Два документа
Пак наближават празнични фанфари, пак под кървавочервените знамена ще се понесат славословни речи на русофилски и социалистически лакеи.
Пак ще се понесе вонята на деветосептемврийските (този път и предизборни!) кебапчета, пак ще завият зурните и ще затрещят високоговорителите с “Партизан за бой се стяга”, пак ще зашуртят чешмите с отрова, наливана направо в умовете на невидялите и неусетилите чудесата на милиционеро-социализма* днешни младежи.
Нека и ние пред годишнината от деня, белязал за седем десетилетия България с клеймото на терора, на социалистическото бедствие и на постсоциалистическия паралич си припомним нещо. Някои ситни, дребни случки, които също бяха съставна част от всекидневния ужас при реалното властване на деветосептемврийските каскети
Ужасът, надвиснал винаги и навсякъде през онези години.
Въпреки безгрижните сватбените веселби, приятелските задушевни вечеринки, кипящите от къде скрита, къде открита еротика средношколски и студентски бригади, въпреки ентусиазма на футболните мачове и свободата на туристическите походи из Рила и Пирин…
Въпреки и едновременно с всичко това всекидневният терор на милиционеро-социализма бе постоянно сред нас, над нас, зад нас и между нас.
Нека следните два документа припомнят на едни или разкрият за пръв път на други какво означаваше да живееш в комунистическия рай.
Първият е от семейния архив.
Удостоверението е издадено на името на
починалата скоро след това моя леля Милка.
Току що завършила живопис в Художествената академия, тя желае да рисува пейзажи от натура. Оказва се, че за такава дейност е необходимо разрешение на „Народната милиция“.
(документите се отварят в истински размер чрез последователно двукратно кликване)
А може ли да е другояче? След преврата на 9 септември 1944 г. от художествения живот са изхвърлени големите имена на нашето изобразително изкуство. Забраната за рисуване, за занимаване изобщо със живопис (!), над едни трае няколко години, над други – не е вдигната с десетилетия.
Майстори на четката от европейски мащаб като Никола Танев, Кирил Цонев, Вера Недкова, Константин Щъркелов, Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Стоян Сотиров (преди да се пречупи през 60-те години), Борис Коцев или Бистра Винарова (съпругата на Симеон Радев) са лишени от правото да творят…
Свидетелство за установилия се още през 1947 г. комунистически всеобщ контрол на творчеството, това удостоверение разрешава на приносителката да „рисува пейзажи и битови картини из цялата страна и крайбрежието, като рисуването не засяга обекти, представляващи интерес за чуждо разузнаване“…
Същевременно обаче младата художничка се задължава „при посещаване на населен пункт за рисуване“ да се яви в милицията и да си завери там удостоверението.
Така милиционерите ще могат да упражняват бдителен надзор над сюжета на пейзажите (а защо не и над стила и художествените средства на изображението?)…
Другият документ ми бе изпратен неотдавна като копие.
От 1950 г. е и за мен съдържанието му е наситено с
необикновена изобличителна сила.
Както се вижда „народната власт“ с едно драсване те обявява за „кулак“. Теб и родът ти…
Как страшно прокънтява това скрибуцане на перото в ръката на полуграмотния шумкарски партиен секретар! Как съсипва то живота на няколко поколения! На какъв глад и мизерно съществуване се обричат цели семейства!…
Можем ли въобще днес да си представим как е изглеждало с десетилетия всекидневието в Ябланица на тези семейства – Якимови, Маркови, Влахови…?
А като метафорична подигравка накрая в раната се досипва великодушно и това: „да не се ползват от никакви услуги по магазините, ресторантите, сладкарниците… освен от сол“.
Варварство. Дошло директно от най-мрачните низини на човешката история…
* термин на „Велко Верин“ (Димитър Инкьов), звучал неведнъж от ефира на Свободна Европа. Всъщност – от днешна гледна точка – атрибутът с „милиционерщината“ е забавен, но излишен. Социализмът си е навсякъде един. Какъвто и да се кичи до време, той рано или късно или се проваля, или става милиционеро-социализъм.