според Юнг са сънищата и виденията, появявали се и появяващи се както при примитивните народи и в древността, така и при модерния човек.

Духът е нещо безкрайно по-висше от природата. В него божественото се проявява много повече, отколкото в природата. Човекът винаги се е стремил да изяви Духа и на тази цел служи изкуството, органично свързано от зараждането си с религията, която, както казва Хегел, е насочена към сърцето и душата, в сферата на субективността. Според Юнг човекът е естествено религиозен и религиозната функция по степен на сила той поставя редом с инстинкта за секс или агресия. Под религия обаче няма предвид някакъв непоклатим кодекс, догма, защото Бог е тайна. Проблемът за Бога ме е занимавал цял живот. Бях минала и през личния си богоборчески период, и през увлечението по будизма и даосизма, но никога не бях спирала да чета и препрочитам пожълтелите и станали ужасно крехки страници на малоформатното Евангелие от 1943 г. , което неизменно стои до нощната ми лампа. В дните на съкрушени надежди, на неизбежен психологически натиск в десетилетията на комунистическа диктатура утеха и упование намирах в притчите на Исус от Назарет, в Неговата проповед, насочена към Вярата и Доброто. Мечтаех. Фантазирах. Въпреки убедеността, че в рамките на земното си съществуване няма да видя неминуемото срутване на царството на лъжата.

Да посетя Божи гроб за мен беше невъзможен блян, бълнуване на сомнамбул. Нелепо беше да помисля дори, че това е осъществимо. Животът ми в комунистическия лагер, ограден с непробиваема стена и бодлива тел, правеше такава мисъл абсурдна и налудничава. Затворникът с доживотна присъда има възможност единствено да сънува широкия свят и да рисува във въображението си неговите чудеса. В соцлагера, където вегетираха „най-прогресивните и най-свободни“ хора, дори птичка не можеше да се измъкне вън от мрачния зандан.

Семейните предания за хаджилък на деди и прадеди от времето на Османската империя звучаха като фантастични приказки. Тези мъже, а понякога и жени, за които от уроците по история и от романите на Вазов знаехме, че са били роби, обезправени и лишени от свободата да разполагат със себе си, с живота и имота си, бяха предприемали поклоннически пътувания до Ерусалим, траещи месеци. Бяха тръгвали с кервани, натоварени с нужното за трудния преход, скътали в пояса си кемери с жълтици. Бяха изкачвали планински пътища, бяха прекосявали тъмни дъбрави, бяха пили от хайдушки кладенчета, бяха спъвали конете си по росни поляни. С кръст на гърдите и пищов под расото моят прапрадядо хаджи поп Иринчо Петров беше се молил на Божи гроб и обходил Светите места. През първата половина на ХІХ век. В епохата на „черно робство“.

Когато дойде „перестройката“, блянът ми постепенно се превърна в мечта. Но мечта почти толкова абсурдна, колкото беше и преди краха на комунизма. Заредиха се години на едва надмогвана мизерия, макар да имах работа, за разлика от стотици хиляди други хора, останали изведнъж без препитание по времето, когато се вихреше голямото разграбване на всичко чрез тъй наречените масова приватизация и РМД-та, превърнали комунистическата върхушка от идеологически в политико-икономически диктатор.

Въпреки всичко не се разделях с тази мечта. Тя остана сред моите най-силни и неосъществими в превалящия ми живот желания.

Но, както казват старите хора, човек предполага, а Бог разполага!

---

ІІ. ОТВАРЯНЕ НА ВРАТАТА

 

Решението за драстично скъсване с един утвърден през десетилетията начин на живот промени изцяло моето съществуване. За съжаление рядко осъзнаваме, че болестта е особен дар, път за развитие и израстване. Така пропускаме шанса си да разчупим ограничаващите ни рамки от догми, предразсъдъци и страхове, да излезем от коловоза на смазващо ни битие. Затлачваме животворния извор в нас самите. Лишаваме се от опитности, които ни помагат да изчистим душата си от налепите на разочарованията и обидите, да излекуваме раните от състоянията на вътрешна самота и усещане за изоставеност. Мисля, че истинската причина за страданията на съвременния човек се крие в чувството за богоизоставеност.

През 2012 г. добри познати ми предложиха екскурзия до Йордания. Полетът беше до Тел Авив. Щяхме да нощуваме в Назарет, а на другия ден да преминем границата с хашемитското кралство. Маршрутът включваше някои от най-известните библейски места. На връщане програмата предвиждаше да преспим в Ерусалим. Преди от летище Бен Гурион да отлетим за София, можехме да отидем до Божи гроб. Тази възможност беше достатъчна, за да приема предизвикателството без колебание. Още повече, че имаше и еднодневен тур до изгубения град на набатейците Петра, истинска перла в короната на излезлите от руините и тоновете земна маса древни градове.

На седмия ден от екскурзията, 25 април сутринта, след щателна проверка преминахме от Акаба в Ейлат. Поехме по великолепната магистрала на север. Зад нас остана Червено море, а отвъд източния бряг на река Йордан, в опърлената от бялото слънце пустиня, изчезваха чудесата на Йордания. Отминавахме разположени високо по хълмовете китни градини и сгушени в сенките им къщи, нацъфтели розови и бели олеандри, кактуси и жасмин, нежни анемонии. Спряхме да разгледаме величествената крепост Масада, където след тригодишна обсада в началото на 70 г. зилотите, предвождани от Елеазар бен Яир, решават да се самоубият, но да бъдат свободни хора, а не римски роби. След този внушителен урок по човешко достойнство продължихме покрай Мъртво море към духовното сърце на света. Късно следобед вече бяхме в хотела.

Водачът на групата предложи, ако някой иска, да го придружи до Божи гроб преди да затворят храмовия комплекс. Пет-шест души се отзовахме на поканата.

Под огромния купол, покриващ гробницата на Исус, скалата на разпятието, както и многото параклиси, малцина се движеха като сенки в тайнствения сумрак. Не повече от двайсет-трийсет души имаше около мястото, където е било положено тялото на Спасителя след свалянето му от кръста. Обзе ме неописуем трепет.

Розова мраморна плоча. Ярко осветен стенопис, пресъздаващ сцени от разпятието – точно срещу все още отворените порти. В центъра на ротондата огромни свещи от двете страни на пътека от черни и бели мраморни плочи сочат входа към най-святата точка на това сакрално пространство. Пред нас чинно чакаха десетина молитвено вглъбени италиански монахини.

Възрастен гръцки монах стоеше пред тесния вход и регулираше поклонническия поток. Забелязах, че отпуска на монахините по-дълго време за молитва. Случи се, че влязох с трите последни от тяхната редица, което възприех като Божие благоволение. Озовах се в тясно преддверие. Както научих по-късно – параклис на Ангела. На това място Мария Магдалина, потърсила в неделята след Пасха тялото на Исус, среща Господния вестител, чийто вид е като светкавица. „Няма го тук – рекъл. – Той възкръсна“. От този параклис се влиза в светая светих, в пещерата.

