Реших този път да усмиря собственото слово и да дам думата на други.
Драмите на днешните дни ме накараха да обърна поглед към далечното минало.
Да поразровя старите архиви и да видя дали и прадедите са ги тормозили подобни на нашите страсти.
Струва ми се, че следната подборка – подчертано субективно съставена! – ни припомня и открива факти от такова естество, че малко остава да му се разкъса сърцето на човек пред все не можещата да излезе от фаталния зловещ кръг, повтаряща се българска орис…
Не крия, че някои паралели с днешния ден ме оставиха за доста време онемял… (което не е малко постижение!)
Две думи за пояснение: времето, за което разказват тези спомени и документи е 20 май 1894 (оставката на Стефан Стамболов) до 3 юли 1895 – убийството и погребението на охуления от продажните русофили и тогавашни социалисти като “диктатор” бивш премиер и спасител на България…
Главният източник е вестникът на Захари Стоянов, а по това време, след смъртта му, вестникът на Димитър Петков “Свобода”. Някои пасажи са болдвани от мен.
Болката от прочетеното е страшна, а връзката с днешните дни я усилва.
Из “Спомени за княжеското време” от Д. Ганчев, 1973 г.
“…От Стамболовата къща живеях недалеч, съседи бяхме. В първите три-четири дни аз видях нарушено спокойствието, което в друго време цареше в тоз тих квартал. Виковете не спираха. Към 12 часа или вечер към 6 – 7 часа тълпа от улична сган се стича от всички краища на града пред дома на падналия министър, за да реве: „Долу блудникът! Долу тиранинът!” Отпред на тез тълпи, стоят конни стражари, да ги не пропущат близо до къщата на Стамболова, но не и да ги разгонват. Стоят тук тези тълпи, понякога с часове и все викат. Стоят, викат и току се разотидат сами.
Подир обяд дохождаха пияни та буйствата им бяха по-лудешки, гласовете им продрани. Порядъчен човек между тях не се виждаше. Често ги водеше едно младо, голобрадо момче. То беше Рашку Маджаров, бъдещ лидер на демократите и родственик на П. Каравелова.
Кой ги събираше? Кой ги пращаше тез тълпи? Полицията това добре знаеше…
Имах слуга, Игнат се казваше. Напусна ме и тръгна и той подир манифестантите. Връщаше се в къщи сегиз-тогиз полупиян, с охрипнал, дрезгав глас. От вик, от крясъци. Питам го:
– Кои ви храни? Кой ви пои?
– Кръчмарите.
– А кой плаща?
– Туй не зная.
Полиция и власти, всякакви стоят в позата на оногоз, който вика на заека: беж! а на кучето: дръж!”
в-к “Свобода”, 24 май 1894 г.
ВЪТРЕШНИ НОВИНИ
Учениците и социалистите положиха голям труд, за да утолят желанието на сегашните управници да се тероризират и бият гражданите, дошло е сега ред на властта да им се отплати за тридневните неуморни трудове.
Министърът на Народното Просвещение г-н Радославов е поискал да му се даде списък на всички ученици от гимназията и Висшето училище с точно означение кои от тях са буйствали и кои не. На буйстващите обещал стипендии, а другите заповядал да се изхвърлят от училището, защото биле шпиони. А социалистите правителството вече ги е записало в листата на кандидатите за служби.
Но нито учениците, нито социалистите са останали задоволени от тая плата за труда им. Учениците от гимназията се събрали и решили да дадат ултиматум на правителството, че ще го свалят ако не се назначи за министър на просвещението Иван Вазов или най-малкото К. Величков. И за да покажат, че решенията им да усвояват исканията са силни и непоколебими, учениците най-напред отупали директора на гимназията г-н Кутинчев.
Колкото се касае до социалистите, техните искания са още по-смели. Те са дали на правителството ултиматум с приблизително следующето съдържание: Да се амнистират всички емигранти и политически престъпници, да се раздаде на народа оръжие и да се унищожи Закона за печата. Ще чакаме сега да видиме как ще постъпи правителството с ултиматумите на учениците и социалистите.
