От далечната 2006 г. измъквам един текст, който тогава бе публикуван в няколко издания, а през 2009 г. влезе в книгата ми “Хроники на злото и надеждата”. Досега отсъстваше от този блог.
С присъщата ми скромност смятам текста за все още актуален.
Изминалите от тогава години добавиха нови щрихи към темите за полската съдба на кръстопътя на интересите на Запада и Изтока, за възродилата се руска имперска агресивност, за новите средства, които Кремълската престъпна групировка (© Ал. Литвиненко) използва за своите хегемонистки планове…
В крайна сметка – и за нашата българска съдба, разпъната на три между
– цивилизационния избор на просветената, почтена част от обществото
– слугинските, меркантилни интереси на духовно и умствено поробените от Русия сънародници и
– колебливата ангажираност с нашата участ на така наречения “западен” фактор.
Случи се този стар текст да изплува сега както митичния остров Туле из интернетното море, тъкмо за годишнината от болшевишката интервенция в Полша на 17 септември 1939 г. След като Германия бе нападнала своя източен съсед на 1 септември, Съветите удариха сражаващите се с Вермахта поляци в гръб, нарушавайки поне пет двустранни договора с Полша.
Така започна Втората световна война.
Агресията на двата гигантски съседа, поредното разделяне и унищожаване на полската държава помежду им и де факто примиренческата пасивност на западните съюзници оставя травма в полското съзнание, неизлекувана до днес. Травма, която може и трябва да е поука и за други…
Две думи за Радек Сикорски – според мен най-интересната политическа фигура в Източна Европа след сгромолясването на Съветската система. Интересна, надарена с много качества, но и противоречива. Той е политикът заемал най-дълго министерски постове в нова Полша, ползващ се с неизменно висок авторитет на Запад. Служи както в кабинетите на консервативната партия “Право и справедливост” на Ярослав Качински, така и сега (от 2007 г.) в кабинетите на Гражданска платформа.
Без съмнение у Сикорски няма илюзии и пожелателно мислене. Едва ли някой познава по-добре от него заплахата от руския хегемонизъм за всички западни съседи. При все това Сикорски продължава да е член на кабинета на Доналд Туск, който заедно с новия президент Коморовски води след трагедията в Смоленския лес политика на appeasment (апийзмънт, примиренчество, подобно на западната политка спрямо Адолф Хитлер през 1938 г. – б.м.М.Р.) спрямо путинска Русия.
Същевременно Сикорски бе този, който успешно и в противовес на страшния руски натиск сключи през 2008 г. договора със САЩ за разполагане на батарея Пейтриът ракети в Полша заедно с американски войници – за пръв път в историята! Пак той преживя като външен министър през 2010 отказа на Обама от вече сключеното споразумение…
Питам се дали описаното в следващия текст и по-сетнешният опит от 2006 г. насам в общуването с администрацията на Обама и с днешните политици в Брюксел, Берлин, Лондон и Париж не направиха от Радек Сикорски един много по-прагматичен (и циничен) полски патриот…?
Което обаче далеч не означава – и по-прав!
Великият му съименник генерал Сикорски винаги бе опитвал да се споразумее със Съветите. В предвоенна Полша и дори след болшевишката агресия срещу неговата Родина той бе факторът, който най-силно търсеше разбирателството с Москва.
До тогава докато през пролетта на 1943 не излязоха на бял свят недвусмислените доказателства, че 15-те хиляди полски военнослужещи, водещи се за изчезнали в С.С.С.Р., са били разстреляни и зарити като отпадък в общи ями 3 години по-рано по заповед на същите кремълски господари, с които генерал Сикорски търсеше примирение.
Старият Сикорски отказа да мълчи за това чудовищно престъпление. Въпреки натиска на западните съюзници той продължи да търси истината.
На 4 юли 1943 той загина в самолетна катастрофа край Гибралтар, която и до днес остава неизяснена…
А сега да преминем към статията, писана (и публикувана тук таме) през 2006 г. за днешния Сикорски:
08.05.2006
Радослав Сикорски, полският министър на отбраната има всички шансове да се превърне в най-единодушно охулената от германските политици и медии фигура.
Преди дни Spiegel Online публикува негово изказване, в което Сикорски припомня във връзка с руско-германския газопровод през Балтийско море секретния пакт Рибентроп-Молотов от 1939 г. за подялбата на Полша. Полският министър критикува остро проекта и изрази огорчение, че и новият канцлер Меркел отказва изменения в договора, сключен под патронажа на предшественика ѝ Шрьодер.
