Валерия Новодворская, Грани.ру

Съвсем нов текст на една от най-интересните и независими авторки на рускоезичната публицистика. Както обикновено той се помества тук защото не е без значение и за българския читател.

Непознаващите достатъчно името на Валерия Новодворская може тук да прочетат няколко думи за нея.

М.Р.

---

През 1925 година Игор Северянин пише: „Да се завърне в своя дом Русия търси път“. Някои от емигрантите, които са допуснати обратно в СССР, приемат своето завръщане като трофеи на сталинската пропаганда за възвръщане на Русия към човешките устои и към нормите на Руската империя.

Но тъй добри ли бяха тези стари норми?

Разбира се, спор няма – Империята на злото е черна дупка, антисвят и нека от него да не остане камък върху камък. Току що пред очите ни кремълската антиматерия се съедини с кримската колорадска* антиматерия и се погаври с Украина, а количеството на дълбоко народната колорадска антиматерия в Русия, изразяваща своя колорадски възторг по повод анексията на Крим, скочи я на 80, я над 90 %. Така че много му се иска на човек да се върне където ще да е.

Но има ли къде? Спомнете си 1991 година. Как се мятахме насам, натам, как се опитвахме да си пробием път назад през ужасите на съветската история, как търсехме поне някаква опорна точка, някаква що годе устойчива бабуна в нашето блато. С цялата сериозност търсехме пътеки към остатъците от династията на Романови, опитвайки се да възстановим даже монархията, докато Кентският граф Михаил не заяви съвсем рязко, че никой от царското семейство няма да се хване на тази работа със „златен парашут“ под формата на Ипатиевското мазе. Съгласихме се и на „Патриотичната песен“ на Глинка за химн, макар че винаги ни е прилошавало от „Иван Сусанин“ и от „Боже, царя храни!“ Изровихме и трикольора, като се постарахме да забравим, че през 1905 година под този трикольор крачеха погромаджиите и се опитвахме да помним само, че това е  руският флаг на Петър I.

Но ето че сега, след кримската трагедия, като си поосвежи човек в паметта някои особености на „тюрмата на народите“, започва да разбира, че връщането към старите устои на Руската империя също не е работа. Руската империя здраво държеше в ноктите си своите „придобивки“: Кавказ, Балтийските страни, Украина, Средна Азия, Полша, Беларус и Финландия. Нямаше тогава нито НАТО, нито ПАСЕ, нито ОБСЕ, нито ООН. И нямаше кой да ни прави забележки. При това не само государят-император, но и културното руско общество проявяваше възмутително равнодушие към правото на завладените народи на своя национална независимост.

В края на съветската епоха му стана срамно на Анатолий Приставкин и той внесе своя принос за изкупление на нашата вина пред чеченския народ („Нощ нощува облаче златисто“). По същата тема привнесоха своето покаяние кинематографистите: Сергей Бодров с „Кавказки пленник“ и Абдрашитов и Миндадзе с „Времето на танцьора“. Владимир Маканин добави своя роман „Асан“. За полската тема талантите вече не стигнаха. Не можем да си присвояваме като наше покаяние онова, което пишеха белорусите Васил Биков и Владимир Короткевич. Леонид Бородин извърши героическа постъпка като показа в един от разказите си, ако не героизма на ОУН и УПА, то поне мерзостта на злодеянията на НКВД в Украина, които сега се наричат вече „освобождение“.

В Руската империя обаче покаянието не е на мода. Най-смелият, честен и достоен декабрист Михаил Лунин служи в началото на 20-те години на XIX век в Полша под командването на великия княз Константина и не вижда в това нищо осъдително.

Пушкин пише по повод потушаването на въстанието от 1830-1831 г. ужасно стихотворение, заради което Литва прибра в литературния музей неговия паметник от булеварда във Вилнюс. И нямаше какво да им възразим. „Защо шумите вий, народни зли витии? Защо с анатема заплашвате Русия?“, пита поетът. По същия начин се обръщат към Запада днес путинските пропагандисти. Нататък започват заплахите. Все едно, че слушам Дмитрий Рогозин или съименника му Кисельов. „Вий страшни само сте на думи – но я да пробвате на дело! Нима старий богатир, почиващ на дивана, да няма сила веч измайловския щик свой пак да завърти? Нима на руский цар словата да са станали безсилни днес? Нима отвикнали сме ний с Европа да поспорим? Нима руснакът днес отучил се е от победи? Нима сме твърде малко ний на брой? Нима няма да се надигне от Перм, чак до Таврида, от финските ледени скали до пламенна Колхида, от развълнувания Кремъл, чак до стените на неподвижния Китай, бляскайки със четината си челична, цялата земя русийска?“

С какво се отличават 1831 година и великият руски поет от годината 2014-та и жалките писарушки, които поднесоха лакейското си писмо до Путин по повод аншлуса на Крим?

