На 7 октомври, точно в деня на 7-та годишнина от убийството на Анна Политковская, в камерната зала на Берлинската филхармония се състоя концерт в нейна памет и в знак на солидарност с Михаил Ходорковски, запокитен по скалъпена присъда в сибирски лагер.
Вдъхновен организатор и движещата сила зад уникалната проява бе големият цигулар Гидон Кремер, който за разлика от свои колеги и някогашни сънародници като Анна Нетребко например, неуморно изобличава на Запад жестокия режим на диктатора Путин.
Този път той, заедно с организации като Амнести Интернешънъл, Репортери без граница, Мемориал Германия, Форумът Лев Копелев, успя да събере във Филхармонията уникално съзвездие от музиканти, артисти и литератори. Повечето от тях, самите с корени в страни от бившия С.С.С.Р., държаха да засвидетелстват не само с артистичното си умение, но и с пряко и красноречиво слово личната си позиция срещу потъпкването на гражданските свободи и изграждането на нов диктаторски режим в Русия.
Пълният списък на участниците както и запис на вълнуващи пиеси на Мчислав Вайнберг, Арво Пярт, Гия Канчели, София Губайдулина, на Прокофиев и Шостакович, изпълнени на почти тричасовия концерт, може да се гледа на сайта на ARTE в течение на още 20 дни от днешна дата (забележка от 2014 г. – след като изтекоха правата на виедозаписа на ARTE, сега може да се гледат тук само приветствията на участниците и програмата на концерта)
Въведението към паметния концерт направи с кратко слово германската нобелистка за литература Херта Мюлер – самата тя, жертва в миналото на румънската Сикуритате и добре познаваща ужасите на социалистическия рай.
Думите й звучат така сякаш има предвид и мрака, който се спуска над днешна, отново социалистическа, България. Ето защо много държах словото й да се прочете и на български. Макар и със закъснение предлагам днес превода му за читателите на блог Де зората.
„Познах разликата между затвора, който укрепява характера и лагера, който разлага душата на човека“, пише Варлам Шаламов след втория си арест през 1937 година и заточението като обществено опасен елемент в сибирската каторга.
Не е ли точно това обяснението защо на Русия, защо на Путин до ден днешен са им нужни наказателни лагери?
Путин провъзгласи „диктатурата на закона“. Под което разбира, че законът е той самият.
За него думата „диктатура“ звучи позитивно. Също и думата „лагер“ не го стряска. Въпреки десетките години на страшното време, въпреки милионите убити и травматизираните жертви, оцелели от Гулаг.
А думата „закон“ за Путин означава арестуваните да бъдат изкарвани на показ зад телени мрежи в зверилни клетки.
В съветските времена всичко лично, доколкото въобще бе останало, трябваше да се крие и премълчава. Индивидуалната мисъл пораждаше съмнение и който си я позволяваше се превръщаше завчас във враг на държавата.
Безкрайните забрани в Съветския съюз и в неговите източноевропейски колонии, затварянето на очите пред действителността докараха тази гигантска империя до икономически и етически банкрут. Икономиката бе тотално съсипана, идеологията – тотално куха, репресивният апарат – склеротичен и негоден…
Смятахме, че най-после и на тях им е дошло до гуша от всевластие и разрушаване на хора и съдби. Появи се Горбачов – човек на КаГеБе, осенен от моментно прозрение. Настъпи времето на Гласност и Перестройка. Помислихме, че най-после е дошло времето и Русия да се демократизира, да назове престъпленията на съветската епоха, да изкаже съжаление за милионите жертви. Източноевропейците дори се надяваха, че Русия ще им се извини за десетилетния тормоз…
Но Горбачов се появи и си замина. На сцената излезе Владимир Путин – един дребен някогашен кагебист, който връща обратно всичко старо. Ретроградните потребности на Путин управляват днешна Русия.
Днес Путин е едър кагебист, идеологията не е изчезнала, а само си е нахлузила нова маска. КаГеБе управлява вече самостоятелно, не е принуден да се придържа към идеологически рамки, може да се вихри на воля в полето на икономическата престъпност, на религиозността и национализма.
