Реших в допълнение към редовете за Уитекър Чеймбърс, които написах вчера тук, да направя една компилация на пасажи от уводи към различни издания на неговата автобиография „Свидетел“ („Witness“).
В началото искам да споделя някои мисли върху актуалността на тези писани през годините разсъждения на хора ерудирани, интелигентни и споделящи фундаменталните виждания на Чеймбърс за света и историята.
Едно от „обвиненията“ или поне критиките към философа, писателя и публициста Чеймбърс се концентрират върху неговия песимизъм, върху признанието му, че скъсвайки с комунизма той е знаел, че съзнателно избира губещата страна в историческия процес. Чеймбърс пише това, познавайки достатъчно добре човешката природа. За него като християнин надеждата има преди всичко мистична основа във вярата, но едва ли в нейното реализиране на този свят.
В началото на 2000-те години, когато са писани текстовете, от които цитирам по-долу, комунизмът и заплахата от страна на (Съветска) Русия изглеждат завинаги изживени. Само малко преди това един авторитет дори бе писал за „края на историята“.
Тревогите и песимистичните предвиждания на Чеймбърс за бъдещето на Западната цивилизация изглеждат на авторите с колосално влияние като Уилям Ф. Бъкли мл. или Робърт Д. Новак макар и основателно изложени, но опровергани от историята.
За голямо съжаление опроверганите днес са те самите.
Изминалите от тогава 15-на години и нашето днешно трескаво време вдъхнаха нова актуалност на предупрежденията, които ни остави онзи шишкав, непохватен, дори комичен човечец Уитекър Чеймбърс.
Достатъчно е там, където той пише за СССР и неговите агресивни планове да поставим „Путинска Русия“, а където говори за фаталната привлекателна сила на комунистическата вяра да поставим сляпата вяра в радикалния ислям за да почувстваме Чеймбърс като наш близък, съпреживяващ съвременник.
И така, започвам с откъси от предговора към юбилейното издание за 50-годишнината на „Свидетел“ на Робърт Д. Новак*
… В началото на 1953 г., като 22-годишен младши лейтенант на активна служба в американската пехота, в очакване на заповедта за прехвърляне на фронта в Корея, на войната, която моето правителство като че ли не показваше голямо желание да спечели, прочетох публикуваната току що книга „Свидетел“. Тя промени моя мироглед, моите философски схващания и, без преувеличение, моя живот.
В това не съм сам. Пътувайки из страната, в разговори с политици, при това и с хора цяло поколение по-млади от мен, отново и отново ми се случва да открия една обща връзка, която ни обединява – всички ние сме били разтревожени, възхитени и завинаги вдъхновени от „Свидетел“.
Чел съм „Свидетел“ изцяло на четири пъти и съм се потопявал в книгата още много, много пъти. От всяка от тези срещи съм излизал с нови прозрения. Все по-често през изминалите десетилетия въпросите и конфликтите, породени от Уитакър Чеймбърс, присъстват в мислите ми
През 1987 г. писах във Вашингтон Таймс за силното влияние на Чеймбърс и на „Свидетел“ върху мен. Статията в Таймс предизвика споделени признания от съмишленици-читатели на „Свидетел“. Но същата публикация показа също, че подигравките и презрението към Уитакър Чеймбърс на нежелаещите да приемат факта, че Олджър Хис бе съветски агент, който излъга пред съда, а Уитакър Чеймбърс говореше истината, продължават. Нещо повече, те се възпроизвеждат в новото поколение.
Ако Чеймбърс бе питан от надменни читатели как да го приемели „сериозно“ след като си беше признал какво силно влияние в живота му е оказала книгата „Клетниците“ на Виктор Юго, вече ми беше ясно какъв присмех ще се надигне и срещу мен. Колегите ми от журналистическата гилдия се кикотеха и си намигваха: „Чеймбърс“ значи, а? И „Свидетел“? А, голям герой, няма що! Голямо вдъхновение!“
Те са, които до днес отказват да приемат, че Олджър Хис – висш служител във Външно министерство, приближен на Рузвелт, ключов участник на конференцията в Ялта и един от техническите създатели на ООН бе лъжец, съветски шпионин и предател. А разобличилият го бе ненавижданият от тях и след смъртта му Уитекър Чеймбърс.
Проблемът с Чеймбърс е, че той е фигура, която не се вписва в XXI век, както не се вписваше и в средата на миналия век. Той, който съкруши ляво-либералния консенсус, не предлага и кой знае колко окуражаващи консервативния читател алтернативи.