Преживяването ми имаше необикновена емоционална сила. Всяка клетка в мен трептеше и вибрираше в унисон с енергията, излъчвана от нишата в скалата. Когато положих длани върху мраморната плоча, покриваща ложето от 1555 година насам, усетих убождания като от много фини иглички и спазъм сви гърлото ми. Сълзите, които едва сдържах, потекоха щом излязох от ярко греещата, украсена с икони и десетки кандила пещера, където денонощно светят 42 лампи.

По тясна каменна стълба се изкачваме на Голгота. Параклис отбелязва мястото на смъртта на Исус. Скалата, където е бил побит кръстът на мъчението, е покрита със стъклен похлупак.

Вижда се пукнатината, появила се при земетресението в мига, когато след като извиква „Елои, Елои, лама сабахтани!“ Исус издъхва, а храмовата завеса се раздира отгоре до долу. А днес душите на милиони последователи на Христос, изтръпнали от ужас и състрадание, ако бяха поети, биха излели чувствата си като Елизабет Браунинг:

„Викът на осиротелия Емануил
Разтърси целия всемир;
Тъй бе самотен и немил:
„Боже Мой, Боже Мой,
Защо съм изоставен?“

Тъмнина е. Всичко се е притаило в очакване на неизбежното.

Мълчим и ние. Всеки е потънал в своите мисли. Устни се движат безмълвно. Свещи горят, а пламъкът им изпраща към небето молитвите, родени в глъбините на сърцата. Усещам мистично присъствие. Въздухът е наелектризиран и пропит от източни благовония.

Но тук не разпознавам мястото от моя нявгашен сън като босоного момче…

С широко разтворени ноздри поемам уханието на светото миро, което монах с дълга посребрена брада разлива върху мраморната плоча на помазанието. Върху нея тялото на мъртвия Христос е повито в чиста плащаница от Йосиф Ариматейски, преди да го положи в новия си гроб. Вярващите попиват с памук и кърпи сместа от смирна, алое и ароматни масла. И пред мен оживява една друга сцена.

Витания. Наближава Пасха. Рави Исус от Назарет е отседнал в къщата на Симон Прокажения. Докато е на трапезата, красива смугла жена с червеникава къдрава коса, подаваща се под синьо покривало, го приближава. Облечена е в дреха от персийска коприна, обута е в лаодикийски сандали. Носи алабастров съд, пълен с миро от драгоценен нард. Лицето й свети в екстаз. Лека и гъвкава е като газела. Ласките на пръстите й са по-приятни от вино и от ароматни масла. От устните й капе мед и мляко. Тя счупва съда и излива върху главата Му своето съкровище. Скъпоценното благовоние е за помазване на царе. Сега обаче жената помазва своя любим Рави за погребение. Назовавам я Мириам. В моите представи това е Мария Магдалина, онази, която живелият през 185-254 г. патриарх Ориген нарича Сестрата/Невеста от „Песен на песните“: „Черна съм, но съм хубава, йерусалимски дъщери, черна съм като кидарските шатри, но съм хубава като платната на Соломоновите шатри. Не ме гледайте, че съм мургава, защото слънцето ме е пекло…“ Същата, която признава пред Бог своята чиста любов: „Докато царят седи на трапезата си, моят нард ухае. Любимият ми е за мене като торбичка със смирна, ще прекара нощта между гърдите ми. Любимият ми е за мене като китка къна в лозята на Ен-гади“. Онази с очи като на гълъбица, с коси като стадо кози, които се спускат от Галаад, със зъби като току-що остригани и изкъпани овце, със слепоочия като резенчета нар, с гърди като близначета на газела, които пасат сред кремовете.

Почти не спах през нощта там, на деветия хотелски етаж, в ъгловата стая колкото гнездо на голяма птица с прозорец, вдигнат на метър и половина от пода. И причината съвсем не бяха хилядите на големия площад долу, които пяха, танцуваха, радваха се на фойерверките, надуваха свирки и ядяха лакомства до 6 часа сутринта след националния празник на Израел. След закуска тръгнахме към Божи гроб. За втори път стъпих върху шлифованите от милиони човешки стъпки големи каменни плочи и поех особения въздух, напоен с дъха на ароматни масла и екзотични билки. Сега редицата от чакащи се виеше като змия, захапала опашката си, захващаща в плътен пръстен мрачната и стегната с метални винкели едикула. Туристи от всякакви народи и раси се притискаха с надеждата да минат по-напред и по-бързо. Чуваше се говор на десетки езици. Думи се преплитаха, догонваха, настигаха и задминаваха. Мъже и жени, една невероятна смесица от лица, фигури и пъстрота на облеклото, стискаха свещи, показваха си икони, купени преди това от някое арабско магазинче, подвикваха си или стояха привели глави в отстранено мълчание. Но в това разноезичие и глъч отделих няколко свързани думи: „А това е коптският параклис. Тук може да се пипне онази част от камъка на гроба, където е била положена главата на Исус“. Жената, изрекла това, беше от нашата група. Преди шест месеца идвала на екскурзия в Израел…

Обикаляме църквите и параклисите. Църквата „Жените мироносици и Мария Магдалина“. Църквата „Свети Яков, брат Господен“. Църквата „Света Мария Египетска“. Църквата „Свети 40 мъченици“. Параклиси. Още църкви. Други параклиси. Появявали са се по различно време. Строили са ги различни народности. Събаряни многократно. Възстановявани. Всяко време е оставило своя отпечатък. Сребърни обкови. Бронзови свещници. Помътнели и покрити с плесен стенописи. Богато украсени икони. Кандила. Има занемарени, полутъмни параклиси, чиито стопани са измрели или са се отказали от тях. Както сме направили ние, българите. Има обаче блестящи, отрупани със злато, скъпоценни камъни и шедьоври на ювелирното изкуство големи икони и цели иконостаси, към които всеки нов ден прибавя още блясък и великолепие. Католици, православни, протестанти, копти , арменци, а и откровени атеисти и просто любопитни туристи оставят своята лепта, принасят дарове от благодарност за изпълнена молитва или като чисто жертвоприношение.

До тръгването към летище Бен Гурион остава час и половина. Местната екскурзоводка предлага, ако някой иска, да ни покаже Виа долороса. Потегляме от Божи гроб с идеята да стигнем до Гетсиманската градина. Движим се по тясна наклонена уличка, в типичен за Близкия Изток арабски базар. От двете страни над главите ни висят дрехи, килими, кожени чанти, лъскави шалове. Вървим край купища обувки, сувенири, местни лакомства и ядки. Носят се миризмите на фалафел и на остри подправки. За секунди се задържаме тук-там, за да отбележим наличието на числа, обозначаващи споменатите в евангелията места на важни събития от последните часове на Исус. Като се отдалечаваме от Божи гроб, отдалечаваме се и от пазарската шарения и гюрултия. Вървим бързо, задъхваме се, но за 45-те минути, с които разполагаме, за да успеем да се върнем навреме за отпътуването към летището, искаме да извървим колкото се може повече от пътя на болката и плача, да видим храмове и места, свързани с Новия завет. Поглеждаме арменския параклис, където Исус пада за първи път. Над входа е поставено релефно изображение на Спасителя, затиснат от кръста. Тук пък Исус се свлича за втори път. А ето и мястото, където според преданието Вероника е избърсала с кърпа лицето Му от потта и кръвта. Тук Симеон Киринеец поема кръста…

Въпреки бързането, не успяваме да стигнем до Гетсиманската градина!

