Една психограма

Борис Райтшустер

Авторът е по моя преценка един от най-добрите познавачи на днешна Русия в германските медии. Роден през 1971 г. в Бавария той се дипломира като преводач в Москва и от 1992 г. работи с малки прекъсвания като кореспондент в Русия за различни германски вестници и телеграфни агенции. От 1999 г. завежда кореспондентското бюро на списание Focus в Москва. Автор е на няколко книги за Русия, най-известна е критичната му биография на руския президент “Путинова демократура”, чието ново, актуализирано издание подготвя в момента. С две думи: талантлив и много смел човек.

Този свой най-нов текст Борис Райтшустер даде за публикация в Де зората със забележката, че му е изключително приятно да го представи на български читатели.

М.Р.

Владимир Путин пропуска перестройката. Докато неговите сънародници в СССР се радват на края на диктатурата той живее като КГБ-офицер в ГДР. За него Източна Германия е миниатюрна и уютна идилия: по-чиста и по-богата от Съветския съюз.

Но се намира един Михаил Горбачов, който разрушава Путиновия подреден свят в Дрезден. Когато през есента на 1989 г. местните опозиционни демонстранти започват да блъскат оградата на вилата на КГБ в Дрезден, той е дежурен. И е в паника. „Готов съм да умра!“, крещи към тълпата. Обажда се на Съветската армия за въоръжена помощ. И получава отговор: „Москва не дава заповед!“ Собствената държава оставя Путин на произвол. Тази сцена той никога няма да забрави.

Путин с първата си щерка в ръка през 1985. Годината, в която КГБ го изпраща в Дрезден.
Foto:Heyne

Разпадането на Съветския съюз е неговият кошмар. Когато през 1990 го връщат в Ленинград, държавата не може да му осигури подобаваща работа и квартира. Издига се до заместник-кмет, но през 1996 г. става даже безработен, когато началникът му губи изборите в града. Путин се чувства унизен. Това чувство мъчи 61-годишния до днес.

По късно Путин казва, че тогава разбрал от какво е страдал Съветският съюз: от „парализа на властта“. Вярна диагноза. Но от нея той тегли погрешните изводи. Не липсата на демокрация, свобода и откритост са според него гвоздеите в ковчега на СССР, а обратното – че по време на Перестройката е имало прекалено много от тях. Като президент Путин прави всичко за да преодолее Горбачовите „грешки“. Той създава един вид „ГДР 2.0“ с отечественофронтовски партии, с управляеми избори и с неокапитализъм и свобода на пътуванията.

Путин приказва много за демокрация. Но какво означава тя той учи от Хонекер, а не от Вили Брандт. Затова и диалогът с него е тъй измамен: Путин ползва същите понятия като нас, но разбира под тях съвсем други неща.

Модернизация за него означава например и по-модерни изборни фалшификации и по-модерна форма на цензура. Западните идеали той смята за маркетингова измама. Според него ние сме по-добри само в лъженето. Че демокрацията може да е нещо повече и нещо по-добро от просто пропаганда излиза извън рамките на неговите представи.

Путин контрира всяка критика с обвинения на Запада в подобни провинения. Крим той сравнява с Косово – сякаш на полуострова бяха в ход масово изтребление и етнически чистки. Но такива различия той просто игнорира. Както и всичко друго, които би могло да попречи на неговата мисия: „Събирането в едно на славянските земи“.

Тази цел оправдава всички средства: и това, че той и васалите му нарушават закони и договори. И че си тъпчат джобовете. Че преследват инакомислещи. Че държавата е всичко, а индивидуалния човек – нищо…

Дядото на Путин е готвач на Сталин. Дядовите разкази оформят личността му: той връща в Русия мелодията на сталинския съветски химн, в новите учебници диктаторът е описван като герой, а Горбачов като слабак. Перестройката, която той така и не преживява, е според него предателство. Русия била принудена да „падне на колене“, казва той. Компромиси и дипломация са за него признак на слабост. А нея той мрази: „Слабите ги бият“.

В детството той е бит от суровия си баща. С ремък. Хилавият Владимир е обект на подигравки и издевателства в един от работническите задни дворове на Ленинград. Той прави всичко, за да стане силен. Учи джудо. Кандидатства в КГБ. Снима се в пози на напомпан културист.

Неговият характер е оформен от КГБ. Хвали се, че е бил „специалист по работата с хора“. Професията му се състои в това да вербува. И в Кримската криза той предугажда умело настроения, вербува успешно симпатизанти на Запад. Само Ангела Меркел със своя опит на гражданка на ГДР го разгадава, прониква в него. Канцлерката е единственият мъж на Запад, майтапят се в Кремъл и й имат уважението.

КГБ дресира хората си така, че навсякъде да надушват предателства и конспирации. Дори в собствената среда. Това прави Путин самотен. Той вижда страната си, обградена от НАТО. Не желае да осъзнае, че той сам отблъсва съседите си и те се приближават към Запада. Който критикува него, „националния водач“, трябва да е задължително чужд агент. Или фашист.

Той се чувства зле третиран от Запада. Той говори за „народ – победител“, за „заплахи за Родината“, дори за „да умреш за Москва“: Путин по своите възприятия се намира в състояние на война. Неговият тон става все по-националистически, агресивен и популистки. Повечето хора на Запад не искат да повярват, че той говори тези неща с пълна сериозност.

С присъединяването на Крим Путин мъничко поотдалечава кошмара си. На някакви  си 26 844 кв. км. Самият той е убеден, че е възродил силна Русия. Девизът му е „реванш“, заличаване на „позора“ от 1990-те години. Той връща на „унизената“ страна нейната гордост. Много руснаци чувстват по подобен начин. Благодарение на непрекъснатата пропаганда те забравят, че перестройката бе и Освобождение.

За 48 процента от руснаците е по-важно да живеят в страна-велика сила, която е уважавана и от която се боят, отколкото в страна с повече благосъстояние. Това е резултатът от политиката на Путин. Ето защо така му аплодират и го превъзнасят. Ето защо социалните проблеми са забравени.

Когато миналата седмица на Червения площад той чества триумфално „Аншлуса на Крим“ Путин изглеждаше за пръв път от години спокоен и отпуснат. Кошмарът му сякаш бе изчезнал. Въпросът е: за колко време?

Превод: Милен Радев