България загуби един от най-свидните си македонци

Mihail Ognjanov2Милен Радев

Още една тъжна вест!
Току що Васил Станилов ми съобщава, че в София е починал проф. Михаил Огнянов…

Писал съм го неведнъж на различни места: за мен той беше буквално един от последните живи възрожденци, верен син на Битоля и Охрид, на българска Македония, млад по дух, неимоверен ерудит…
Благословен бях, че съм имал възможност да водя с него незабравими разговори, че съм чел книгите и статиите му…

Светла му памет!

Търсейки текстове, с които да го почета тук в този блог, попаднах на негова силна статия за един от най-западните и най-българските крайща – Костурско. В нея покойният Михаил Огнянов от своя страна отдава почит на малко преди това загиналия при крайно съмнителни обстоятелства при първото си връщане в старата Татковина проф. Благой Шклифов. За мен текстът е особено ценен, защото тъкмо на проф. Михаил Огнянов дължа запознанството си и с Благой Шклифов. Това стана малко преди насилствената му смърт през септември 2003 г…

По приумиците на интернета току що откривам един уникален видеодокумент, който някой е спасил частично и качил в YouTube. Двамата днешни покойници, представят през 2002 г. своите книги в Охрид – българския Ерусалим, както сме свикнали да го мислим и чувстваме.

За съжаление самият Михаил Огнянов се вижда само за миг на подиума до Благой Шклифов, но все пак държа да приведа тук този кратък откъс по няколко причини: в памет на двамата покойници (през септември стават десет години от гибелта на тъй жизнения и динамичен, тъй изпълнен с планове Благой Шклифов – това се вижда и на видеото!), но и в памет на годишнината от Илинденското въстание, което отново припомняме сега. Костурско, откъдето бе проф. Шклифов и за което пише по-надолу проф. Огнянов е един от центровете на въстанието, имената на Васил Чекаларов и Пандо Кляшев, Лазо Поптрайков… са легендарни, техните  съратници и съседи от този край са понесли едни от най-страшните ужаси от развилянлата се османска власт и от страна на фанатичните гърци, водени от триждипроклетия владика Каравангелис…

И така. Първо уникалният видеодокумент:


..

И статията на проф. Михаил Огнянов от в-к Детонация, съхранена и взета назаем от прекрасния сайт на Васил Карлуковски:


Най-трагичният български край

Проф. Михаил Огнянов, “Детонация”, 10 септември 2004 г.

Този месец се навършва една година от гибелта на проф. Благой Шклифов. Неговата съдба е поредният щрих от трагедията на неговия роден Костурски край. Отдавайки почит на неговата памет, се замисляме и за неговия роден край като част от забравените български трагедии през последните 150 години.

Балканите са първите носители на името Европа. Сега те са болният район на Европа. Първото твърдение може да е източник на гордост, второто – на срам. Между тези две противоположни характеристики има причинно-следствена връзка. Tя е в широко известното твърдение, че Балканите са свърхнатоварени с история. Народите, които сега ги населяват, поемат непоносим исторически товар от истинските си или мнимите си предшественици. Смятайки, че това е особено ценно богатство, те влизат помежду си в остри стълкновения за разпределението му. Шампиони в това отношение са гърците. С по-голямо или по-малко основание те монополизират цялото историческо наследство от древните елини, Александровите македонци, ромеите на Източната римска империя т.н. Както другаде съм писал, този непоносимо тежък исторически товар не може да не деформира националната психика. В това е всъщност “нещастието да си грък”. Всички сегашни балкански народи са се образували в резултат на продължителен исторически процес, който непрекъснато ги моделира. Не може да си харесаме само един определен изолиран исторически период, за да се обявим за монополни негови наследственици.

Сегашните гръцки и български народи, поели определено наследство от своите предшественици и съседи, реално са се оформили през последното хилядолетие. През това хилядолетие са били във взаимна борба. Известно е, че войната сближава народите не по-малко от мирното съжителство. Още в ранната си творба “Казаци” Лев Толстой отбелязва, че сходството в бита и поведението на казаците с това на черкезите е резултат на борбата между тези две племена. Както сегашните гърци, така и българите са заели много от жителите на Източната римска империя. Разбира се, сегашните гърци, наследили техния език, са приели по-голяма част от това културно наследство. Но и ние в определен смисъл сме рожба и на остатъците на Източната римска империя (заедно с другите наследства – прабългарското, славянското, тракийското и на други народи). Както става при всека подялба на наследство, възникват конфликти за територии, население, културни богатства. Най-остри са били конфликтите в “зоните на контакт”. Такъв е Костурският край.