През годините, четейки евангелията, най-живо съм си представяла именно нея. Многократно бях преживявала бездънната самота на Исус, когато в мрака на нощта мълви в молитвен екстаз: „Авва Отче! За Тебе е всичко възможно; отклони от Мене тая чаша; но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти.“ Но докато Той „се ужасява и тъгува“, както свидетелства евангелист Марко, Неговите ученици, въпреки обещанията си, все биват надвити от съня. И удря часът, предречен от Писанията, Синът Човечески да бъде предаден от своите и заловен. На хвърлей от това осветено от Исусовите молитви място тръгнахме обратно. Огорчението ми беше безпределно. Елеонската планина и сгушената в пазвата й Гетсиманска градина се отдалечаваха като недостижим мираж. След няколко часа зад гърба ни щяха да останат завинаги и Ерусалим, и Обетованата земя, която Мойсей показва на евреите от връх Небо, преди да предаде Богу дух.

Тогава се зарекох, че ще се върна!

---

ІІІ. БЛАГОСЛОВЕНА ЗЕМЯ

 

Последният ден на октомври 2014 година. Летим с Боинг на EL AL. Аз съм на ред 24, в средата. Вдясно от мен седи усмихната и много чаровна млада еврейка. Вляво – около 50-годишен хубав мъж с прошарена светла коса и памучна риза на светлосини и бели квадратчета, също евреин. Разговарят със съседите си отпред и с тези вляво от пътеката. Тази изолираност от моите спътници ми дава възможност да се потопя в сладостното предчувствие за новата среща с древния Йерушалайм.

Автобусът, който ни очаква на летището, поема към ябълката на раздора между евреи и араби. Броени часове преди да пристигнем еврейска кръв беше пролята на метри край стената, разделяща Ерусалим от Витлеем, съвсем близо до пропускателния пункт, през който преминахме по-късно вечерта в палестинската автономия, за да се настаним в хотел „Парадайс“. Следите още личаха…

Мнозина от групата вадят фотоапарати и бързат да запечатат пейзажа край магистралата, растителността, която прави силно впечатление, стъпаловидно терасираните червени каменисти хълмове от двете страни на пътя ни, където всяко стъпало е грижливо насипано със слой плодородна почва. Пропътувахме 25-те хиляди квадратни километра на Израел на север и на юг. От запад до изток. Покрай река Йордан и Мъртво море. Покрай Генисаретското езеро и Голанските възвишения. Покрай Средиземно море. Движихме се все по пътища, за каквито всеки шофьор мечтае. Които радват сетивата и най-вече очите с подредените, оградени и номерирани фиданки отстрани, с нависналите облаци от виолетови бугенвилии, с шумоизолиращите платна, с чистотата и вниманието дори към най-дребния детайл.

„Вместо да си дадат парите за по още една баничка, евреите ги хвърлят за асфалт!“ – жлъчно се пошегува съпругът на приятелката ми и предизвика смях у замлъкналите от изумление мъже наоколо. Тази реплика предизвика взрив от горещи коментари. Колко трябва да си лицемерен и лъжлив, или ако не си такъв, то да си изумително тъп, за да твърдиш, че по-важно е да раздадеш по 4,50 лева на четиристотин хиляди пенсионери, отколкото да вложиш средства и усилия в изграждането на магистрали и първокласни пътища, без които ничия икономика не може да се развива и без които няма модерна държава. Впрочем подобна на израелската пътна мрежа има и в Йордания. Убедена съм, че това е една от личните заслуги на европейски възпитания и светски настроен крал Абдула ІІ.

Но българските поклонници и послушници на евразийската сатрапия нямат интерес да управляват държава с богато и проспериращо население, а смазани и унижавани всекидневно и по всякакви начини поданици. Затова малко ги е грижа дали този презрян човешки отпадък троши колите си по изровените тесни пътища, нито се стряскат, че при катастрофи у нас загиват повече хора, отколкото в горещи точки на планетата при бойни действия. Пътищата ни, осеяни с паметници и кръстове, приличат на гробище, в каквото постепенно превръщаме заради мързел, простотия , завист и безбожие цялата си райски красива земя. Оплакваме се, че сме малки и слаби. Че са нищожни ресурсите ни.

Кръстосвайки обаче с бързите автобуси и Йордания, и Израел си дадох сметка колко лъжлив и безпочвен е нашият жалостив хленч, колко лицемерно е поведението ни. Докато не преодолеем съсипващия ни мързел, култивиран у нас през годините на най-антихуманния социален експеримент – комунизма, когато всеки чакаше да му „дадат“ – работа, привилегия, възможност да открадва от „народното“, кола, жилище, образование; докато не престанем да се изживяваме като жертви, надяващи се някой да дойде и да ги „спаси“; докато не възродим инициативността си като човешки, творчески личности; докато не отхвърлим стария манталитет и не започнем промяната от самите себе си, ще кретаме в опашката на Европа.

Израел е с четири пъти по-малка площ от България. Йордания има площ 89 544 км2 и население под 6 милиона. Като изключим плодородната долина на река Йордан, преобладаващата част от територията на двете съседни държави е пустинна. Но особено евреите за някакъв половин век са превърнали пустинята в райска градина, а ние за същото време от рай направихме земята си, селата си, градовете си, душите си една изгорена, безплодна пустиня.

И се сещам за пророчествата, че когато Бог събере в последните времена евреите, разпръснати сред останалите народи, Обетованата земя, станала за две хиляди години място на мерзост и запустение, ще разцъфти отново, ще се изцелят вгорчените води, ще се напълнят с риба и благодат.

Елик, екскурзоводът, на своя остарял и с объркана граматика прелестен български ни казва докато се отдалечаваме от летището, че нашето пилигримство ще започне от…Гетсиманската градина! Вътрешно ликувам и имам желание да запея, да прегърна някого, да се усмихна и на най-мрачния човек.

Над нас сияе нежносиньо небе. Леки облаци димят в дъното му. Златиста светлина обгръща проснатия в далечината отвъд долината Кидрон великолепен град. В древността са го оприличавали на елен, който грациозно скача от хълм на хълм. Гледката оттук, от полите на Елеонската планина, е величествена. Белите каменни стени, порти, кули, храмове и стъпала блестят под косите лъчи на догарящото слънце. То ни облива с меки лъчи, гали ни с кадифена длан и си играе с потрепващите на тънките си стъбла късни цветя. Дълбоко поемам замайващия аромат на непознати треви, на въздишащи кипариси и на звънтящи тънки и остри маслинови листа. Някои извеждат названието на това магическо място от арамейското „гат-шамна“,сиреч „преса за маслини“. Други казват, че „Гетсиман“ означава „тоз, който върви по благоухания“.