в-к “Свобода”, 26 май 1894 г.
ВЪТРЕШНИ НОВИНИ
Редакторите на „Свободно слово”, когато бяха в опозиция пишеха, че телефоните били игралца, купени от държавата за удоволствието на Стамболова и Петкова. Между това, щом додоха на власт, първата им работа беше да се снабдят с тия игралца. Каква образцова последователност между думите и делата им.
в-к “Свобода”, 20 август 1894 г.
От вестник „Пестер лойд” взимаме следующата статия:
„В цялата земя има само една страна, в която московщина и свобода постоянно се произнасят заедно и в която се стараят да направят тия две думи неразделни. Тази страна е България. Изисква се голямо усилие на въображението, за да може човек да си представи като покровител на човешкото право и на личната неприкосновеност автократизмът и неговий Сибир, който ечи от шума на окови и от охканията на невинно мъчените – да си въобразява, че една система на управление, която дължи своето съществувание на преследването на вероизповеданията, националностите, може да има нещо общо с независимостта и автономното развитие.
До преди няколко месеца в България бе невъзможно да виреят такива прекалени фантазии, но от известно време насам в тая страна обществений дух, особено говорящий чрез официозни уста, се труди да намери някакво съществено сходство в тия явни противоречия.
Писмо на Стефан Стамболов до Княз Фердинанд от 24 август 1894 г.
Евксиноград
Негово Царско Височество Княза
Днес часа по 4 съдебния следовател ме повика като обвиняем за оскърбление и клевета против особата Ви, което извлекли от публикуваната в „Свобода” статия на Франкфуртската газета. По това обвинение, след 2 1/2 часа изпит, ме освободиха по поръчителство от малката сума тридесет и пет хиляди лева! Докато траеше изпита русофилът Минко Иванов, подпомаган от пристава на V ти участък, събра една тълпа пред следствената камара и я приготви да ма нападне при излизането ми. Като излязох с адвоката си д р Помянов и се качих във файтона почнаха да хвърлят върху ни камъни. Из тълпата пръв хвърли камък върху ни приставът на V ти участък Юруков, а на другите, за да хвърлят камъни даде сигнал помощник-пристава на IV ти участък Пейчев. Не бяхме изминали с файтона нито 20 крачки, когато отгоре ми се впусна Коста Павлов, подсъдим за злоупотребление на държавни пари и ме удари в лакета на дясната ръка с дебел бастун, който се счупи на три части. Като съобщавам горното на Ваше Царско Височество, ползувам се от случая да изкажа благодарност на правителството Ви, както за незаконно открития срещу мен процес, за нанесената ми рана и и за сигурността, която царува във Вашата столица. Колегата ми д-р Помянов беше ударен с камък, който съхранява за спомен и нагледно доказателство за царствуващата в България безопасност <…>
Из писмо на Н. Христов, София до Иван Стамболов от 25 август 1894 г.
Вчера, часа по 6 след обед, ето що се случи с господин Стамболова. Като отивах за хотел „Искър” видях, че пред канцеларията на съдебния следовател, която е пред площада до „Св. Крал”, имаше 3 пайтона и като попитах някои лица, казаха ми, че г-н Стамболов е бил при следователя. Не след повече от половин час се събраха около 300 – 400 лица и дойдоха нещо до 20 – 25 стражари, уж да пазят.
Г- н Стамболова, заедно с Помянова, излязоха вън и като пое Стамболов да се качува на пайтона, спусна се един със сиви дрехи на г-н Стамболова да го удари и извика „Долу!”, но Поменов му хвана бастуна – тогаз нещо до 20 – 30 души все се виждаха да бяха гладници, извикаха „Долу!” и почнаха да хвърлят камъни на пайтона и един даже беше хванал конете на пайтона, но никак не удари Стамболов, а само пайтонджията и Гунчо удариха, така щото с викане и хвърляне на камъни пайтона замина и след тях другите пайтони, на които бяха Карагьозов, Петков, Гатев и Иван Стойнов <…>
Г-н Стамболов изглеждаше много куражлия и като хвърляха на него камъни, той се обръщаше и ги гледаше като си беше вдигнал лявата ръка нагоре а дясната държеше в джоба, също и Петков ги гледаше с презрение, а другите се бяха уплашили, но и на тях хвърляха камъни.