Същият е и Тютчев. Двамата велики поета като да са се наговорили. „Жалката Варшава  със съдбоносен удар ний сразихме, тъй с кървава цена купихме на Русия целостта и нейния покой!“ А оправданията му звучат съвсем съвременно: „С примера на спасителната буря, ще съхраним целостта на държавата, под знамето руско ще съберем поколенията на родните славяни“.

А кой въобще й е давал такова право на Москва?

Слушайте речите на Путин и словото на Тютчев: „Туй висше съзнание все водеше нашия доблестен народ – да изпълни небесните предначертания тоз дълг той смело сам поема“.

Всички ние ще горим в ада за такава смелост!

Същата картина и през 1863 година. Руското либерално общество и даже дворцовият свят четат до премала Херценовото списание „Колокол“. Тиражът му е минимум 2,5 хиляди екземпляра. Но ето, че Херцен подкрепя полското въстание – и тиражът пада на 500 екземпляра. Либералите застават на страната на имперщината! Полша е подкрепена само от студентите-нихилисти. И това става първата им претенция към Александър Освободител.

И с Кавказ работата не  е по-добра. Много от декабристите отработват там височайшата прошка и офицерския си чин: Кривцов, Голицин, Лихарьов, Назимов, Одоевски. Ще ги разберем – разжалваните не могат да избират, но те дори не роптаят, не се възмущават от отношението на властите към кавказките планинци, не оставят никакви стихове или проза в тяхна защита. Никой освен Лев Толстой в „Хаджи Мурат“ не се усъмнява в правата Русия върху Кавказ. Но дори и той в „Кавказкият пленник“ все още е на страната на завоевателите: Служиха в Кавказ Жилин и Костилин… Нормално.

Нотка на състрадание се прокрадва при Лермонтов: „Велик, богат аул Джемат е, той никому не плаща дан; стената му – блестящ кинжал, джамия му е бойното поле. Свободните му синове са в боен огън закалени; делата техни славят из Кавказ народи близки и далечни, и никога куршумът им не ще пропусне руското сърце!“ Ако всички черкези и чеченци, погълнали Лермонтовите стихове не „бягаха в страха си от бойното поле, където кръв черкезка се пролива“, а се биеха до последно, разбирайки, че руският цар е „враг“, то щяхме да видим Кавказ като ушите си.

Александър Освободител не попречи през 1861 година да бъде обесен безспорният герой на Чечения Байсангур Беноевски, през 1864 година той потуши полското въстание и ето че реформите му забуксуваха, ето че жандармите скараха царя с младото поколение и ето че либерализмът и нихилизмът си заобщуваха с помощта на бесилки и бомби.

А образованото офицерство в лицето на лермонтовския Печорин не беше с нищо по-добро от пак лермонтовския герой Грушницки. Нито Максим Максимович, нито Печорин не се съмняват в своето право да служат в Кавказ, да крадат непълнолетната Бела, да я съблазняват, след това да умуват, какво да я правят (не върви да се жениш за дивачка) и ако нещастницата не е убита от своите, освен да се дави, нищо друго не й остава. Ето такива са героите на лермонтовското време, съвсем не излишни хора: всичките са все такива.

Всъщност Русия затова и загина, защото и на ръба на гроба бялата армия не желае да се раздели от имперската идея: Колчак отхвърля помощта на Манерхайм (цената би била независимостта на Финландия), Юденич не го пропускат до Петербург (цената би била независимостта на Естония).

Ще ни се наложи да се връщаме назад чак до Новгород преди завоюването му от Москва в 1478 година, в онзи Новгород, който никога никого не присъединява със сила. Нашата  история става злокачествена от XV век насам, когато на мястото на Златната орда възниква Московската орда.

Ако не успеем да променим своя генетичен код – свършено е с нас.

По-добре е да се живее като генно-модифицирана страна, отколкото да не съществуваш въобще.

Питайте покойната Вавилонска империя.

* “колорадски бръмбари” са наричани днешните патриотично истеризирани русияни заради цветовете на “георгиевските лентички”, с които се кичат – бел.прев.

Върни се горе!

---

© Превод: Милен Радев

---