Ето я пред нас градината на благоуханията! Вековни маслинови дървета. Внушителните им дънери са старчески разкривени, сиво-кафявата им кора е грапава и напукана, а клоните им са изковани от чисто сребро. Ниска ограда. Върху подравнена и посипана с пясък подкова надпис от еднакви камъчета „PЕACE“. Над нас – пояси от тъмни кипариси и маслини. Докосвам грапавия камък, където Исус по време на нощното си бдение моли своя Отец ако може, да го отмине горчивата чаша. Нито дъждът през изминалите две хиляди години е отмил следите от Неговото присъствие, нито слънцето е изсушило Неговите сълзи. Три пъти за своите 33 години плаче Синът Човешки: за бъдещото разрушение на Ерусалим и неговото запустение и омерзение; когато вижда съкрушените от скръб Марта и Мария заради смъртта на брат си Лазар и тук, в нощта на изпитание и надмогване на човешкото. Видими за духовните очи, словата Му са гравирани върху сърцевината на камъка. А когато дойде отново да съди живи и умрели за делата и помислите ни, думите „Да бъде Твоята воля, Отче, не моята“ ще се изпишат с огнени букви върху небесната твърд. Като предупреждение да се смирим и да прекършим остриетата на гордостта, високомерието, завистта и злобата си.

Над камъка, където Исус се е молил, италианският архитект Берлуци през 30-те години на ХХ век построява върху основите на две стари църкви базиликата на агонията, известна още като църквата на нациите. Тази елегантна и красива постройка носи очарованието на италианския стил. Великолепни мраморни колони поддържат богато украсения купол. Трънен венец от ковано желязо огражда правоъгълната скала и напомня за страданията на Сина Човешки, започнали в злочестия миг на неговото залавяне. Бих стояла тук часове. Бих идвала ден след ден, сезон след сезон, година след година. Бих чакала тук завръщането със слава на Спасителя, за да възтържествува справедливостта и законът на Любовта да измести завинаги Мойсеевия закон „око за око и зъб за зъб“.

Последни снимки на фона на Ерусалим, където в далечината блести позлатеният през 1994 г. купол с мюсюлманския полумесец на Храма на скалата и сребърният на джамията Ал Акса. Зад нас остават Гетсиманската градина и Елеонската планина.

Отбиваме се в църквата „Успение Богородично“. С широкото стълбище, чиито стъпала са изтрити от времето и стъпките на пилигримите, с масивните почернели каменни блокове във вътрешността, с аурата на святост и древност тя ме беше завладяла и при първото ми идване. Затова тук, в относителната тишина и спокойствие се моля и запалвам свещи за всичките си близки, роднини и приятели. Вярва се, че на това място е погребана Божията Майка. Според друго предание апостол Йоан, комуто Исус от кръста казва: „…ето майка ти“, а евангелистът добавя: „от оня час ученикът я прибра при себе си“, отвежда Дева Мария в Ефес и там завършват нейните земни дни.

---

ІV. ВИДЕНИЯ И ПОКЛОНЕНИЯ

 

Ефес е не по-малко притегателно място за поклонници от цял свят. Лайнери като плаващи крепости акостират на пристанището в Кушадасъ и огромни автобуси отвеждат туристи от другия край на земята да видят сгушената в Бюлбюл даг къща, където са преминали последните дни от земното съществуване на нашата Небесна Царица. От всички големи турски курорти край Егейско море всеки ден автобуси с почиващи поемат към Ефес и Славеевата планина.

Омагьосващо ми звучаха още при първия досег с древногръцката философия, поезия и история имената на йонийските полиси Милет и Ефес, Дидим и Троя, остров Самос. По техните покрити с мраморни плочи улици, под сенките на палми, край храмовете на древните богове са се разхождали поети и философи. От Милет са основоположникът на античната философия Талес и неговите последователи Анаксимандър и Анаксимен. В Ефес, построен според легендата от амазонките 2000 години преди Христа, се прославя друг философ – Хераклит Тъмния или наричан още „плачещия философ“, произхождащ от царско-жреческия род на Кодридите, който заради философските си размисли се оттегля в знаменития храм на Артемида Ефеска, едно от седемте чудеса на древния свят. Неговият трактат „Музите“, определян от Сократ като „превъзходен“, вероятно е унищожен от пожара, подпален от Херострат през 356 г. пр. Хр. От него са оцелели само около 70 фрагмента, цитирани от по-късни автори. Заради Ефес два пъти почивах в Кушадасъ и веднъж в Дидима.

Невероятна изглежда историята за откриването на къщата, където живее до смъртта си на 64 години Исусовата майка, но тя не е уникална. Документирани са много случаи за намиране на свети места чрез пророчески сън или в състояние на транс. В 1812 г. прикованата на легло монахиня Анна Катерина Емерих (1774-1824) една сутрин изпада в транс и вижда как апостол Йоан напуска с Богородица Ерусалим и се отправя към Ефес, столица по това време на област Мала Азия от Римската империя. С удивителни детайли тя описва къщата, която Христовият ученик изгражда на отдалечено от града място, за да не предизвикват гнева на поклонниците на Артемида. Видението й би останало като никому неизвестно лично преживяване, ако през 1818 г. Клеменс Брентано не се установява в Дюлмен, Вестфалия и не започва методично да записва виденията на Емерих, което прави до самата й смърт.

Кой е Клеменс Брентано?

Роден е на 8 септември 1778 г. в Еренбрайтщайн (дн. Кобленц), Германия. Заедно с поета Ахим фон Арним, с когото го свързва близко приятелство, издава в Хайделберг тритомника „Вълшебният рог на момчето“, събрал стари немски народни песни, с който се слагат основите на Хайделбергската романтическа школа. Неговата поезия е мост към модернизма. По-късно се отказва от писането на светска поезия и се отдава на религиозно творчество. Смята се за класик на християнската литература, но книгите му „Жизнеописание на Дева Мария“, „Години на учение на Христа“ и незавършената биография на Анна Катерина Емерих излизат повече от десет години след смъртта му на 28 юли 1842 година. Трябва да минат обаче още три десетилетия, докато игуменът на един католически манастир в Измир научава за видението на Емерих и решава да потърси има ли такава постройка в района на Ефес.