Костурско заедно с останалата част от югозападна Македония и Южна Албания е било ядрото на Самуилова България и там е оказана последната упорита съпротива срещу Българоубиеца. През средата на ХIХ век взима активно участие във възрожденските борби. Не съм си поставил задачата, нито имам компетентността да пиша за възрожденските борби на този край. Неотдавна обаче един мой приятел – проф. Златан Златанов от Варненския медицински институт – ми изпрати спомените на своя прадядо свещеник Златко Каратанасов и ще си позволя да цитирам редове от тях.

“Обзет от скръб по изгубената ми родина и свиден бащин дом, сърцето ми се свива от болка, а душата ми копнее за родно място. В най-южната част на Югозападна Македония, дето слънцето по-жарко грей, там е бащиното ми огнище – с. Бобища, Костурска околия”.

Градът Костур е имал смесено население – турци, българи, гърци, евреи, но митрополитът, макар и грък и патриаршист, до края на XIX век е носил титлата “Екзархоу пасис палеас Воулгариас” (Екзарх на цяла стара България). Селата обаче са били почти изцяло български, с български имена, сега оцелелите са прекръстени. Описана е борбата за български училища в този край за периода 1868–1903. Тя е била започната от Георги Динков Дързилович, извесния даскал Динката от спомените на Димитър Благоев, който го определя като “български националист”. Край на българското просветно дело поставя Балканската война, която ”изкопа гроба на Македония и Тракия”. Главен гонител на българщината в този край е бил Костурският митрополит Германос Каравангелис “по звер и от самите турци”. Наскоро са преиздадени неговите спомени “Македонската борба”, в които може да се види погърчването на този край от гръцка гледна точка. В синхрон с него е действала и “Гръцката въоръжена пропаганда”, изпълняваща директивата “българин да не остане”,начело с гръцкия офицер Павлос Мелас. За гърците той е герой, но в спомена на костурчани – злодей. В българската и гръцка историческа литература е дадена тази противоположна оценка. Образът, който си е самообрисувал в писмата си, е по-близък до българската оценка. Най-известно е нападението на с. Загоричани, където са избити 60 жители, включително жени и деца. Примерите могат да се умножат. Манталитетът на извършителите може да бъде изразен с канибалската премъдрост на андартина Зорба Гъркът от едноименния роман: За да станеш мъж, трябва да си вкусил месо от българин или турчин *. Разбира се, и ВМОРО не им оставала длъжна. Във филма “Мера според мера” има една силна сцена “Сестра жали брата”–гъркоманин, убит за предателство от брат си –българин (във филма действието става малко по-на изток от Костурско – в Енидже-Вардарско, но тези трагедии са се развивали из цяла Южна Македония).

Илинденското въстание се разгоря най-силно в Костурско. Там населението взима най-голямо участие, въстаническите отряди са най-многобройни и организирани, водят се победоносни сражения с аскера. Летописецът на Илинденското въстание Христо Силянов определя сражението на Бигла като “грандиозно”.За разлика от другаде тактиката им не е отбранителна, а нападателна. Въстанието там трая най-дълго – от 20 юли стар стил (2 август) до втората половина на октомври когато прославените отряди се стопяват до малки чети. Прославят се войводите Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Митре Влаха, Иван Попов, Лазар Поптрайков… Миналата година бяха издадени спомените на Васил Чекаларов. И там се повтарят жестокостите на турската власт –  до 20% от къщите са опожарени, Костурско е на второ място по процент на избитите жители след Охридско…

Тези жестокости се повтарят от гръцките власти през 1912-1913. През Балканската война достигат до Костурско четите на ВМОРО. Един от техните войводи е писателят Христо Силянов, който описва този поход в книгата си “От Витоша до Грамос”. Вместо турците, там неприятели се оказват съюзниците – гърци. С измама е обезглавен славният войвода Васил Чекаларов. Поведението на гръцките власти е описано в международната Карнегиегиева анкета.

