В памет на току що починалия доайен на българската болка по и от Македония проф. Михаил Огнянов публикувам тук още един негов текст.

Избрах точно този текст не, разбира се, защото бе написан по повод моята статия “Буре с барут или романтичен блян”, а защото в него покойният проф. Огнянов много концентрирано излага същината на своето виждане за отношението на България към задосоговска Македония и нейните жители. А също за сложностите с представянето на тези отношения на европейската сцена.

М.Р.

С разбиране и съчувствие

Михаил Огнянов, в-к Про и Анти брой 11 (20 – 26 март 2009 г.)

Тук публикуваната статия на Милен Радев “Буре с барут…” за авторитетното австрийско списание WESPENNEST, предизвика различни реакции в Македония и Германия. В Македония тя е посрещната с негативни емоции, в Германия с логическо неразбиране на българските стремежи.

Това поставя пред нас въпроса, как да представяме нашето отношение към Република Македония пред македонците и пред европейците. Към жителите на македонската република трябва да се отнесем със съчувствие и разбиране. Изтърпените трагедии през ХХ век причиниха дълбоки травми в народната психика. Македонизмът в сегашния му вид представлява силна психологическа реакция на преживяното в миналото и на тегобите в съвременността. Почти всеки гражданин на Република Македония си има своята лична драма.

В същия брой на списанието, в което е публикувана статията на Милен Радев, има и стихове от големия македонски поет Богомил Гюзел. Той е син на интелектуалеца и великомъченика на Македония Димитър Гюзелов убит от сърбокомунистите заради неговата българщина. В детството си той е преживял убийството на баща си, в ранната младост съдбата на син на “народен неприятел” Той си знае как е намерил сили да преодолее тези психотравми и е успял да стане най-големия поет на сегашна Македония.

Може би не така трагични, но също изпълнени с драматични перипетии, са съдбите на всички жители на тази малка и крехка република. Такава е психологическата основа, която подхранва фантазиите за миналото величие на Македония.

Може да си представим тяхната реакция, когато им се поднесат далеч по-скромните доказани исторически факти. За облъчените от македонизъм сдържаният и концентриран текст на Милен Радев е непоносим.

Историческите факти трябва да им се поднасят като лекарство подсладени и на малки дози. И като лайтмотив трябва непрекъснато да се повтаря, че ние поддържаме независимостта и целостта на македонската република, признаваме тяхното право на национално самосъзнание и език. И доказахме това с факта, че признахме първи независимостта на републиката и официалния им език. Да ги успокоим, че ние не пренасяме миналото в съвремието. Надеждата ни е и те да направят същото.

Историческата наука си има свои правила и учените историци трябва строго да ги спазват. Широката европейска общественост се интересува не толкова от самите исторически факти, колкото от злоупотребата с тях за влияние днес.

Тя се страхува от това, че позоваването на историята може да послужи като детонатор на това „буре с барут“, какъвто смятат, че е Балканският полуостров. Затова при изнасяне на факти от балканската история трябва да се предпазваме от алюзии за съвремието и в никакъв случай да не използваме исторически аргументи за прекрояване на границите.

По време на Титова Югославия македонските историци се ползваха с международен комфорт. Положението на необвързана страна осигуряваше подкрепата и на двата противопоставящи се блока. И затова югославският македонизъм намери подкрепа сред по-широката европейска общественост. Още повече името на Александър Македонски бе известно на всеки ученик и е далеч по-известно от името на България. Това представлява определена трудност за по-широкото разпространение на българската гледна точка.

Това го знаят сегашните македонски ръководители и се опитват да го използват за своята кауза, макар и да знаят, че връзката между сегашните македонци и Александровите е твърде косвена и научно неубедителна. Дали ще сполучат с тази своя хитрост? От друга страна, с това те предизвикват Гърция, която отдавна е наложила монопол върху Александровото историческо наследство. Така се сблъскват историческата романтика с политическата реалност.

Германия е в морален дълг пред България. Това трябва да го разберат германците. През двете световни войни нашите съседи бяха съюзници на победителите Англия и Франция. Затова техният глас се чува по-добре в Европа. България беше съюзник на победена Германия.

България е малка страна и след пораженията не можа да възстанови предишния си устрем. Германия е велика страна и след пораженията почти успя да възстанови предишното си положение. Не знам каква е причината да забрави България. Може би това е недоизживеният комплекс за виновност за Дахау и Освиенцим. А на англичаните тежи ли им споменът за Дрезден?

Без да забравя своите и чуждите грехове, Германия е морално задължена да разбира по-добре България.