Така в 1891 г. са открити стени на къща в планината. Всичко отговаря точно на описанията. Жители на скътано по-далеч селце разказват на откривателите, че от незапомнени времена и те, и предците им почитат това място като гроба на майката на пророка Иса, както е назоваван Исус Христос в Корана. Археолозите по-късно установяват неопровержимо, че нейните основи са от І век сл. Хр. Папа Лъв ХІІІ посещава мястото през 1896 година. Реставрацията е извършена през 1950 г. и плътна червена линия отделя надстроената горна част. Поддържаната от италиански монаси капуцини светиня е удостоена с визита последователно от папа Пий ХІІ, папа Павел VІ, папа Йоан Павел ІІ и папа Бенедикт ХVІ.

Още първото ми посещение там беше съпроводено с изключително вълнение. Красотата на мястото се допълва от странно усещане за тишина и спокойствие, независимо от огромното количество хора, непрекъснато пристигащи и заминаващи. Поразяваща беше и историята, разказана от екскурзоводката Несрин за ужасния пожар, обхванал планината и унищожил до корен огромно пространство гори. По чудодеен начин той не засяга къщата на Дева Мария и вековните дървета наоколо. Оттогава хора от цяла Турция правят жертвоприношение – даряват пари за залесяване на опустошената планина и гората се възражда. Нещо ефирно, неуловимо, усещане за лекота на реещи се в небето облаци те обгръща тук и не искаш да си тръгнеш. Къщата, еднокуполна постройка, е вградена в скалите. Централна част с малък олтар и две помещения – вляво и вдясно. Отворени за посетители са само централната част и стаята вдясно от олтара. Скромно. Ненатрапчиво. Без външен блясък. Всеки свободно може да вземе две свещи и да ги запали на определените за това места навън.

При второто си отиване там, попивайки с поглед всеки сантиметър от каменните стени, откривам за себе си едва видимо изображение на Богородица върху камъка на височината на очите ми. Разпитвам някой видял ли го е. Не. Вдига рамене и Несрин. Две години по-късно, отново посещавайки Ефес и къщата в Славеевата планина, забелязах, че изображението е покрито със стъкло и сърцето ми лудо затуптя. Значи не ми се беше привидяло! Но за мен остава загадка как се е появило…

Спорът къде е погребана Божията Майка тлее от ХІІ век и не е затихвал оттогава. Категорични доказателства не могат да посочат привържениците нито на едната, нито на другата теза. Абсолютно сигурно е, че Свети Йоан е доживял дните си в Ефес. Там, в днешния Селчук, на върха на хълма Аясулук, е неговата гробница и базиликата „Свети Йоан“, построена от император Юстиниян. Около гроба-базилика са открити още пет по-малки гробници, разположени така, че заедно образуват кръст. Но по-важното е, че в Ефес е и първата базилика в света, посветена на Богородица. В ранните векове на християнството по традиция местата за поклонение са били свързани само с лица, които са живели и умрели в дадения район. Вероятно не е случайно, че Третият събор през 431 г. с участието на 200 епископи, един от най-важните в историята на християнството, се провежда в църквата, посветена на Св. Мария. Любопитно е, че Катерина Емерих е твърдяла, че гробът на Богородица е на дълбочина 500 метра. Все още обаче никой не е правил такива разкопки…

---

V. СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ

 

Започва да ръми. Елик казва, че българите носят благословение на Ерусалим, защото непосредствено преди да пристигнем е валяло и отново небето се е отворило, а тук всяка капка дъжд е скъпоценна. Слънцето изчезва зад хоризонта малко преди 17 часа . Петък е. Със залеза започва шабат, еврейската събота. Елик ни води към Стената на плача. Дъждовните капки падат като сълзи – вглъбено и с някаква отдаденост на скръбта. Настигат ни или ние настигаме евреи със странни огромни шапки върху спускащите се край ушите черни масури. Това са ортодоксалните вярващи, които човек може да срещне най-често в еврейския квартал. Озоваваме се на просторна еспланада. В дъното – внушителната, много висока и позната от филмите Стена на плача – единствено оцеляла от някогашния великолепен Храм на Бога. Приижда все повече народ. Струпали са се хиляди мъже и жени. Лека преграда разделя пространството на две части. Носи се песен, а като приближаваме става ясно, че високо звучащата мелодия идва от мъжката половина,над която се развява голямо знаме на Израел.

Вървим към Стената с моята приятелка и пред нас се открива изумителна гледка – двайсетина момичета в зелени военни униформи и с автомати на рамо танцуват и също пеят. В ъгъла между Стената и значително по-ниска груба каменна постройка има метална стълба. Изпитвам непреодолимо желание да разбера какво става в мъжката част. Изкачваме се. От високото виждаме танцуващи войници в униформи и с автомати и развяващото се бяло знаме със синята шестолъчна звезда на Израел. А над всичко се носи нещо като жужене, като силна вибрация. Мъже и жени, момичета и деца със свещени текстове в ръце повтарят непознати думи и се поклащат ритмично. Сигурна съм, че Бог чува молитвите им. Какво казва Господ Исус Христос на жената, що страдала дванайсет години от кръвотечение и оздравяла само като се докоснала до дрехата Му? „Дъще, твоята вяра те спаси.“ Защото когато човек има вяра колкото синапено зърно, той планина може да обърне… Вярата спасява и шепата евреи, живеещи в Израел, от изчезване в морето от враждебно настроени араби.

И ето, на следващата сутрин отново сме в Ерусалим и отиваме към Божи гроб. Този път обаче следваме мъченическия път на Исус от Назарет по Виа долороса – от палата на Пилат и тъмницата, където е изтезаван, покрай всичките девет места, докато се влезе в базиликата на Божи гроб. Именно там са последните пет спирки: мястото на събличането, мястото на приковаването, мястото, където е издъхнал, камъкът на помазанието и гробът в пещерата, където е бил положен. За трети път заставам в скупченото множество, за да докосна отново мрамора върху камъка, където жените мироносици са намерили плащеницата, в която е бил обвит Исус, но не и тялото Му. Прекалено много хора щъкат нагоре-надолу, натискат се, подвикват. Шарени многолюдни протестантски групи от Африка и много руснаци. Чернокожите са облечени в еднакви ярки униформени дрехи. Панталоните на мъжете са като шалвари, а жените са с дълги до кокалчетата прилепнали рокли. Срещаме ги после по целия си маршрут и често ги чуваме да пеят. Плътно притиснати тяло до тяло пристъпваме сантиметър по сантиметър и след около един час сме в сакралното пространство. Преди това, минавайки покрай коптския параклис, коленичих в поклон доземи и докоснах чистия камък, непокрит с мрамор, където, казват, е лежала главата на Спасителя. Тук паля първите свещи в базиликата. Почти никой не ме последва. Дали това е сляпо придържане към православните догми, се питам днес, защото наоколо бяха изключително хора от нашата група и руски групи – шумни, подвикващи, вкарали в действие лакти и обемни телесни форми, или безучастно спазване на утвърдения официален маршрут. Не знам. Но се лишиха от благословията на двамата коптски монаси, бдящи на това свято кътче.