Както пише в тази анкета, гърци и сърби оставиха в Македония “един обезглавен народ” – лишен от своята интелегенция: учители, свещеници и други образовани люде. Всички трябва да се признаят за гърци и да научат гръцки. Тезата на гръцките власти е била, че до 1903 всички са били гърци, след това екзархията и комитаджиите са ги накарали да се пишат българи и който не иска да си възстанови гръцкото съзнание, ако не напусне и отиде в България, ще бъде убит или изселен по островите. Това продължило до Втората световна война.

След Първата световна война гърците проведоха етническа чистка в Тракия и Македония. Използваха се различни методи – насилствени, полунасилствени и легални, вариращи от убийства и изселване по островите до международни споразумения. Едно от тях беше спогодбата Молов-Кафандарис. По нея в България се заселиха няколко десетки хиляди бежанци. Гърците поначало не приемат съществуването на македонска нация, но нашенците там, даже без да знаят коминтерновското решение, почнаха да се самонаричат македонци: ако кажехме, че сме българи, ни биеха и убиваха, ако кажехме – македонци, оставяха ни на мира. Така и там, по механизъм различен от Югославия, започна да се разпространява македонското самоопределение. Най-суров е бил режимът при диктатурата на Метаксас. За една българска дума – 100 грама рициново масло.

След капитулацията на Гърция през 1941, Костурско беше окупирано от италианска войска, но остана в рамките на гръцката държава. Българската войска и администрация стигнаха до бившата гръцко-югославска граница. В Костурско действаха националистически гръцки отряди – андарти, които тероризираха нашенските села. Там почнаха да се образуват чети за самоотбрана. Тогава ВМРО–Иван Михайлов изпрати свои активисти да помогнат при организирането им. Там загина архитект Борис Огнянов, брат на известния журналист и поет Христо Огнянов. След капитулацията на Италия стана очевидно, че победата клони към антихитлеристката коалиция, комунистическото партизанско движение се засили и членовете от тези единици за самоотбрана почнаха да преминават към комунистическите партизани. Все пак те бяха за предпочитане пред националистическите андарти. Ние тогава живеехме в Битоля, която отстои на около 15 км от гръцката граница и лесно достигаха до нас известия за тези събития в Леринско и Костурско. По-късно, след 9 септември 1944, там се образува партизанска бригада “Гоце Делчев”.

След споразумението във Варкиза между комунистите и кралското гръцко правителство тя бе разформирована, но членовете й по-късно се вляха в партизанската армия на Маркос и участваха в тригодишната гражданска война в Гърция. Нашенците бяха гръбнакът на тази армия, подмамени от полуобещанията, че ще се образува “славяно-гръцка независима република Македония” Така Костурско стана бойно поле между сталинската агресия и антикомунистическата отбрана. Нашенците станаха неволни съюзници на комунистите с надеждата, че те ще ги спасят от гръцките шовинисти. По този начин те станаха прицел не само на гръцките шовинисти, но и на притеклите им на помощ английски и американски сили – предимно авиация. За пореден път селата бяха опожарявани – този път с напалм. Въпреки техническото превъзходство на противника армията на Маркос оказа неочаквано продължителна съпротива. Разбира се, помощ идваше от комунистическия север – България, Югославия, Албания. Накрая фронтът рухна по две непосредствени причини – Маркос беше сменен от Захариадис, който заповяда авантюристичен поход към Атина.

Втората причина беше когато Тито се скара със Сталин и прекъсна подкрепата си за партизаните. Тогава към България, Югославия, Албания придойдоха бежанци. Тези от нашенците, които дойдоха в България, не ги оставиха тук, а ги заселиха чак в Централна Азия – около Ташкент. Комунистическите власти знаеха, че ако останат тук, ще се слеят със своите сънародници – българи и ще бъдат загубени като резерв на Гръцката комунистическа партия. Има случаи, когато братя, заселили се в България през двадесетте години, можеха да видят своите братя и други роднини само на гарата, при минаването им транзит за Азия. Свидетел съм на срещи между братовчеди 25 години след това при Хрушчовото размразяване – от Ташкент, от Унгария, от Войводина… Това комунистическо национално престъпление е почти неизвестно.

В Република Македония и сега всяка година стават срещи на “децата бегалци” (бежанци) от гръцка Македония.

Един от тези “деца бегалци” беше Благой Шклифов.