Още на първата страница на „Свидетел“ Чеймбърс пише за „това болно общество, което ние наричаме западна цивилизация“, блокирано в битката между „двете противостоящи религии на нашето време – комунизма и свободата“. Релативисткият елит, който никога не прости на Роналд Рейгън за това, че той нарече веднъж Съветския съюз „империя на злото“ не можеше да приеме Чеймбърс, дефинирал убедено комунизма като „зло, абсолютно зло“. Западният интелектуалец, който си въобразяваше при всеки пореден съветски лидер „отказ от сталинизма“, трудно можеше да преглътне Чеймбърс с неговото: „Въпросът не е в това, че Сталин е зло, но че комунизмът е по-голямото зло и че, действайки чрез тази личност, той намери своята съвсем логична реализация.“
Именно тази му позиция преобрази моите нагласи като млад офицер и тъкмо тя дълбоко засяга моралните и културни релативисти по света. Но това съвсем не изчерпва темите с които Чеймбърс вбесява истаблишмънта.
Той гледа на борбата, която води като неразделна част от вярата в Бог и пояснява, че „човек без мистицизъм в себе си е чудовище“. Изправя се срещу левите либерали и ги обвинява, че те делят с комунистите „подобна визия за човека без Бог“, което ги прави техни съучастници. И накрая идва неговата увереност, че изоставяйки комунизма той е преминал от печелившата на губещата страна.
Защо той е толкова песимистично настроен за изхода на световната борба? Подобно Игнацио Силоне в неговата „Школа за диктатори“ Чеймбърс не може да повярва в способността на гражданите да надделеят срещу средствата на съвременната полиция и военната мощ на държавата през XX век. Скептицизмът му се потвърждава от провала на народните въстания срещу комунистическите режими в Източна Германия през 1953 г., в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г. Чак през 1989 г., когато него вече го нямаше, революцията отново завладя старите столици на Централна Европа, нейната мощна вълна срина устоите на комунистическата тирания и накрая достигна успешно чак до Кремъл.
И така поражението на комунизма в Студената война доказа, че Чеймбърс се е излъгал по този съществен въпрос. Наложително е обаче заради бъдещето на Западната цивилизация да се изследват мотивите зад тази му грешка.
Провалът на комунистическата империя води до интерпретации на „Свидетел“ на съвсем нови нива. Препрочитайки го сега, аз съм поразен от силата, с която там е описана трагедията на съвременна Америка. Чеймбърс, син на пропаднало след кризата на 20-те години семейство от средната класа, е подтикван от протест и бунтарство, минава през предателството за да стигне накрая успешно до онова, което той нарича „невъзможно, почти като Лазаровото, завръщане от другия свят“. В свое писмо Андре Малро писа на Чеймбърс: „Вие сте един от хората, които не се върнаха с празни ръце от ада.“
Твърдението на Чеймбърс, че се е оказал на губещата страна бе трудно приемливо за конвенционална Америка. То бе трудно смилаемо и за мен самия, когато за пръв път прочетох „Свидетел“. Но с придвижването от младостта към напреднала средна възраст, с всяко ново препрочитане, все повече се приближавах до възприемането му като сурова реалност и въпреки това, парадоксално, като мощен източник на надежда.
Според Чеймбърс комунизмът поставя „най-революционния въпрос в историята: Бог или човек?… Ако човешкият ум е най-решаващата сила в света, тогава кому е нужен Бог?“ Когато описва двайсетия като първия век, в който човек „умишлено и съзнателно отхвърля Бог“, Чеймбърс вижда предстоящ „неизбежен конфликт“ помежду и вътре в самите нации между „онези, които отхвърлят и онези, които почитат Бог“.
Колкото и да е чудно, посланието на надеждата надделява на финала. Чеймбърс, бившият комунист е накрая засенчен от Чеймбърс, християнинът. Политически обусловеният му песимизъм е смирен от вярата в Бог и в неговите американски съграждани.
Финалът на тази тъй оспорвана книга е силно свидетелство за вярата на автора в американския народ. Докато самоназначилият се „елит на Америка“ тогава (и до ден днешен) подкрепя Олджър Хис и принизява Чеймбърс, самият той вярва, че с времето обикновените американци ще разберат „какви разрушителни за нацията сили действаха в казуса Хис“.
Чеймбърс ги нарича „моят народ, скромни хора, силни със своя здрав разум, притежаващи обикновена доброта и обикновена способност да прощават“.
Дай Боже те да прочетат книгата му, за да бъдат вдъхновени и укрепени от нея, както аз самият и както много други.