При обиколката из стария град на няколко места забелязвам, че въздухът е силно напоен с аромат, който има особена сладост, сякаш пак съм коленичила пред плочата на помазанието. Най-силно усещам тази миризма при портата на лъвовете. Наоколо няма никаква растителност, която би могла да изпуска благовонието, но то е толкова силно, че помолих Елик да ми каже какъв е източникът му, защото съм го усетила и на други места докато обикаляхме палата на Пилат Понтийски, мястото на Тайната вечеря и тъмницата. Той ме поглежда учудено. Изненадана съм, че другите също не усещат миризмата. Само още една жена, която чува въпроса ми, потвърждава, че и на нея въздухът й мирише хубаво. Развеселен, Елик цитира стих от Библията, където се възпява благословеният въздух на Ерусалим.

Дадох си сметка, че това е субективно преживяване и за мен произходът му е необясним. В паметта ми възкръснаха други два подобни случая.

В Йордания, за да се стигне от паркинга до мястото, където Йоан Кръстител е проповядвал и кръщавал последователите си в река Йордан, се върви през рехава горичка от странни ниски дръвчета, прилична повече на рядък храсталак. Почвата е суха, песъчлива и цялата местност е някак прозирно-сребърна. Едва в близост до реката растителността е гъста и зелена. Още като тръгнахме по пътеката през застиналата приказна местност, ме лъхна силен аромат и ноздрите ми го усещаха докато стигнахме навеса над водоскока и дървените стъпала за идващите да се потопят в свещените йордански води. Удивих се защо хората, с които бях, не усещат благоуханието. Не знам на какво миришеше. Представям си, че кедър и сандалово дърво, тамариск и туберози, нард и канела, изобщо екзотични дървета и растения имат подобни непознати за сетивата ми ухания и изпускат толкова интензивен аромат.

За първи път осъзнато се сблъсках с този феномен на 14 септември 1999 година, Кръстовден. Предстоеше ми операция. Трябваше да постъпя в болницата предния ден, но в себе си твърдо бях решила да не легна под скалпела, преди да отида на Бачковския манастир и Кръстова гора. Помолих старшата сестра да ме включат за по-късна дата. Стана ясно, че това ще е на 14 октомври, Петковден. И ето ме за първи път на Кръстова гора, за която толкова ми бяха говорили мои приятели от Чепеларе. Магическо място, обвеяно с легенди. Според преданието тук е заровена частица от кръста на Исус Христос. Открито е по подобен начин, както става с къщата на Дева Мария в Ефес. Йордан Стойчев от Гоцеделчевското село Ковачевица, който получавал видения и е открил много свети места из България, пристига през 1933 г. в село Борово, намиращо се под среднородопския връх Кръстов. След една нощ,прекарана на върха, във видение му се открива съдбата на намиращия се тук от векове манастир и избитите от турците 300 монаси. Времето безжалостно заличило следите на манастира, където се пазела икона с вградена в нея частица от Кръста Господен. Брат Йорданчо, както го наричали всички, добре се познавал с цар Борис ІІІ. По това време тежко се разболява княгиня Евдокия. Брат Йорданчо посъветвал Царя болната му сестра да преспи на Кръстов. Оздравяла не само княгинята, но и болното дете на офицера от свитата й. В знак на благодарност Царят поставя бронзов кръст на върха. Брат Йорданчо посочил и мястото, от което избликнала целебната вода. Комунистите хвърлят този свят човек в Ловешкия лагер, където умира като истински Христов мъченик, закопан до шия в земята.

Автобусът за Кръстова гора беше пълен с поклонници – болни или близки на тежко болни хора, тръгнали с вяра да търсят лек и спасение. Една от спътничките ми, идвала и преди, ме посъветва да не слагам длани върху пръстта край аязмото, а да ги държа на известно разстояние. Трябвало да усетя иглички и силна болка на мястото, което е болно, но да не съм се плашела. Силната болка се появи още горе, на големия кръст над дванайсетте параклиса. Край аязмото тя стана вече мъчителна и както ме беше уверила, иглички пронизваха дланите ми. Неочаквано за себе си и за смълчаните хора край мен възкликнах: „Колко силно мирише на босилек! И на тамян!“ Огледах се. Хората край мен също се заоглеждаха. Напразно търсихме произхода на вълната от свещени аромати. Никой нищо не носеше. Едва когато се прибрах у дома в книжката, която си бях купила за Кръстова гора и брат Йорданчо, прочетох за тази специфична особеност на мястото да излъчва понякога ухания без видим източник. Описан и добре известен е примерът от първата половина на ХХ век с отец Пио от Сан Джовани Ротондо, от когото се излъчвала упойваща миризма ту на виолетки, ту на рози или момина сълза, лилии и нарциси. Нарича се осмогенеза (букв. „създаване на миризма“). Тези ухания на святост долавяли молещи се болни или изпаднали в криза хора, след което следвало постепенно оздравяване или справяне с проблемите. Не е ли това потвърждение на дошлата от древността вяра, че свещените аромати отварят духа към други хоризонти, към божествени измерения?

Докато пътуваме обратно към Витлеем, превалява кратко като предната вечер. Облаците се кълбят и плуват по своя си път, проблесват слънчевите лъчи и над нас грейва царствена дъга! Убедена съм, че минахме под нея. Изведнъж вляво, от прозореца, до който седя и попивам впечатления от всеки метър ерусалимска земя, виждам хълм, при чиято гледка получавам сърцебиене и устата ми пресъхва от вълнение. Той точно отговаря на онзи хълм от някогашния ми сън за Голгота. Камъни, тук-там същите туфи от остри, пепеляви непознати треви, същите ниски, криви храстоподобни растения. Цялото ми същество ликува, защото оживя в реалността картината, гравирана в моята памет от началото на съзнателния ми живот. Сигурна съм, че хълмът Голгота е изглеждал така преди две хиляди години!

Пътят ни на пилигрими не следва хронологично Исусовите стъпки. Но какво значение има това? Цялата тази земя е свещена. Тя е заредена с божествено присъствие, облъчена е с почитта и молитвите на милиони същества. Дори никога да не си отварял Библията, няма как да не си чувал за места и събития, влезли в колективната памет на човечеството и притаени в несъзнаваното. От древността религия и изкуство са органически свързани. Това важи както за древния Египет и гръко-римския политеизъм, за индийския будизъм и за културата на маите, за персийския зороастризъм и африканските мистични култове, така и за двайсетвековната християнска епоха с блясъка на величествените базилики и катедралите, с красотата на мозайките, иконите, скулптурите и фреските. Чрез поезията и музиката дори за атеиста и богобореца имена на хора като Адам, Ной, Йов, Соломон, Йосиф, Мойсей,на градове като Йерихон, Содом и Гомор, Тиберия и Капернаум, Назарет и Витлеем не са terra incognita. Описанието им може да бъде намерено на десетки езици в стотици пътеводители и брошури – точно, методично, изчерпателно. Игрални и документални филми могат да ни покажат недостъпни за прякото наблюдение изумителни детайли от богатите храмове, от археологически находки, от непоказвани артефакти. Нищо обаче не може да се сравни с непосредственото впечатление. Възприемането е строго субективно, преживяването е неповторимо лично.