Путин допуска материалното съ-участие на православните попове и на новобогаташи-олигарси, привързва ги към себе си чрез тяхната безскрупулна алчност. Тази стръв задоволява светските мераци и суетата им и действа по-безотказно от кухите лозунги на някогашната партийна идеология.
Путин комбинира стара идеология с ново богатство, нов лицемерен фанатизъм с кичозни ревюта. Така се създава една отблъскваща какофония, в която Путин сменя ролите на държавника с богобоязливия вярващ, преплел молитвено ръце или с гологръдия, напомпан „Рамбо“ и с лифтвания любимец на женските сърца…
Хитра смес, чиято цел е създаване на култ към неговата личност. Путин ту играе ролята на непреклонно заповядващия командир пред телевизионните камери, ту на загрижено бърчещ чело баща на нацията, който страда за слабите и бедните, ту избухва с вулгарни ругатни от бандитския свят.
Всичко това е предназначено за да го направи популярен и обичан. Но това е обичта, която знам, че изпитват само поданиците на диктатори. За Путин да си популярен и до днес означава хората да се боят от теб.
А осмели ли се някой да постави под съмнение властовата машина на Путин, моментално започва разчистването на сметките с помощта на измислени провинения и с лагерни присъди.
Обвинения в богохулство срещу Пуси райът, в данъчни измами и кражба на собствено имущество срещу Ходорковски, в икономически престъпления срещу Алексей Навални. Вече избрани на поста си, но неугодни на Путин кметове просто са сваляни от длъжност по измислени обвинения в корупция.
Измислената вина е стар трик от работилницата за фалшификати на комунистическите тайни служби. Познавам този инструмент от многодневните ми разпити за някакви фиктивни провинения при румънската Сикуритате по времето на Чаушеску. Да, и аз бях обвинявана, че съм чуждестранна агентка, но тогава поне само тайната служба ме наричаше така.
Путин отива една крачка по-нататък. Той изисква от независими граждански организации, които се застъпват за прозрачни избори, за спазване на човешките права, за изучаване историята на Гулаг, те сами да се обозначат като „чуждестранни агенти“…
В главата на Путин цъкат старите кагебистки инстинкти. Той непрестанно търси нови врагове. При това всички тези врагове не са му нужни за да съхранява властта си. Не, на него му трябват все нови и нови врагове за да усеща с каква власт разполага.
Какво могат да очакват днешните млади хора или родители с малки деца от днешна Русия? Че ще престане страхът да изкажеш собственото мнение? Но той не престава. Напротив, поражда се отново и отново. Сплашването е всекидневие в днешна Русия, а производството на страх е най-успешната част от дейността на Путин.
Пак настъпва времето на бягството и на емиграцията. Опаковат се куфари, ако стигне времето за това, плюе се на петите и се напускат родните домове. Алтернативата е затворът или лагерът. Което често води до смърт. По-точно – до убийство. Неотдавна дори, загиналият в затвора адвокат Магнитски, бе осъден посмъртно в кошмарен съдебен процес.
А убийствата? Включително убийството на Анна Политковская? Те не се разкриват. Защото иначе би трябвало да бъдат назовани техните поръчители.
Впрочем, съвсем случайно, убийството на Анна Политковская бе извършено точно на рождения ден на Валентин Путин.
На днешния ден преди 7 години.
