Милен Радев

Убийството ли…?! какво убийство, сигурен съм, ще си каже всеки втори, прочел горното заглавие. Нали Теодор Траянов почива от тумор в мозъка, както ни го втълпяваха в не много честите случаи, когато бе вдигана забраната върху името на този прокълнат от левичарската и реално-социалистическа критика “поет-символист”.

До днес от Википедия до разни интернетни поетични алманаси се тиражира легендата за “рака в мозъка”, от който бил издъхнал поетът. За 60-годишнината от неговата смърт мазният в-к Монитор дори се погаври с паметта му по следния начин “…Когато писателят влиза в болница през 1945 година, любимата му Вера е оперирана и лежи в къщи. Тя отслабва с цели 15 килограма от мъка, че не може да бъде до своя любим. Щом  лекарите й разрешават да се грижи за него, тя е по цял ден до леглото му. Заедно с неговата съпруга Елена Петерс, затварят очите му на 15 януари 1945 година.”

Пренебрежимо малкото припомняния на сегашната 70-годишнина от смъртта на Траянов също премълчават пряката причина за смъртта на поета.

А истината е жестока, тя не се знае, изричана е само от малцина. Всъщност аз познавам само едного, която я сподели: Христо Троански.

В уникалната си книга “Убийствено червено”, София, самиздат, 2004 г. той разказа за страшните последни седмици от живота на финия поет, философ, литературен критик, доброволеца в двете балкански войни, поборника в четата на Христо Чернопеев, написал някога и тези елегични редове:

И дните безследно минуват,
унесени в свойта печал,
и сякаш видения плуват
над есенен гроб запустял.

Забулени вечери тихо
затварят вси порти в света,
но своята книга разкриха
за минали дни да чета.

През нощите кораби нями
секат безконечни тъми,
не виждам аз моето знаме,
по мачтите призрак шуми.

А сутрин в просъница трепват
надежда и хубост и зной,
и сякаш се клонища сепват,
сломени от тежък покой.

Дотук с елегията. Следва трагедията:

“…На 20 декемрви 1944 г. започват първите два процеса на “народния съд”. В София се засилват мерките за “удържане на положението срещу надигащите се реакционни сили”. Но що за “реакционна сила” е внезапно арестуваният и отведен в Дирекцията на милицията поет Теодор Траянов? По-това време авторът на знаменитата балада “Тайните на Струма” е болен от рак. Знаели ли са инквизиторите му? Няма значение. Неговото име отдавна фигурира в “писателския” списък на Главинчев, а той още живее! Нечий пропуск, който трябва да бъде отстранен.

Поетът многократно е пребиван от бой дотолкова жестоко, че очните му ябълки се пръснали. И за да не умре в подземията на Дирекцията, откарват го в Александровската болница. Негови близки, получили разрешение да го посетят, намират Траянов захвърлен в някакъв склад сред купища въжета. През повечето време е в полусъзнание, ръцете му треперят и едвам повдига с пръсти клепачите си, за да гледа – те са парализирани.

Няма документ, който да потвърждава, че поетът е “пребивавал” в сградата при Лъвов мост и изобщо, че е бил привикан от органи на милицията. Още през септември Трайчо Костов е предупредил: никакви документи! В противен случай ще се търси лична отговорност. Има фалшифициран акт за смъртта на Траянов. От 15 януари 1945 г. Безсмислено е да се цитират неистини.

Така си отива от този свят “най-храбрият български писател”, както го нарича Николай Райнов, понеже включваният в номинациите за Нобелова премия автор на “Пантеон” е и един от малцината българи, носители на златния кръст за храброст – от участието му във войните.

Но Теодор Траянов е “символист”, което в ушите на пролетарските литератори звучи като “фашист”, при това – живял дълги години не къде да е, а в самата Германия. Значи е и германофил. За комунистите това е достатъчна “улика”. За българските комунисти, които дори и в очите на руските си съидейници изглеждат “по-католици от папата”. Ако съдим от визиращата поведението на Главинчев поверителна информация на НКВД до Димитров.

“Последният правоверен комунист ще умре в България – пише Димитър Талев в романа си “На завой”. – И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все ще се намери някой”. Писал го е преди шейсет години, но мастилото върху хартията още ие е засъхнало…”

Светла памет на покойния Теодор Траянов, убит от злодейска ръка!