Спираме да видим къде е бил може би най-древният град в света – Йерихон, разрушен от тръбите на Исус Навин през 1250 г. пр. Хр. На недостъпно място високо в Планината на изкушенията се намира отчасти изсечен в скалите манастир. Тук Исус от Назарет се оттегля на 40-дневен пост и молитва, тук сатана го изкушава. Селището е разположено в оазис и ярката зеленина радва очите. Намираме се в палестинската автономия. Наблизо е мястото, където децата на Израел пресичат река Йордан, а Йоан Предтеча кръщава учениците си. Пътят от двете страни в продължение на километри е обграден с бодлива тел. Жълти табели с надпис „минно поле“ предупреждават за дебнещата смърт. До преди две години районът изобщо е бил недостъпен. Макар израелските военни да са го разчистили, никой не може да гарантира, че не са останали заровени мини.

Свещената река Йордан! Името й идва от еврейската дума „ярден“, което означава „падаща“, „слизаща“. Тя извира от планината Хермон на 323 м надморско равнище, преминава през Тивериадското (Генисаретско) езеро и се влива в Мъртво море, чиято повърхност е на 416 метра под нивото на световния океан. Наоколо е голо и пустинно. Наблизо вишка на израелски пост. Лекият вятър развява бялото знаме със синя шестолъчна звезда, символ на целостта, на интегрираните мъжки и женски енергии, на Ин и Ян. Някои нахлуват белите ризи, които купиха във Витлеем и се потапят в жълтите води. После ще ги приберат и в тях ще бъдат облечени, когато душите напуснат телата им. Други измиват краката и ръцете си. Но всички отнасяме капсули с вода от Йордан, за което се е погрижила израелската туристическа фирма-партньор. Потапянето във водата е външно действие, предназначено да подготви духа за вътрешна трансформация и извисяване, за отърсване от греховете и от лицемерното следване на мъртвата буква от Закона. Не подчинение на догмите, а приемане на Божията воля проповядва Йоан Кръстител. Той призовава към покаяние, към облагородяване на нравите, към добротворство като път за достигане на Божественото Просветление. Неговите сурови проповеди са били насочени срещу свещеническата аристокрация – плуваща в римски разкош и затворена в своето високомерие и гордост. Не напомня ли нашето време с тържеството на материализма и грубия практицизъм, със страстта си към излишества и перверзни удоволствия, със злобата и завистта си, с бясната надпревара за повече и повече блага на онази разгулна епоха на Римската империя от времето на Йоан Кръстител и Исус Христос? Не са ли надвиснали над нашия модерен и свръхрационален свят, който сме превърнали в нравствена пустиня, изпитанията и катастрофите, така цветисто описани в Откровение на Йоан? Всъщност ние живеем Апокалипсиса, но все още не го осъзнаваме, защото не сме достигнали до неговата връхна точка.

Ласкавото ноемврийско слънце играе с реката, обсипва я със златни и сребърни звезди, а чудното спокойствие поражда усещане за вечност. Времето сякаш е спряло, секундите, минутите са се разтегнали и отзвучават бавно и протяжно като планинско ехо. На другия бряг, в Йордания, е мястото, наречено Уади-ел- Харар, където две години преди това бях поразена от неземното ухание на местността. То е включено в списъка на ЮНЕСКО с обекти на общочовешкото културно наследство. В Евангелието на Йоан се казва: „Това стана във Витавара отвъд Йордан, дето Йоан кръщаваше“. Евангелист Матей също говори, че Исус „тръгна от Галилея и дойде в пределите Иудейски, отвъд Йордан“. Но поради превратната история на Близкия Изток постепенно знанието къде е споменатата Витавара потъва, заличава се. Едва в 1996 г. при мащабни археологически разкопки, започнали две години по-рано на източния бряг на реката, е открита внушителна квадратна мраморна плоча, служеща за основа на гръцка колона. В разцвета на Византийската империя поклонници споменават в съчиненията си за колона с кръст на върха, сочеща мястото, където Йоан Предтеча е кръстил Исус Христос, поставена по време на ранното християнство. Плочата е била намерена при разкопките на византийска църква, от която стъпала се спускали право в реката до V век сл. Хр., когато р. Йордан, според учените, е изместила своето русло с около 40 метра на запад. В района са открити басейн за обредно кръщаване, много пещери на отшелници, включително и пещерата на Йоан Кръстител, основи на раннохристиянски параклиси. Във връзка с празнуването на двете хиляди години християнство, папа Йоан Павел ІІ посещава мястото.

Сега под навеса и по стъпалата там няма никого, а аз съзерцавам себе си на отсрещната страна. Тук съм и там. Сега и в миналото. А може би и в бъдещето?

Великолепният път, който се вие километри сред пустинни планински възвишения без никаква растителност, ни отвежда до Кумран и Мъртво море, привличащо туристи от цял свят заради лечебната си кал и възможността да се носиш върху солената вода без да потъваш. Произведените тук кремове, солни кристали и разнообразни козметични продукти са много търсени и намират широк пазар. Славата на Мъртво море се преплита със сензационната находка на ХХ век – кумранските ръкописи, открити случайно през 1947 г. от бедуини. Това са свитъци, написани на древен иврит върху козя кожа и скрити в глинени делви.Техни автори са есеите и учените датират намерения тук забележителен ръкопис на Книга на пророк Исая от 100 г. пр. Хр. Есеите са живели в комуна и са практикували ритуали на посвещаване като потапяне или кръщаване. Основният им документ е Устав на общността и там отбелязват, че са се „отделили от местата, обитавани от неправедните“, за да „се подготви Пътят в пустошта“. Наричат се още „хора на Пътя“. Археологическите разкопки в местността през изминалите десетилетия разкриват голямо селище с много бани за ритуално измиване, акведукт и изкопани в скалата цистерни за съхранение на водата, стигаща дотук по сухите дерета от Ерусалим, когато там вали дъжд. Много голяма душевна сила се е изисквало от решилите да се присъединят към общността от аскети, посвещаващи времето си основно на книжовна дейност, молитви и ритуали за очистване. Условията със сигурност са били изключително сурови. Предполага се, че известно време сред тях е живял и Йоан Предтеча, преди да поеме мисията си на Кръстител.

---

VІ. ГАЛИЛЕЯ И МИСИЯТА

 

Пътуваме на север, към Галилея. На път към град Тиберия, където ще спим, се отбиваме в Назарет. Слънцето почти е залязло. След малко сумракът е разпръснат от ярките светлини, заливащи базиликата на Благовещението. Внушителният храм, който доминира над града, е красива модерна постройка. Издигната е от ордена на францисканците през 1969 г. върху останките на четири по-стари църкви, отбелязвали мястото, където архангел Гавраил предрекъл на Мария, че ще роди дете със специална мисия. „И рече й ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Исус“.