Веднага след първомайския почивен ден в Германия политици от дясно и от ляво в рядко срещано хармонично единодушие откриха канонадата срещу нестандартното мнение на техния полски колега.
Рупрехт Поленц (ХДС), председател на комисията по външните работи на Бундестага, нарече сравнението (каквото, строго погледнато, нямаше, тъй като Радослав Сикорски бе казал само, че случаят с газопровода му припомня Пакта от 1939 г.) „абсурдно и вредно за германо-полските отношения“. Поленц, един от шампионите на политическата коректност в ХДС, призова полския премиер да „вразуми своя министър“.
Друг представител на консервативната партия – Екарт фон Кледен определи думите на Сикорски като „пълна безсмислица“. Външнополитическият експерт на социалдемократите Ханс Улрих Клозе каза, че „г-н Сикорски трябва добре да помисли върху своите думи и да побърза да си ги вземе назад“…
И в реакциите на печатните медии впечатлява единодушното – от ляво през центъра до дясно – възмущение и отхвърляне на „сравнението“ на полския министър на отбраната. Напразно обаче читателят се взира за аргументиран диспут с познатите от месеци и сега само изнесени в полемична форма от Радослав Сикорски полски позиции по въпроса.
Консервативният Die Welt изтъква, че за разлика от 1939 г. днес ставало дума просто за една енергийна сделка, която с нищо не засягала полската стратегическа сигурност. Вестникът припомня, че Германия и Полша са в един общ отбранителен алианс и си сътрудничат икономически в рамките на Евросъюза. Нито дума за това, че Варшава вижда в реализирането на газопровода тъкмо саботиране на икономическото сътрудничество и удар от страна на Германия по съгласуваната общоевропейска енергийна политика.
Абсурдно било да се обвинява правителството в Берлин в действия, типични за миналото столетие, пише по-нататък Die Welt, тъй като германската външна политика била интегрално обвързана с общоевропейската. Вестникът като че ли съзнателно пренебрегва мнението на еврокомисаря по енергетика Андрис Пибалгс, който коментира конфликта с газопровода със следните думи: „Не биваше по никой начин да изпадаме в положението, в което ни вкарва този газопровод. Една държава членка да решава сама по проект, който е неприемлив за други членки и то без всякаква предварителна дискусия с тях.“
Левият Berliner Zeitung подозира, че полският министър просто жали за финансовите загуби, които Полша ще понесе след отпадането на транзитните такси за трансфер на газ през нейна територия. Изказването на Радослав Сикорски, пише вестникът, показва, че полските политици няма да се спрат пред никакви средства, за да осуетят строежа на морския газопровод.
Коментаторът на консервативния Münchener Merkur осведомява читателите, че Полша „е размахала дебелата тояга“ и продължава с констатацията, че „36 години след като Вили Брандт падна на колене пред жертвите във Варшавското гето, Полша продължава да мисли в категориите на миналото“. В защита на германското становище консервативният вестник привежда оригиналния аргумент, че Русия и Германия имали легитимен интерес от строежа на балтийския газопровод, за да засилят позициите си при бъдещи ценови преговори за транзитните такси с Полша и Украина…
На всекидневен език това се казва „да изплюеш камъчето“.
Коментаторът отива още по-далеч и хвалейки решението на Ангела Меркел да не подлага на ревизия договора за газопровода триумфално заявява, че благодарение на този договор Германия била спечелила необходимата ѝ сигурност на енергийните доставки (е, поне не се говори за „жизнено пространство на Изток“ – бел.авт.). За сметка на това „транзитната страна“ Полша губела едно потенциално средство за изнудване на своите два големи съседа. Факт, който според коментатора на авторитетния мюнхенски всекидневник заслужавал поздравления.
Най-късно тук читателят с незавехнали спомени от историята на първата трета на ХХ век би трябвало да се пипне за челото и да се попита, къде е срещал вече подобни тези: Полша, която „може да изнудва своите два съседа“…?
Май не само пактът Молотов-Рибентроп ще му хрумне на човек, но и доста други, свързани с него събития.
Коментарът, който цитирахме, е писан след като на мръзнещите украинци, грузинци и молдовци тази зима вече бяха извивани ръцете от Москва и те бяха притискани до стената.