Благодаря Ви за вниманието…
Нямам възражения като цяло по темата. Имам само едно притеснение, което обхваща горе-долу всички коментари и анализи обявяващи Путин за диктатор. Диктатор, но БИВШ много сериозен офицер на КГБ. Знаем, че такова животно – “бивш” в КГБ няма. Както и че КГБ може също да е “бивш”, но като птицата Феникс се е преродил в нещо друго. Другото действа много активно и то е това, което диктува нещата не само в Русия, а и в България и изобщо върти цялата политика на следперестроична Русия. Путин е част от този Феникс и е подчинен нему. Той не би могъл да бъде “диктатор” ако нямаше много твърда основа под себе си. Той е диктатор за публиката,защото Фениксът се нуждае от лица за пред обществото. За какво му е на Феникс това общество – този въпрос нека стои настрана за сега. Путин, Станишев и прочие – казваха им по времето на “соца”(много ми е неприятен този съвременен жаргон) марионетки, т.е. кукли от куклен театър, обикновено в представления за деца. Невръстните, които се вживяват в действието до степен да забравят, че пред тях стоят кукли, движени от някой друг и че говорът също произлиза не от устата и главите на куклите, а от някой, скрит зад кулисите. И че този другият замисля действието, не куклите. Ще си вървим все по коловоза от миналото докато не започне да се изкрещява истината по всичко ставащо в настоящето и как то е свързано с миналото. Не Путин е главното действащо лице и не той и само той решава съдбата на половината свят. Докато го има Феникса само ще си говорим, ще надуваме с месеци вувузели и ще си думкаме барабани, за да загряваме кръвта на управници, генетично носещи в себе си обожанието към тези звуци, с което само ще им помагаме все по-ревностно и бързо да съсипват страната ни. За нея ме боли. За страната и за родолюбивите ни предци. Нека да не приемаме предложената ни за главен “диктатор” фигура,а да увеличим кръгозора си значително. Ако наистина искаме да има промяна в света, в който живеем.
Съгласен, Мария!
В някои публицистични текстове се налагат понякога опростявания, заостряния и лаконичност, като обобщеният или само маркиран информационен “фон” остава за допълване или вече е бил изложен в други текстове.
Но принципно съм съгласен напълно с това, което много уместно сте вметнала!
Здравейте, ако сте присъствали на концерта, ми е много любопитно да знам как са били представени подбраните произведения.
Любопитно ми е, защото избраните произведения на Шостакович и Прокофиев са не само създадени, но и високо отличени по времето на сталинизма.
За своя op. 35 Шостакович не само получава годишната сталинска премия (около 1937), но и като носител на отличието е изнесъл редица концерти пред подбрана “елитна” аудитория.
Седмата пиано соната на Прокофиев е една от трите военни симфонии (премиера около 1943) и точно тя е известна като “сталинградската соната”.
Безспорно виртуозни произведения и двете са използвана силно в пропагандата, за да дадат на високо културните хора доказателства за величието на съветската култура по време на войната и ми е любопитна каква е съвременната им интерпретация.
Пейо, вече описах във ФБ, че не можах да се вредя с билет и гледах само ТВ предаването. Там Гидон Кремер разказа в паузата как е съставял програмата. За съжаление, разчитайки, че ще го видя след това на записа не слушах внимателно и сега не мога да отговоря на въпроса Ви. Но Вие сам знаете, че поне въпросът с Шостакович и неговото отношение към режима, както и на използването му от режима е многопластов и сложен. Споменавам само книгата на Соломон Волков ‘Художникът и царят’ или мемоарите му, записани пак от С.В.
Благодаря! нямам Facebook, а и повечето от видео клиповете на ARTE бяха забранени за извън Германия, но след като разбрах, че го има се справих и с двете.
За пълнота ето изпълнение на края на оп35 от самия Шостакович: https://www.youtube.com/watch?v=OZhtbQh1s28
А пропо, и двете книги на Соломон Волков ги има като пдф в много добро качество из руския нет. Трябвада се ппотърсят с Гугъл. Така си ги намерих аз. Мемоарите на Ш. мога да Ви пратя по мейла ако Ви интересуват, но “художник и цар” е над 40 МБ и няма да стане.
Много хубави разкази на Гидон Кремер, на Кхатиа Бунтатишвили и на Гия Канчелия (той говори на руски!) за посланието на концерта и за избора на музиката. Шостакович е избран заради връзката му с руската култура изобщо и заради руската трагедия, която струи от музиката му. 3тата част от седмата соната на Прокофиев се оказва, че си е избрала самата Кхатиа – защото тактът 7/8 е за нея зает от грузинските бойни танци. Така виртуозното и борбено момиче хем изпълнява руска пиеса, хем отдава дан на своя грузински непреклонен патриотизъм… 🙂 http://www.youtube.com/watch?v=zBo-3HqTm6Y#t=20