В Назарет расте Исус и помага на баща си Йосиф като „дърводелец“. В евангелията обаче е употребена гръцката дума „tekton“, отнасяща се до „строител“. Като гледа човек каменистата земя на Палестина по-скоро си мисли за каменоделец, а не за дърводелец. Прави впечатление, че в проповедите си Исус много често дава примери от каменоделството и нито един, свързан с обработването на дърво. Любопитно е значението на името Назарет. Коренната дума, от която произлиза, на иврит означава „клонка, издънка“. Изследователите на родословното дърво на Спасителя утвърждават, че там са живели от поколения потомци на царската фамилия на Давид. През І век селището наброявало едва 200 жители. Недалеч от днешния най-голям арабски град в Израел се вижда гол хълм с археологически разкопки, издигащ се на около 120 метра над околната равнина. Това е изгубеният доскоро древен Сепфорис. Йоахим и Ана, родителите на Мария, са живели в този голям еврейски град. Въпреки това римляните го правят административен център на областта. Когато Мария е около 14-годишна, Ирод Велики, „цар на евреите“, умира. Избухват размирици и римският губернатор на Сирия Публий Квинтилий Вар тръгва с три легиона, за да смаже бунтовниците. Двайсетхилядна войска нахлува от север и опожарява до основи града. Жителите му са продадени като роби, а 2000 души биват разпънати по хълмовете наоколо и край пътищата. Може би тогава Мария и родителите й намират убежище при роднините си в близкия Назарет. Римляните разделят Палестина на три области с управители синовете на Ирод Велики.
Галилея става владение на Ирод Антипа, който възстановява Сепфорис и го прави престолен град. Изгражда го в гръко-римски стил с амфитеатър за 4 хиляди души, не по-малко внушителен от театъра, построен от баща му Ирод Велики в неговата столица Кесария на средиземноморския бряг. Покритите улици, пазарите с колонади, сложната водоснабдителна система и многобройните бани задоволяват и най-изтънчените римски вкусове. Историкът Йосиф Флавий, съвременник и очевидец, нарича Сепфорис „бисерът на Галилея“.

Родната Галилея е сцената на израстване и проявление на божествената същност на Исус. Тук са рибарите, митарите, фарисеите, жените и недъгавите, които три години ще Го следват, ще слушат Неговите притчи и ще бъдат свидетели на чудесата на изцеление, чрез които ще разкрие чия воля е дошъл да изпълни. За грешници, прокажени, оскърбени и отритнати Той разтваря портите на Божието царство, където последните ще бъдат първи, стига да се покаят и да се отвърнат от пътя на злото, да загърбят сатана и да възлюбят ближните като себе си. Тук лови човеци, като ги лекува и им открива скритото. Тук прави първите стъпки в осъществяване на мисията Си.Тук поучава в синагогата, спори с книжници и фарисеи, умело парира провокациите.

Когато Ирод Антипа, обещал в пиянската си похот да изпълни всяко желание на доведената си дъщеря Саломе, стига да танцува за него, нарежда да бъде обезглавен Йоан Кръстител, Исус Назарянина се оттегля „в Капернаум крайморски, в пределите Завулонови и Нефталимови“. Евангелист Матей уточнява още: „Оттогава Исус начена да проповядва и да казва: покайте се, защото се приближи Царството Небесно“. Изоставили своите мрежи и лодки, след Него тръгват братята Андрей и Симон, наречен Петър, братята Зеведееви Яков и Йоан и вместо риба в Тивериадското езеро, ще ловят човешки души и ще ги учат да се покаят и да се отвърнат от злото, както това прави техният Учител. Исус ги е призовал на служение и, изпълнени с искрена вяра, те Го следват и започват да Му подражават.

За вярващия в спасителната мисия на Христос човек докосването до стените от черни заоблени камъни, останали от къщата на апостол Петър, където Исус е живял, до колоните и фрагментите, оцелели от синагогата, където е проповядвал, е преживяване дълбоко и много интимно. Ето менората. И колесницата, превозваща Ковчега на Завета. Звездата на Давид. Овчият рог. Върху къщата на Петър сега е построена модерна осмоъгълна църква с изчистени линии и много светлина. И още една осмоъгълна църква посещаваме – тази на блаженствата. Разположена е над Галилейското море, където Исус произнася прочутата си Проповед на планината, поучавайки множеството. Изградена е за францисканците от базалт по проект на Антонио Барлуци. Върху осем бели колони са изписани осемте блаженства: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“, „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“, „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“, „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“, „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“, „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“, „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“, „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно“.

Магически звучат имената, изписани върху табелите, които сочат нашия поклоннически път: Кана, Магдала, Табха. Въздухът е прозрачен, пронизан от слънчевите лъчи. Природата ликува, показвайки очарованието на тези осветени от стъпките на Христос места. В Кана Исус превръща водата в каменните делви на превъзходно вино. В Табха нахранва петхилядното множество с пет хляба и две риби. Синьото небе се отразява в чистата вода на Галилейското езеро. Леки вълни като тръпка минават по повърхността му. Някъде край нас играят рибите, които са ловили Симон-Петър и брат му Андрей. Свежият бриз ни гали, както е галил преди две хиляди години избраните да станат ученици на Исус и на които е възложена мисията да предадат във времето евангелската вест. А ние, ималите щастието да минем по местата, познали стъпките на Спасителя и да се докоснем до светини, били обект на поклонение и обожание през вековете, отнасяме в душите си огненото послание: „Аз съм Пътят, Истината и Животът“.

Чудесата на Израел са неизброими. Върху тази благословена земя, нищожно малка в сравнение с други земи и народи, вековете са слагали своя печат, превръщайки я в кръстопът и средище на много и различни религии, народи, обичаи, култури. Перси, римляни, мюсюлмани, кръстоносци са я завладявали с огън и меч, белязвали я с присъствието си – кратко или по-дълго и неистовото им желание да я притежават не е угасвало. И днес тя държи приковани погледите на всички народи, които с неизменна тревога следят случващото се там, в тази ивица обетована земя. Една от най-отчетливите картини, останала в паметта ми днес, е гледката, която се разкри пред нас от връх Мегидо. Под нас се простираше равно, широко поле, където ще се състои последната битка между доброто и злото. В Откровение на Йоан е записано: „И ги събраха на мястото, наречено на еврейски Армагедон“ , което означава „планината Мегидо“. Тя пази бурна история на битки от четири хилядолетия. Според пророка тук ще се съберат в края на времената всички народи, за да се бият с богоизбрания народ…

Пасторалната картина на зеленото поле, на градините с палми и портокали, на подредените кибуци прогонва от съзнанието мрачното предупреждение. Все по-честите и кръвопролитни терористични актове обаче неминуемо карат всеки от нас да вземе страна и да внимава за знаците. „Бъдете будни!“ – поръчва Христос на учениците си. Колко повече това се отнася до нас, простосмъртните.

---