в-к “Свобода”, 29 септември 1894 г.
ВЪТРЕШНИ НОВИНИ
Разказват, че през последните месеци в България дошли много гости от Русия, продавачи на разни картини и икони. Те биле разпръснати навсякъде по градовете и разполагали с доста пари. <…> Ние ще припомним на нашите управници, че такива явления не са били безпричинни. В 1883 г., годината, когато генералите бяха решили да изпъдят княз Александра, тогаз пак бяха наводнили България с продавачи на картини, които проповядваха на населението, особено по селата, че Русия била изпратила волове, по два чифта на всеки селянин и по 100 рубли, но князът ги спрял на границата и не ги давал. Така се подготвяше омразата против княза. 1885-1886 г. продавачите бяха още повече. Тогава се свали княз Батемберг.
Из Спомените на Иван Салабашев, 1943 г.
“…Стамболов знаеше положително, че ще бъде убит. Той знаеше и лицата, които ще извършат убийството. Някои от тях се явяваха сегиз-тозиз около „Юнион клуб”, гдето ние почти всеки ден се събирахме.
Веднъж Стамболов разправяше, че миналий ден вечерта, при тръгване от клуба за дома си, той видял, че началникът на убийците стои на отсрещния тротоар при Муткуровата къща, вперил очи в него. При това той изказа своето убеждение, че ще бъде убит на улицата.
– Тогава защо дохождаш в „Юнион клуб”, казах аз. Стой у дома си!
– Те, тъй и тъй, все ще ме убият, отвърна Стамболов, по-добре е да ме убият на улицата, та да умра сам, отколкото да хвърлят в къщата ми бомби, та покрай мене да пострадат и жена ми и децата ми…”
Из “Българските бурни времена” от Р. фон Мах, 1929 г.
“… Отвън се е събрала тълпа, повечето простолюдие, което напира към траурната колесница и търси шумни зрелища. Настрани стоят групи в черно; това са делегации от приятелите в провинцията, около 200 души, между тях и селяни с калпаци. Полицията отсъствува. Ясно е, че шайката от долни или високопоставени убийци има днес празник, който полицията не желае да развали. С мъка градската музика си пробива път, за да заеме мястото си до колесницата. Неволно всеки от опечалените посяга към револвера; изглежда, че днес ще стане нужда от него.
Вече е дадена заповед да се изнесе ковчегът, и някой пристъпя до бившия министър Греков и му пошепва нещо. Греков пребледнява и дава заповед да се остави ковчега и, против обичая на православните, да се спусне капака. Какво е станало? Обадили му, че полицейският комендант подсетил някого, да се проверят колелата на погребалната колесница, понеже имало причини да вярва, че винтовете са разбити! Същевременно Греков бил уведомен за един пъклен план: колесницата щяла да се катурне и шайката щяла да се нахвърли на трупа, за да го изтегли из ковчега и разсече на парчета!
Предположението се оказа вярно. Винтовете на колелата бяха развити, така, че след няколко крачки колесницата щеше да се провали. Колелата бидоха завинтени сега и приятелите на Стамболова се разпределиха като стражи край колесницата. През тъжното събрание мина сякаш някакво физическо болезнено вълнение, потъмнелите лица отразяваха безмълвна решителност. Ние знаяхме сега, че сме потеглили на сражение. Трима подполковници, украшение на българската армия, присъствуваха в траурния дом. Когато ковчегът биде изнесен, те поздравиха за последен път своя мъртъв приятел и после се отдалечиха, послушни на заповедта на военният министър, полковник Петров, който поради телеграмата на княза беше запретил на офицерите да участвуват в погребението.
