Милен Радев

Наречената по комунистически “Благоевград” Горна Джумая отдавна трябва да се отърве от боклучавото си название.

Топоними с имена на вредители и хайлази няма какво да дирят на картата на европейска България.

Ето, че едно начало е направено нощес. Младежи са се подиграли с паметника на нихилиста и социалист, основател на партията, разорила и вкарала България в десетилетна национална катастрофа.

Всеки вид гавра със и унижение на паметник на комунистически вдъхновители, подстрекатели и изпълнители е оправдана и за поздравяване. Без оглед на фината настройка (тюнинг) на политическите пристрастия…

Като чуя името на Димитър Благоев винаги си спомням един откъс от спомените на неповторимата Царевна Дим. Миладинова.

През 1874 г. тя е на път с колежки, гимназистки от Киев през Одеса за Цариград. В трена среща Димитър Благоев и му дава следното красноречиво описание:

---

“… трябваше да бъдем представени на двама пътуващи българи, погрижили се да се настанят предварително, за да запазят места и за нас. Единият от тези съпътници бе широколик, твърде къс на ръст, с черна дълга брада, която не отговаряше на едва ли не младенческото му лице, а другият – сух, слаб, с подвижни живи очи и доста високо чело. И двамата седяха насреща до малките прозорчета и беседваха разпалено.

Първият бе Димитър Благоев, учил някъде из Русия, къде – не зная. Той се каза родом от костурските села из Югозападна Македония. Какво бе учил този на вид толкова оригинален младеж, нищо не мога да си спомня в тоя момент. Зная само, че той бе твърде краен в политическите си убеждения. Чух даже да се произнася прозвището му “нихилист”.

Нихилистите по онова време бяха низвергнати от руското общество. Смятаха ги за опасни и ги преследваха. Благоев говореше буйно. Търсеше винаги да уязви богати и властници. Особено ненавиждаше тези, които изпращаха съмишлениците му в Сибир. Той самият бил неведнъж преследван поради крайните си убеждения.

Трябва да кажа тука, че такива и подобни разговори не бяха нещо ново за нас. Още в киевския Левашовски пансион и в гимназията бяхме чували да се говори за руския нихилизъм. Тогава социализмът не бе още много на мода. Нихилисти е имало и ученички,

за щастие – нито една от българките.

Колкото до някои млади българи, слушахме, че са се били увлекли в пътя на крайностите, а някои от тях, от ония времена още, отнасяха тази евтина стока със себе си и в България. От устата на млади момичета рускини, наши съученички, неведнъж се чуваха проповеди за бунт против учители и учителки. Когато това достигнеше до ушите на учителите ни, тези проповеднички биваха наказвани и уволнявани.

Насреща, в другия ъгъл на новия железнопътен вагон, върху една торба спеше един снажен русин, по всяка вероятност – помешчик. Благоев често показваше на него. Наричаше го “бездушна твар”, напълнил торбата си с “рубли”. Младият българин бе готов едва ли не да държи цяла реч против този безгрижно спящ човечец, без да го познава, без да знае нищо за живота му.

На Благоева отговаряше вторият наш съпътник, за когото чухме, че бил Трайко Китанчев от Ресен. Колкото този втор наш спътник бе слаб и сух, толкова той ни направи впечатлението на

смел защитник на здравите български убеждения.

За него проповедите за руския нихилизъм нямаха никакво значение. Китанчев забравяше и Русия, забравяше и целия свят. Нему не влизаха в работа вътрешните раздори сред руското общество. Той не искаше да знае нито за крутите мерки, които взимаха руските управници против разпространяващия се руски нихилизъм, нито за страданията на эаточениците в Сибир. Трайко Китанчев говореше само за

освобождението на българския народ в Мизия, Тракия и Македония

– трите географически понятия, трите големи български области, съдбата на които по онова време вълнуваше нашата просветена младеж; доколкото я имаше и доколкото тя влизаше в контакт с руската мисъл и с руските намерения да се помогне за освобождението на българския народ…”

За този млад разпален патриот свободата на родината бе всичко. Той укоряваше руските нихилисти и техните последователи като събеседника си Благоев и ги наричаше

бъдещи разорители на народа си.

Колкото и да бе нервен в обясненията, Китанчев имаше и нещо свежо в себе си. Когато Благоев не разбираше от дума, Китанчев махаше с ръка и ставаше весел и пускаше една след друга шегите. Тези шеги твърде много забавляваха нас, младите абитуриентки, но дразнеха “нихилиста” Димитър Благоев.

Тия спорове и тия разговори бяха безкрайни през целия път от Киев до Одеса. Ние бяхме вече престанали да ги следиме. Нас ни занимаваха нашите мисли. Ние си мислехме за родния край, за майка, за учебното дело, което ни очакваше. Но ние не скривахме, че сме на страната на Китанчева.

С желанията и стремежите си той бе толкова близък до

идеалите на целокупния български народ,

до болките му, до нуждите му. Пък той бе и по-внимателен към нас, присъствуващите млади българки. Той говореше за освободителното движение, за Букурещ, за българските дейци там. Често шеговито подмяташе на мен и на Царачинска, че ще пътуваме за Цариград при “патрици и владици”. Споменаваше името на Петко Каравелова, който по същото време бил на учение в Русия. Носталгията, която ние всички имахме за България, бе безкрайна. Нашият копнеж бе час по-скоро да стигнем дома.

Дълги години по-късно научих за съдбата на двамата съпътници. Димитър Благоев бил станал водител на тесните социалисти в България, а Китанчев, по образеца на всички будни умове, възпитани в духа на букурещката школа, по-късно стана водител на първата македонска революция, а именно на тая откъм деветдесетте и пет години на миналия век. Рошавият нихилист Димитър Благоев от 1874 година

не бил се много изменил до края на живота си

– толкова силно е била подействувала руската “нихилистическа школа”. Щом си спомнех за Благоева, все ми е идвал на ума спящият помешчик с “пълната торба рубли”…”

Царевна Миладинова-Алексиева, “Епоха, земя и хора”

---