Уилям Ф. Бъкли мл.** – из словото му на 9 юли 2001 г. на церемония в Белия дом в чест на 40 годишнина от смъртта на Уитекър Чеймбърс:
… Чеймбърс веднъж ми писа, извинявайки се за двудневното си гостуване у нас в къщи „Аз съм тежък човек“. В известен смисъл това е вярно. Но той никога не можеше да приеме, че хората около него просто му се радваха – на истинската ведрост на натурата му, на притегателната сила на мистериозния му хумор, на незабавната комуникативност, на завладяващата му лична деликатност; за приятелите му общуването с Уитекър бе непрестанен източник на удоволствие…
След тежката сърдечна криза и почти безнадеждното му боледуване през 1954 г. той се възстанови сякаш по чудо. Говорих с него за новото списание, което имах намерение да издавам и го запитах дали би се присъединил към редакцията. За мое немалко учудване отговорът му беше, да, точно това мисли да направи. Направих грешката в писмо да му споделя извънредните надежди, които влагах в новото списание и в ролята, която National Review би могло да играе в обстановката на Студената война.
Той ги разби с един пасаж, наситен с мрачно отчаяние, несравним с нищо в литературата, няколко изречения, които президентът Рейгън публично припомня неведнъж в страхопочитание пред тяхното красноречие и възставайки срещу техния фатализъм. Чеймбърс ме смъмри:
„Безсмислено е да говорим за предотвратяване разбиването на Западната цивилизация. Тя вече се разпада отвътре. Единственото, на което може да се надяваме, е да успеем да отмъкнем някой нокът на светец от реликвариума или шепа пепел от изтлелия факел и да ги заровим тайно в саксията за по-добри дни, векове след нас, когато неколцина души ще се осмелят отново да повярват, че някога е съществувало и нещо друго, че е мислимо нещо по-различно и когато им потрябва доказателство за онова, което е било и когато им е нужна укрепителна вяра, че някога е имало някой, който преди да падне голямата нощ се е сетил да се погрижи с обич да съхрани символ на надеждата и на истината.“
Символите за надеждата и за истината, искаше той да ми каже, не могат да бъдат съхранени в абстрактно списание, не могат да бъдат спасени от писатели и мислители, но само от активисти. И аз трябваше да знам, че под публицистично издание, под истинска публицистика той разбира не просто слово, а действие! На финалната права него най-дълбоко го вълнуваше акцията, а не красивата литература.
Минаха шест месеца и през есента на 1957 Чеймбърс ми писа, че е готов да поеме редакторската работа в National Review. Звучеше просто облекчен. След пет години изолация и самоанализи той бе като художник, който пак е възвърнал зрението си. Изпитваше страстна нужда пак да упражнява публицистичното си умение. За колко много неща искаше да пише и то незабавно! За гъбарство например. Или за Албер Камю. Колко много неща имаше да казва за „Мита за Сизиф”! Току що бе излязла „Новата класа“ на Милован Джилас и повечето критици, както ми сподели Чеймбърс, я бяха разбрали напълно погрешно.
И пишеше, и пишеше. Седмица след седмица…
На 8 юли 1961 телефонът му в неговата любима провинциална ферма в Мериленд, където работеше при всяка възможност от зари до здрач на полето, престана да работи. Когато звъннах на дъщеря му Елен за да я питам какво става, тя ми обясни, че баща й и телефонната компания са в клинч. Фирмата искала от него да окастри едно от любимите си дървета за да освободи жиците им. Чеймбърс отказал категорично. Компанията му спряла телефона. Не можах повече да говоря с него.
След една седмица телефонът иззвъня. Беше синът му Джон. Съобщи ми новината. Финална сърдечна атака. Кремация в тесен семеен кръг. Промърморих обичайните слова, затворих телефона, седнах и заплаках.
Чеймбърс ми беше писал веднъж:
„Американските мъже, които хълцат на тълпи в киносалоните заради несподелените любовни мъки на някоя продавачка от екрана, твърдят, че плаченето при мъжете е мекушавост и нещо срамно. Установил съм обаче, че повечето мъже, притежаващи дълбочина на изживяванията и жизнен опит както и способност за състрадание са особено склонни да пролеят сълзи. А може ли да е другояче? Нали гледаме и виждаме – и би било един вид импотентност да не си в състояние или да ти се зловиди да коментираш чрез сълзи това което виждаш, дори докато се бориш с тях. Имунизиран съм срещу емоциите на сапунените опери. Но ми е невъзможно да слушам за по-дълъг период от време гласа на Кирстен Флагстад например, без да се прочувствам от великолепието на нейния тембър, който сякаш идва от центъра на скръбта, дори от центъра на Земята.“
За мен и други, което го познаваха, гласът на Уитекър Чеймбърс бе като като този на Кирстен Флагстад – с великолепен тембър, който говори на нашия свят от центъра на скръбта, от центъра на Земята.
* Робърт Д. Новак – известен американски консервативен политически журналист (1931 – 2009)
** Уилям Ф. Бъкли мл. – водещ американски консервативен публицист; основател и издател на National Review (19251 – 2008)
