© Доротея Радева и Милен Радев

Привична съдба на големите призьори на Берлинале е след две-три години никой да не си спомня повече за тях – достатъчно е да хвърлим поглед върху списъка с носителите на Златните мечки за последните петнайсетина години за да се убедим в това.

Все пак не всяка година се случват такива попадения като например 12 сърдити мъже на Сидни Лумет (1957), La Notte на Антониони (1961), Rain Man на Бари Левинсън (1989), The Thin Red Line на Теренс Малик (1999) или Гърбавица на Радмила Жбанич (2006)…

Сигурни сме обаче, че тазгодишният носител на голямата награда, Златната мечка на 65-то Берлинале Такси на Джафар Панаи ще се нареди сред филмите, които ще се помнят дълго. И то не заради уникалната си постановка – заснет е изцяло вътре в едно техеранско такси – но заради оригиналната идея на и заради смелостта на режисьора, заради духа на свобода посред гнетящата тирания навън, който се излъчва от филма, заради непосредствената и увличаща актьорска игра.

Разбира се, че обреченият на бездействие от режима на аятоласите режисьор не можа да присъства на вчерашната церемония в Берлиналепаласт (пръв случай в историята на фестивала, когато носителят на Златната мечка не може лично да получи своя приз!). Затова пък призът бе поет от племенницата на Панаи, 10-годишната Хана, изиграла ролята си във филма и очарователно, и вълнуващо – достойна наследничка на талантливия си чичо.

Колкото и да се мусеха скрито привържениците на авангардното и експериментално кино, все пак не прочетохме и не чухме нито едно критично мнение срещу горното решение на журито. Такси наистина бе спечелил в Берлин всички симпатии!

Другите награди (така наречените сребърни мечки) се разпределиха с чувствителен южноамерикански уклон.

Голямата награда на журито получи El Club на чилийския режисьор Пабло Лараин – нещо което не учудва като се има предвид силната антицърковна насоченост на филма. В потайна и мрачна обстановка в него се разглеждат стари злоупотреби на католическата църква в един затънтен манастир на дивия чилийски бряг. Сребърна мечка – както се казва, иди, дойди, защото като нищо такъв филм, с такива предпоставки, можеше да отнесе и Златната мечка. Нейсе, размина се.

Сребърна мечка за сценарий бе присъдена на Патрисио Гузман – режисьор на копродукцията Чили/Франция/Испания El Bóton de Nacár (Копче от седеф). Това е поетично и същевременно смразяващо развиваща се документална история, която проследява ужасяващата съдба на изчезнали през годините на диктатурата на генерал Пиночет (в някои „десни“ кръгове у нас все още смятат за шик да я хвалят и оневиняват!).

По хилядакилометровата водна граница на Чили, в дълбините на океана и сред причудливите острови на Патагония лежат пръснати седефените копчета от ризите на нещастниците, които са изхвърляни от хеликоптери, вързани с тел за железни релси…

С реномираната награда на името на Алфред Бауер за произведение, разкриващо нови перспективи, бе отличен Ixcanul, първият филм от Гватемала, включван някога в конкурса на Берлинале и при това дебютна работа на режисьора Хайро Бустаманте. Тъй като съзнателно не бяхме включили този филм в графика си, можем да кажем за него само, че е история из съвършено чуждия ни фолклорен свят на Андите, свят на бедност, на суеверия, на вековни предубеждения в сблъсъка на глобализиращия се свят.

Двете сребърни мечки за най-добра женска и мъжка роля получиха почти очаквано Шарлот Рамплинг и Том Кортни – изиграли вдъхновено и почти разтърсващо брачна двойка пред залеза на живота във филма от Великобритания 45 години. Образите и на двамата претърпяват силно развитие във филма, който е изграден около честването на 45-тата годишнина от сватбата им. От уверена и справяща се с всичко съпруга героинята на Шарлот Ремплинг Кейт се превръща в нервна, не можеща да овладее пристъпите на ревност към неочаквано разкрилата се любовна връзка на съпруга й още отпреди тяхното запознанство. Джеф на Том Кортни пък напротив – от почти сенилен и неспособен на самостоятелно действие старец, в хода на филма се стяга и придобива нов тонус, отново започва да се бори за признанието и любовта на Кейт.

Не можем да премълчим особените си симпатии към Шарлот Ремплинг (някои предполагат, че в една част от пишещата тези редове двойка те са заложени още при далечната й първа среща с необикновения сексапийл на Шарлот в Нощен портиер от 1974 г.). Независимо от възрастта тя излъчва и днес грация и достойнство и се справя с фина чувствителност с всяка роля. На церемонията на връчването на мечките бе дори трогателно с каква естествена радост тя прие Сребърната мечка и сподели особените си чувства от това, че получава отличието именно в Берлин, където баща й през 1936 година е спечелил златен медал на лятната Олимпиада.

Призът за режисура бе разделен по равно между полския филм Body (Тяло) – първото отличие за полското кино от доста време, получи го Малгожата Шумовска за своя увлекателен, наситен с черен хумор психологически разказ, изследващ междучовешки отношения и мъчителното справяне със загубата на близък човек – и между румънския Аферим (копродукция с България и Чехия).

За Аферим си заслужава да се кажат няколко думи повече. Филмът на режисьора Раду Жуде е черно бял и потриса всеки средноевропеец, който го види, преди всичко със съвършено непознатия, невъобразим свят, който пресъздава. Влашко към 1835 година. Мизерия, предразсъдъци, подозрителност и враждебност към всеки чужденец, диващина сред поповете, които владеят и объркват умовете на съселяните си и при всяка възможност – лукавене и лъжи. Всеки лъже всекиго, всеки увърта и се подмазва пред вишестоящия – османските големци, селските боляри, пандури и мачка както може по-нискостоящия.

Но преди всичко поразяват робовладелческите порядки, които царят по онова време във Влашко и то не от страна на османските владетели, а робията, на която са подложени циганите от страна на влашките богаташи и средни селяни. В онова време, както го показва филмът, циганите са стока, която се продава на пазар за роби, а в гонитбата на избягал циганин-роб трябва да се включат всички съселяни. Циганин, който не успее да бъде купен от някой богаташ е обречен на гладна смърт, безстопанствените цигани, които всички наричат само „гарги“ са гонени от всякъде и нямат шанс да преживеят. Нетърпимост и презрение бележат цялото общуване между хората, стига с това да си осигурят власт и имотни предимства.

И всичко това се разиграва на фона на величествената природа, на вековни гори и ширнали се полета, на графично наситени пейзажи, през които кръстосват отчуждени и сковани в предразсъдъците си власи.

В отсъствието досега на подобен филм за онова време от българската история и по българските земи можем след изгледването на Аферим да си отдъхнем и да си кажем, че у нас няма как да е било толкова зле.

А можем ли наистина?! …