Cлед като неотдавна Газпром в открит текст заплаши Западна Европа със съкращаване на доставките и пренасочване на газа към далечна Азия…
Озадачен от толкова единомислие, простиращо се от единия до другия край на политическия спектър, невинният германски читател направо недоумява как така Полша си е избрала за министър един такъв невежа и елементарен скандалджия.
Какъв късмет, че тъкмо в днешния си брой списание Der Spiegel посвещава обширна статия на полския министър на отбраната!
Издържана в саркастично-пренебрежителен дух тя се оказва обаче много информативна, както за личността на Радек Сикорски така и за вникване в някои от мотивите на актуалните германски чувства към източния съсед.
Радослав Сикорски е представен като един от най-младите членове на кабинета – консервативен католик и блестящ оратор, човек със светски обноски и отличен английски, но … отявлен антикомунист. Пред двора на къщата си в Бидгошч икорски бил забил табела с надпис „Зона свободна от комунисти“! (О, ужас! – б.м.М.Р.)
След като му поставя тази фатална в очите на германския истаблишмънт диагноза, Spiegel разказва за живота на сочения от мнозина за бъдещ външен министър на Полша Сикорски:
Като ученик той е активен деец на „Солидарност“, военното положение през 1981 г. го заварва на езикова олимпиада в Англия. Остава на острова и завършва в Оксфорд философия и политология.
На 23 години е военен кореспондент на Spectator в Афганистан, получава отличието World Press Award за една от своите снимки. Сближава се, пише Spiegel, с антисъветските муджахедини. До днес, клати укоризнено глава списанието, в дома му виси негова снимка на кон с калашников в ръка.
Падането на стената Сикорски посреща като репортьор в Берлин. Тук той се запознава с американската журналистка Ан Апълбаум, която го въвежда в консервативните Вашингтонски салони, съобщава Spiegel и добавя, че двамата споделят общ мироглед, според който Русия била наследила имперските амбиции на Съветския Съюз.
След тази, явно прискърбна за интелигентността на журналистическата двойка, констатация германското списание добавя, че според тях трябвало дори да се отговаря решително и със сила на руските имперски амбиции. Мимоходом се споменава, че Апълбаум, днес съпруга на Сикорски, е автор на наградения през 2004 г. с наградата Pulitzer фундаментален труд за историята на Гулаг. Като коментатор на „Вашингтон пост“, съобщава Spiegel, Ан Апълбаум „беснее от месеци из вестника срещу енергийната политика на Путин“.
В кариерата на Сикорски следват правителствени постове в Полша и работа в неоконсервативния мозъчен тръст American Enterprise Institut. След изборите миналата година става министър на отбраната в новото правителство на Качински.
Нека наваксаме нещо, което Spiegel пропуска да напомни: през миналия ноември Радослав Сикорски публикува 1700 от най-секретните военни документи на Варшавския договор и представи публично карта от 1979 година на планирана операция на Пакта под кодово название „За седем дни до Рейн“. Според Сикорски тези документи доказват реалните планове на Москва за превземане на Западна Европа, включително чрез използване на ядрени удари по Бон, Брюксел и Мюнхен.
Германското списание предпочита укоризнено да приведе данни за екстремизма на полския министър: неотдавна той се бил похвалил, че уволнил всички офицери от военното разузнаване, завършили по комунистическо време курсове в Москва!
Заключението на най-авторитетното германско списание Spiegel е еднозначно: Сикорски е копие на американски неоконсерватор, който иска да пренесе Америка на Джордж Буш в Европа …
Ето как се затваря кръгът – от латентно присъстващите в германски консервативни кръгове антиполски настроения към съседната държава, разположена на една трета бивша германска територия, през тормозещия розово-червените леви политически кръгове в Германия демонстративно заявен антикомунизъм на сегашния полски елит, та чак до обединяващия и едните и другите антиамериканизъм.
Всичко това, съчетано с обещаващата солидни печалби за германския бизнес бълбукаща газова тръба, стърчаща от Балтийско море, дава добра база за единодушно възмущение от неловкото полско напомняне на грозни събития от далечното минало.
Ама че някой можел един ден да попритвори кранчето на тръбата?…
Нищо страшно – значи просто трябва да се държим така, че на този някой да не му се предоставя повод за това, си казва германският бюргер.
И си мисли, че тогава всичко ще е наред…