Той е роден в село Черешница, в полите на Вич планина през 1935. През 1948 г, в края на гражданската война, напуска опожареното с напалм родно село и през Югославия се заселва в Унгария заедно с други бежанци от Костурско, Леринско, Преспанско, Воденско. Завършва висшето си образование в Унгария, която му става втора родина. През 1964 идва в България – неговата истинска първа родина, макар и роден отвъд нейните граници. Изкарва аспирантура в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и през 1969 защитава десертация на тема “Костурският говор”. Езиковият материал го е събирал между своите земляци – бежанци. Последва монография върху долнопреспанския говор, за пастирския език и др. В началото на 90-те години защитава дисертация за доктор на филологическите науки с някои теоретични постановки, основани върху проучванията му върху югозападните български диалекти. Основният извод върху костурските говори е, че те принадлежат към западните български говори, но с някои особености, които ги свързват с източните, затова по-точно е да се каже, че те са междинно звено, макар и географски несвързано с източните, както и с родопските.

Вълнуваше го проблемът с българската глототомия – разделянето на литературния език на български и македонски. Една от предпоставките, които улесниха македонистите да направят това, той виждаше и в абсолютното доминиране в българския литературен език на източните говори. Последните му трудове бяха посветени на въпроса за “Разширяване на диалектната основа на литературния български език”. По примера на унгарците препоръчваше да се приемат като равностойни дублети думи от източните и западните говори. Тези свои възгледи защитаваше безкомпромисно и тук и в Република Македония. В края на септември замина за Сяр (нашенците там “якат”, по гръцки е Серес) да събира езиков материал и не се върна. Загина при неизяснени, много съмнителни обстоятелства. Каквато и да е причината за неговата гибел, ние трябва да му отдадем почит като към жертва в изпълнение на научния и патриотичния дълг.

За политиците присъединяването към Европа включва политически, стопански и военни проблеми, но за балканските народи това е повърхностната, външната страна на процеса. Основният проблем е възприемането на европейската ценностна система в нейната дълбока същност. Манталитетът на всички балкански народи носи едни или други деформации, наследени от трагичното им минало. Гърците, макар и формални членове на Европейския съюз, не са свободни от манталитет, който е несъвместим със съвременния европеизъм. Най-силна черта на този манталитет е шовинизмът, който на Балканите има за конкурент само сърбите. Редица от недостатъците ни са общи с гърците, но не и шовинизмът. Петер Юхас в статията, посветена също на Благой Шклифов (в. “Про&Анти” бр. 33 т.г.), цитира една мисъл на Ат. Далчев:

”Онова, от което страдаме най-много и може един ден да загинем, е липсата на национален егоизъм.”

Разбира се, сега не може да проповядваме егоизъм в буквален смисъл, но трябва да защитаваме националните интереси по начин, незасяга правилно разбраните интереси на другите. Гореописаните трагедии не са призив към омраза, а усилие за един общобалкански катарзис, така както го е разбирал Аристотел.

* Преди няколко години тогавашният министър на културата на Република Македония проф. Димитър Димитров, родом от Воденско, поиска отмяната в Скопие на представянето на балета “Зорба Гъркът” по музика на Микис Теодоракис поради тази канибалска реплика.


7296 Total Views 1 Views Today
You can leave a response, or trackback from your own site.

4 Responses to “България загуби един от най-свидните си македонци”

  1. Иван Терзиъски says:

    Г-н Григоров,
    качвайте ВСИЧКО! Няма нужда от редактиране, всичко е ценно. Благодаря Ви от сърце.

  2. Belomore says:

    Бог да го прости!

    Истинска загуба, оттук научавам за нея.
    Наскоро четох сборник с негови статии и си мислех нещо подобно – че е един от малкото останали мостове към достойното в миналото (или – миналото достойнство, няма разлика), към онези България и Македония на духа, които вече ги няма, за съжаление…

  3. Мони says:

    Един по един си заминават титаните на Българиял Поклон !!! Аз съм автора на видеото мога да Ви предоставя всичко което заснех тогава. Събитието за което споменахте се състоя в хотела на Коцарев, гр Охрид. Моя тел. 0878 969 515

    • Milen says:

      Невероятна слука! Благодаря Ви.Писах Ви още сутринта в Ютюб. Ще се свържа с Вас при първа възможност!

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Subscribe to RSS Feed