По традиция днес в Берлин на официална церемония в Бундестага се почита паметта на милионите загинали в Холокоста – национално-социалистическия терор срещу евреите в Европа.
В навечерието на церемонията в мемориалния комплекс на концентрационния лагер Бухенвалд избухна скандал. Директорът Книге гръмогласно се възпротиви на намеренията на новата партия AfD – Алтернатива за Германия (демагогска „дясно-консервативно-патриотично-антиевропейска-проруска“ организация, експлозивно набрала популярност) да положи венец с надпис в памет на жертвите и на нац-социализма, и на съветския комунизъм.
Веднага след поемането на стария концлагер от съветската военна администрация през 1945 г. Бухенвалд се превръща пак в лагер на смъртта, в който са изтребени хиляди виновни (активни нац-социалисти) и невинни (просто германци, но и много чужденци, произволно тероризирани от СМЕРШ и НКВД).
Директорът Книге и веднага след него големите медии възмутено осъдиха намерението на партията AfD, защото било опит „да се приравнят двата режима – националсоциализма и сталинизма“. За Книге и за политкоректния политически и медиен елит в Германия това продължава да е един от седемте смъртни гряха на съвременното човечество.
След силен натиск във федералната провинция Тюрингия (управлявана от няколко месеца от партията на бившите гедеренски комунисти, т.н. „Левица“), където се намира Бухенвалд, AfD замени надписа на венеца с „В безмълвна печал“. Този ход предизвика нови атаки от ляво, като директорът Книге заяви, че никога досега в Германия не се била случвала такава гавра с жертвите, факт, който го изпълвал с „ням ужас“.
AfD се радва на новата безплатна рекламна кампания и демагогски дава повод дебатът за това дали бива да се сравняват (сравняване не означава приравняване!) двата тоталитарни режима на ХХ век пак да се върне на изходните си позиции от 80-те години.
Днес AfD все пак вероятно ще поднесе своя венец в Бухенвалд, въпреки че „Левицата“ и всякакви „антифашистки“ организации обещават да се противопоставят на т.н. „опит за релативиране на престъпленията на национал-социализма“.
Всъщност въпросът отдавна е решен.
И то не от късни политкоректни или носталгични по годините на двата страшни режима днешни хапльовци и медийни герои.
Решен е благодарение на свидетелствата и преценките на достоверни очевидци, мъченици последователно и на нац-социалистическия и на комунистическия терор.
Маргарете Бубер-Нойман става комунистка през 20-те години в Германия. Съпругът й Хайнц Нойман е водещ деец на Компартията, двамата активно се борят срещу надигащия се нацизъм. След идването на власт на Хитлер те емигрират в СССР, след това участват в гражданската война в Испания.
По време на чистките в края на 30-те години Хайнц Нойман е арестуван в Москва както повечето ръководители на западноевропейските компартии и разстрелян. След дълги изтезания като “фашистка шпионка” съпругата му е пратена в болшевишки концлагер в Караганда. Когато Сталин и Хитлер сключват през август 1939 своя пакт за дружба и сътрудничество Маргарете споделя съдбата на много от германските обитатели на ГУЛАГ – в знак на братска дружба НКВД ги предава на Гестапо.По чудо тя доживява края на войната в лагера Равенсбрюк. 
Излекувана веднъж завинаги от своите комунистически илюзии Маргарете Бубер-Нойман разказва за преживяванията си в двата рая на трудещите се в книгата “Под два диктатора: затворничка на Сталин и Хитлер” през 1949 година. Естествено тази публикация както и активната й антикомунистическа позиция я превръщат в обект на клевети и враждебна пропаганда от левите сили в цяла Западна Европа.
Незабравимо остава нейното свидетелско показание в Париж по делото на Виктор Кравченко срещу списанието на ФКП „Летр франсез“ през същата 1949 г. На този признат за исторически процес срещу съветската комунистическа система тя подробно, спокойно, с безжалостна точност потвърждава фактите в книгата на Кравченко „Аз избрах свободата“ и така допринася съществено за съдебното решение в полза на антикомунистическия автор.
Не намирам нищо по-подходящо за днешната годишнина, особено на фона на несекващия срамен и недостоен за жертвите и на двата режима спор, от следните думи на Маргарете Бубер-Нойман. В своите спомени тя пише за паниката, която обхваща жените в лагера Равенсбрюк през пролетта на 1945, когато Вермахтът и лагерната охрана се оттеглят хаотично пред настъпващата Червена армия. Много от затворничките познават методите на НКВД. Да бъдат „освободени“ от съветски части означава за тях връщане в ГУЛАГ и смъртна опасност. Заедно с други жени Маргарете бяга, успява да си проправи път на Югозапад и да се доближи до предния фронт на американската армия:
„… Пред нас стояха мълчаливо, подредени в неравна редица американски войници. Приближихме се до най-близкия от тях. Имаше кръгло, червендалесто, приветливо лице и ни гледаше с любопитство. На развален английски, с трескави думи му обясних какво означават шарените нашивки върху мизерната ни лагерна униформа и какво ни очаква ако ни върнат и попаднем в ръцете на руснаците…
„Окей, сестро“, промълви той „Минавайте насам!“ И с гостоприемен жест ни покани да минем зад тях.
Тъй прекрасно подредени четири думи не бях чувала никога през живота си…“
Вечна памет на жертвите!
