Попадна ми при ровене в личния архив този жизнерадостен съветски плакат.
Обстановката е мила, задушевна, спомените от бъдещето, които той буди точно в тези дни зашеметяват и без упойка…
Приятел ме запита озадачен, защо брадата на добродушния старик на заден план не е червена.
Защото току що си я е заплакнал, отговорих му аз.
Отговорът ми ме накара да се замисля за възможната съдба на милия дядо от страната на победилия пролетариат. Реших да съставя една хипотетична биография на този тъй достопочтен съветски човек. Хипотетична, но достатъчно реалистична.
И ето какво се получи.
Веднага стана ясно, че трябва да се мине без кой знае какви подробности. Защото и цял един роман на ужасите не би стигнал за да се опишат всички подвизи на този благодушен дядка.
Дезертирал от фронта на Европейската война той се присъединява към пияните солдатски шайки, тръгнали към Ст. Петербург през зимата на 1917.
Първия си офицер намушва с щик през март 1917 близо до Таврическия дворец в столицата, заедно с банда пехотинци и червени матроси.
Към есента вече е болшевик (основното си кръщение е положил като охрана на Ипатиевия дом в Екатерининбург – макар и да не е участвал лично в разправата с царското семейство – сметнали са, че още му е слабичък ангела).
От там го изпращат на Южния фронт срещу Деникин, качват го бързо на кон и го включват в т.н. “червено казачество”. Отличава се с активно и доброволно участие в разстрелите на заложници из редовете на белогвардейските пленници и цивилното население.
Две години по-късно е в наказателните отряди на Тухачевски и натиска копчето на машината за отровен газ, с който се изтребват селяните в Тамбовското въстание.
Командирован е след това в частите на ГПУ, където се проявява като талантлив изпълнител със слабо изразена лична инициатива. Благодарение на това навярно оцелява при повечето вълни на чистки в органите.
Излиза му късметът да е винаги от тъмната страна на бюрото за разпит (от там, откъдето насочват лампата в очите на човешката развалина насреща).
В преименуваното НКВД му се носи прякора “Красний барадач”, защото като един от малкото, носещи брада в това учреждение (оказва се, че през 1918 г. е получил от Владимир Илич лично писмено разрешение за тази дребна, кокетна суета) все не успява да си забърше от нея следите от нощните дапроси.
Войната го заварва на поста началник на районното НКВД в Брянск. Успява макар и само за два дни да се включи в зачистката на последните няколкостотин полски офицери в лагера Осташково.
Зает с изгаряне на местния архив не забелязва кога е обграден от моторизирана част на Вермахта на 12 юли 1941 и се налага да се крие 2 дни, маскиран като плашило на полето край деревнята Путинищенское.
На третата нощ, издебва момент, когато германците са ангажирани с поемането на стотиците хиляди ентусиазирано предаващи се в плен съветски войници и припва към гората.
Става червен партизанин. Усилено изтребва всяка жива руска или украинска душа от двата пола, за която му се донася, че е разговаряла, хранила или поила някой германец.
През декември 1944 е мобилизиран отново в настъпващите с тиловите войски части на Смерш и се проявява като находчив и слабо сантиментален разобличител на антисъветските елементи сред литовското и латвийското гражданство.
Завършва войната в Източна Прусия, където се проявява като неуморим при масовите изнасилвания на германски от всяка възраст.
Прибира се в Москва с половин вагон награбени килими, сервизи, часовници, сутиени, дамски чорапи и пет велосипеда.
През следващите години участието в изборите за Върховен съвет е едно от любимите развлечения на този достоен старец – вече персонален пенсионер.
Да увековечим ли накрая неговото име за поколенията?
Защо пък не например така: Трактор Коминтернович Живодеров (партийна кличка “Красный Бородач“)…
