… а кога ли не са текли?…
На днешния ден на Народните Будители ми е потребност да цитирам този кратък откъс от Автобиографията на нашия велик народен деец Григор Пърличев из Охрид.
Книга знаменита, която най-горещо препоръчвам на всеки, желаещ да усети аромата на онези години на ниво всекидневна и всекичасна борба с турските власти.
Да се пренесе в онова време не по учебник, а чрез сладкодумния, неподправен разказ на един от най-скромните и най-многозаслужили наши работници за българското осъзнаване в Македония.
Да разбере как се е живяло в подобна на днешната смрадна среда, под интригите на гръцкия духовен окупатор и неговото безбожно и престъпно духовенство.
Сцената от 1868 г. е следната: Учителят Пърличев тъкмо е арестуван за пръв път по донос на гръцкия охридски владика Мелетий и на погърчени наши охридчани. Защото за пръв път е организирал служба на български език в черквата.
Докаран е на истиндак (публичен разпит) пред каймакамина-албанец, от тоските – най-фанатични гъркомани. Предстои му мъчително пътуване по етапен ред до Дебър…
…Мълчание глъбоко.
Ненадейно се яви в залата старата ми майка; която до тога, не можеше никак да простъпи. Две жени я крепеха за мишки. Тя прошепели слабогласно неколко умолителни думи. Милата! Тя не знаеше, че у гладни фанатици милост нема. Каймакаминът заповеда да я отведат.
– Тако ти душа, майко – й казах, – иди си дома и не бой се: не ке ме заколят, не ке ме обесят. Людието, что гледаш пред себе, са толкова умни и самоотвържени, чтото никога не вършат своята воля, но всекога чуждата. Хукюматът таквия почита, зачтото таквия му са нужни.
– Хитро проговорил си – каза А. Зарче, – инако имах да те закопча добре.
– Простъпих ли некако?
– Не! Никако.
– Протестирам против тебе, г-н Зарче: ти не ме гониш за друго, освен дето сега невъзможно ти е да изричаш велегласно по църквите гърцкото “Пистено” (Верую), което си изустил, без да го разумеваш. Както си ме обичал, така и сега би ме обичал, ако можеше да изустиш българското “Верую”. Протестирам против тебе, г-не Х. Владиков просветил съм две твои деца, а ти ме гониш, зачтото явно ти съм казвал, че ти, както и твоите другари, сте подкупени от владиката. По-лесен е моя протест против тебе, г-не Н. Стружанче. Ти ме гониш, зачтото от парите си, дадени Мелетию, нема да вземеш ни лихва, ни капитал: от гонен калугер какво можеш взе? Протестирам против Мелетия, който, както уби учителите ми, така иска и мене да убие. Протестирам против мютесарифина, зачтото ме кани в Дебър, без да яви кой ми е обвинителят. Протестирам и против тебе, славнейший, зачтото ме плюваш, без да знаеш каква е вината ми.
– Остави българский язик – каза каймакамина, – и сега те освобождавам.
– По-добре смърт.
Тутакси, по заповед иа каймакамина, ни отведоха на пространний пред хукюмата мегдан, дето беше се стекло множество народа. Там, за зла чест, беше се спрела и майка ми, или от слабост, или за да види изходът на делото, или за да се поутеши от народното към нас съчувствие. Там мене и на старшия ми внук, Георгия Пармагов, туриха вериги на десните нозе, пред очите на майка ми, а брата ми и младшия ми внук освободиха.
– Слава богу – продумах си в себе. – Нема да гине домът. Туй е едно от обикновените османски великодушия.
Майка ми ни повика, и като ме целуна:
– Бъди ми юнак – ми каза, – ако ли не, аз ща умра от скърб. Четири сирачета маленки ми останахте от татка си; ти даже и не го помниш; ти беше шестимесечно младенче, седаче. Прехранила ви съм с юначко земледелие и чуждеработничество. Не бой се! Пред св. Климента горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, харам да ти е (грехота да ти е, да не ти е простено – б.м.М.) млекото ми.
Много ме възхити великодушието на полумъртвата ми майка, и весело й отговорих:
– Тако ми св. Атанаса, когото славиме, нема да те оскърбя. Както досега, така и отсега ке бъда достоин твой син. Много съм весел, дето братята Иван и Климе се освободиха. – Рекох и целунах й десница; такоже и внук ми…
Народните сълзи течеха изобилни.