Милен Радев

Смъртта се навърта тези дни около мен.

Излизам сутринта, както винаги тичешком, от входа на къщата и виждам на плочите точно насреща, сгънат на три човек в черно. Постепенно, като на забавен кадър той се търкулва все повече и повече към земята, прислонен до масичките на луксозно, още неотворило в този ранен час, кафене.

Вглеждам се колебливо в тихо свиващата се фигура в ъгъла. Прехвърлям наум как ще се отрази едно кратко забавяне заради човека в явна нужда на пресметнатия ми до минутата пробег по неотложни дела през половин Берлин, че и още 80 километра оттатък …

Покрай него крачат забързано млади хора – кварталът е студентски. Поизвръщат се, хвърлят поглед към тази смачкана човешка останка и си продължават по пътя. Не смея и да помисля колко минувачи са преминали по оживения тротоар, откакто скитникът лежи там.

Навеждам се над него и питам дали има нужда от помощ, дали мога да направя нещо за него. Повтарям, викам. Не вярвам да ме е чул. Долавям само съвсем слабо стенание, главата му на по пилешки тънка шия се килва още по-ниско, така че темето му вече докосва плочите на тротоара.

Тилът му, обърнат право към мен, остриган почти нула номер, изпосталелият му врат изведнъж ми напомнят тиловете на полските военни от Катинския лес,  за които – така се случи – чета тъй много последните седмици…

Звъня на Спешна помощ и съобщавам адреса,  на който е нужна незабавно линейка. Описвам ситуацията и симптомите,  казвам, че прави впечатление на донякъде поддържан човек, че не се носи никаква миризма на алкохол… Казват ми да не го пипам, че мога да си вървя по работата, колата ще дойде веднага.

В този момент, човекът потръпва конвулсивно два, три пъти.  От устата му на тротоара изтича малко кафеникаво ручейче.

Черната му, спретната раница лежи катурната на масичката, край която се е свил странникът. Около нея скачат две врабчета и кълват трохите, останали от снощните посетители. Точно над главата на вече притихналото черно кълбо на плочите, трудолюбив кръстоносец снове и поправя тук, таме паяжината си, опъната под плота на масата.

Очертава се слънчев късен есенен ден.

След половин час, вече на път в колата, ме застига полицейско обаждане. Питат дали човекът е бил със сигурност жив, когато съм стоял при него.  Потвърждавам. Значи сте последният,  който го е видял жив,  казват. И си записват за всеки случай личните ми данни.

Твърде късно ми идва наум тази песен на Джони Кеш.

..

И с нея непоносимата мисъл, че пропуснах да хвана в последния момент ръката му, да приближа ухо до устните му и да чуя може би име, което промълвява. Да прочета накрая една молитва над него, да го прекръстя…

Непоносима, защото пропуснатото е вече непоправимо.

Колкото и да мисля сега за непознатия, колкото и отдалеко и късно да прося Бог да го приеме с милост и прошка.