Евгений Попов е едно от големите имена на съвременната руска белетристика. Критиката го нарича «най-веселият анархист на новата руска словесност». Попов е автор на разкази от съветската и постсъветска епоха изпълнени с черен хумор, сатирично аутопсиращи пред читателя абсурдния живот на някогашната една шеста част от земната суша.
Роден е през 1946 г. в Сибир. Дебютира през 70-те години в «Новий мир» по препоръка на Василий Шукшин. Скоро след това е изключен от Съюза на писателите за участие в забранения неофициален алманах «Метеропол». Десетилетия води живот на вътрешен литературен емигрант. Печата на Запад и се намира под непрекъснат контрол на КГБ.
Днес Евгений Попов е секретар на Съюза на московските писатели, пише неуморно и е печатан в руски и чуждестранни издания. Носител е на много литературни награди.
Публикувам този текст на Евгений Попов от Грани.ру със съкровената надежда, че ще се намерят и български интелектуалци, които да опишат безмилостно правдиво както унгарските им колеги и участието на българските «коминтерновци» и «интернационалисти» в кървавия болшевишки експеримент в Русия.
Например делата на зловещата фигура “Христофорович”, под което име Надежда Манделщам завинаги запечата в историята на руската литература българския комунист от Пещера Николай Христофорович Шиваров – следовател от НКВД, лично водил разпитите и загробил Клюев, Манделщам и много други нещастници в “Страната на победилия пролетариат”…
М.Р.
Неотдавна се проявих в необичайната за мен роля на екскурзовод. Развеждах кмета на Будапеща Габор Демски из нашите литературни и просто исторически места, свързани с двайсетте и трийсетте години.
Познавам Габор Демски отдавна, преди няколко години той дори бе гост у дома ми. Е, показах му, разбира се, и централната сграда на Лубянка, най-високата в Москва, откъдето, според стария анекдот, “можеш да видиш дори Колима”.
Показах му и Дома на крайбрежната, където са живели главните съветски тузове и величия, където ударникът Алексей Стаханов свирел на двора на акордеон, а днес се наслаждават на живота скромните потомци на оцелелите съветски аристократи и т.н. “нови руснаци”.
Бившето общежитие на Коминтерна, хотел “Централная”, чиито комунистически обитатели в по-голямата си част са преселени по затворите в края на 30-те по случай завършването на световната революция и началото на дружбата на Сталин с Хитлер.
Посетихме и клуба «Зуев» на Лесная улица, клуба «Русаков» на Строминка – шедьоври на конструктивизма. Дома-комуна № 1 на Болшая Садовая 10 (музея на Булгаков) и бункера на споменатия Сталин, построен в самото сърце на Черкизовския пазар … Прозорливият вожд започва да си обзавежда този бункер още от 1932 година и даже си прокарва до него подземно метро от Кремъл.
Дядото на Габор Демски, Рудолф заминава за СССР да доизгражда социализма и бащата на бъдещия кмет се ражда в мизерните околности на град Пишпек-Фрунзе-Бишкек, където пришълците измират от глад и непосилна работа. Дядото имал късмет, та успял по чудо да изфиряса от въжделения Съветски Съюз, но много от неговите земляци, прости работяги, така и се затрили в чуждата страна. Впрочем, не избягват съдбата си и пастирите, довели интернационалните ентусиасти. Те са обвинени в края на своята кариера в шпионаж, вредителство, диверсии и Бог знае още в какво…
Но Господ си знае работата, все пак преди да загинат много от тях хубаво са се потрудили в полза на червените дяволи. Например другарят Бела Кун, който залива с кръв Крим или пламенният оратор другарят Карл Радек, който неуморно призовава пролетариите от всички страни да се присъединят към истинската си родина, Съветския Съюз.
А виж, другарят Мате Залка се разминава със затвора, защото тъкмо през годината на сталинския “голям терор” (1937) го убиват в Испания, където той под името “генерал Лукач” воюва като интербригадист
За онези, които се интересуват, съобщавам в допълнение, че по времето на Гражданската унгарецът “генерал Лукач” шари заедно с отрядите на сибирския бандит-партизанин Шчетинкин из Източен Сибир, а след това става домоуправител на писателската кооперация на Нашчокински переулок. където сред живущите са Манделштам и Булгаков.
Самият Габор Демски “поема по друг път” и към залеза на унгарската съветска власт е “самиздатчик”, за което го осъждат на 6 месеца. Печата, впрочем, на циклостил “Кучешко сърце ” на същия Михаил Булгаков.
Из Москва кметът Демски и придружаващите го, сред които бе и великият кинорежисьор Миклош Янчо, се придвижваха с автобус и без охрана. Вярно, че пред нас за ускоряване на процеса се движеше милиционерска кола с буркан. Миклош Янчо е на 85 години, но си е съвсем с всичкия. Роден е в 1921 година и е успял дори да прекара известно време у нас като пленник. Бе много трогнат от това, че у нас го помнят и обичат, че на среща в Унгарския културен център, ръководен от Илона Киш, също бивша самиздателка, редактор на унгарското ъндеграунд-списание “Беседло” (в превод – “Свиждане в затвора”) дойдоха нашите велики – Марлен Хуциев и Александър Мита.
Габор Демски е написал една забележителна книга за дядо си и за неговото поколение. Четейки романа му “Източен Едем” аз окончателно се убедих, че революцията и Гражданската война са дело на банда международни разбойници и мръсници и на присъединили се към тях чисти идеалисти. В състава на тази банда влизат, разбира се, и нейните руски участници, макар че Червената Армия, особено в началото след създаването й, практически е армия от наемници.
Порази ме една цифра, приведена в друга книга – в труда на историка Вадим Аристов “Руският свят в Будапеща и Унгария” (Будапеща, 2003 г.), където на 82 страница се казва, че в началото на 1918 година цялата Червена Армия се състои от около 200 000 души, от които към 85 000 са унгарци. А в нея е имало и латвийци, немци, австрийци, китайци. Интернационалът и в Африка си е пак интернационал. А да не забравяме и “прогресивната общественост на Запада”, аплодираща успехите на болшевиките при усвояването на завоюваната страна – от Кремъл та до самата “перестройка”. След което “левичарите” нацупиха устни и заявиха, че ние сме строили неправилно социализма, защото сме варвари.
И каква излиза тя – безчинстват всички заедно, а сега да отговаря за всичко сама Русия…?
Разказват, че покойният Владимир Максимов, главният редактор на най-острото емигрантско антисъветско списание “Континент”, участвайки в някаква конференция, посветена на поредната годишнина от потушаването на “Пражката пролет” и въвеждането на танковете в Чехословакия, задрямал. Като го смушкали в хълбока и го помолили да се изкаже, Максимов в просъница заявил следното:
– Ами да не бяхте предавали Колчак на комунистите през 1920-та година. Заплатихте с Колчак за безпрепятственото завръщане на вашите войски вкъщи, затова няма какво да се чудите, че комунистите се добраха и до вас самите.
Ех, колко е печално, господа, че на света няма хармония, а историята никого на нищо не учи!
Превод на текста и бележки © Милен Радев
Благодаря за чудесната статия, г-н Радев!