Тълпа от приятели и врагове, наблъскани глава до глава, очакваше навън ковчега. Навалицата бе тъй гъста, щото път можеше да се пробие само с удари и крясъци. Полицията отсъствуваше; само един господин с бяла фуражка беше се усмихнал в купа. Никакви следи от разпоредителност, ред, достойнство. Ненадейно се чуха откъслечни тонове от музиката; шествието значи беше потеглило. Около духовенството, между музикантите, между трийсет-четирийсет носачи на венци, между опечалените се промъкваше тълпата, най-много разпасани мръсни другари, които втренчено с вълчи поглед следяха трупа.
Непосредствено след ковчега крачеше Д. Петков с превързана глава и ръка в превръзка. Той водеше г-жа Стамболова и г-жа Муткурова, сестрата на Стамболова, двете дълбоко пребулени, отпаднали, те се опираха на Петкова. След тях идеше дипломатическото тяло <…> Зад и край дипломатическите представители крачеха техните гавази, с револвери на пояса Австро-унгарските гавази бяха си дори окачили своите винчестерки карабини. С мъка те възпираха човешкия поток, който притискаше ту напред, ту назад.
Шествието приличаше на панаирска блъсканица. Бавно се движеше то под горещото юлско слънце из праха на улица „Раковски”. След 200 крачки колесницата достигна до мястото, гдето Стамболов бе паднал под ударите на ятаганите. Шествието спря, музиката замлъкна. Димитър Петков издигна глас и извика: „Тук е мястото, дето най-добрият гражданин на България, най-верния слуга на княза падна под ножовете на наемни убийци! Тук, на това свещено място, ще се издига някога паметник, когато признателното потомство ще знае да цени по-добре делата на този велик човек, нежели днешните силни на деня”.
„Лъжеш!”, извика ненадейно един силен глас, диви викове се нададоха след тези силни думи. Една бяла кутия полетя над тълпата. Някои извика: „Динамит!”. Настъпи невъобразим шум и луда блъсканица. Млади хора с вдигнати бастуни напираха към ковчега и свитата, тук бляскаха ножове, там револвери, тълпата се разпръсна ту насам, ту нататък. Оградите на съседните градини се повалиха и жени, деца и мъже нападаха един върху други. Няколко групи се сборичкаха, нададе се оглушителен рев. Венците биваха изтръгнати от ръцете на ония, които ги носеха; поповете се теглеха за расото и бияха; и една сплотена шайка се нахвърли на колесницата, гдето много приятели на Стамболов пазеха стража с револвери в ръце.
Дипломатите бяха разпръснати, дамите им малтретирани и музиката се разпръсна с изпомачкани инструменти. Имаше се опасност от избухване на сеч; приятелите на Стамболова, до 200 души, бяха добре въоръжени, някои носеха до стотина патрони. <…> тук стоеше Петков, държейки под-ръка двете госпожи; те бяха обърнали равнодушно гръб на случката <…>Петков ругаеше правителството, което било шайка от убийци; ругаеше и полицията с труд приятелите му успяха да го накарат да млъкне. Най-после конете потеглиха. <…> посрещана с присмех от сганта процесията наближи катедралата. Вместо камбанен звън, какъвто не се чу от черквата, раздаде се дрезгава музика от няколко млади шайкаджии, които надуваха инструменти. Въжетата на камбаните бяха изрязани; въоръжени с револвери хора попречиха да се заменят те с нови. Полицията присъствуваше, но бездействаше
<…>
Когато трябваше да се спусне ковчегът в гроба, тълпата потегли отново насам, с издигнати червени знамена, и заглушавайки тържеството с дивашки викове. Няколко хлапаци си пробиха път през конницата и почнаха да ругаят току под ушите на нещастната вдовица. Най-сетне ковчегът беше спуснат в гроба, който най-напред се зазида и после се запълни с пръст. Отстрани и наблизо хлапаците-демонстранти си подаваха шишета с ракия и още ненапуснали последните опечалени гробищата, те се хванаха на хоро около гроба, като диваци около кладата. Докато качваха г-жа Стамболова на файтона, няколко хлапака омърсиха гроба по най-безсрамен начин, изричайки проклятия.
Така беше погребан Стефан Стамболов.
