По-верните читатели на този блог познават ситуацията: Милен се носи нанякъде с велосипеда, както обикновено вглъбен в извиращото от слушалките на плейъра. Попада на нещо – музикално, новина или история, което го поразява и припва тук да сподели…

Така и преди малко.

Тъкмо минавам покрай известния и в родината на Георги Димитров затвор Моабит, пуснал си втория албум на Нателла Болтянская (“Реставрация”, от 2003 г.), вглъбен (донякъде) в безумните новини от страната на розите и мутрите.

Внезапно едноименната балада на Нателла просто ми взема дъха и премрежва зрението… Тази талантлива и смела жена пише и пее и за нас!

И така – без много, много приказки (с едно само пояснение – злодеят Урфи́н Джюс е герой на митологичния цикъл на А. Волков “Вълшебната стране и Изумрудния град”) – ето песента в оригинал и в нещо като превод на български:

Нателла Болтянская – “Реставрация”

(най-добре да се кликне с десен клавиш и да се избере “отвори в нов прозорец”!)

Когда добрые силы в Волшебной
стране разгромили войско
деревянных солдат Урфина
Джюса, победители долго
решали, как поступить
с солдатами-дуболомами:
уничтожать их – негуманно.
Тогда Мудрый Страшила
предложил изменить выраженье
лиц – с улыбающимся лицом
трудно быть агрессивным…

Проигравшее воинство. Мятые тряпки знамен.
Опустел пьедестал, а его обитатель вчерашний
Был опутан ремнями, и свергнут, и перенесен
На задворки, в забвенье, где мусор хранится домашний.

Вот кому-то повинной теперь не сносить головы!
Впрочем, казнь отменили, и плаха на свалке пылится…
И солдаты поверженных гвардий остались в живых,
Но с приказом – хранить выраженье улыбки на лицах.

Вот и я – деревянный капрал грозной армии Урфина Джюса.
Вот улыбка моя, что, признаюсь вам, каторжный труд.
Я готов послужить незабытым убойным искусствам,
И пока выжидаю, возможно, еще позовут.

Мой мундир обветшал, но, похоже, не вышел из моды,
И патроны – в достатке, и тщательно вычищен ствол…
Я – свободный художник в стране, что не знает свободы.
Я повсюду c улыбкой хожу и смотрю – кто кого.

А вчера монумент был отмыт от следов голубиных,
Обнесен загражденьем, покрыт полотном по краям.
Центр города всё-таки не украшают руины?!
И становится шире да шире улыбка моя…

Это я, деревянный капрал грозной армии Урфина Джюса.
На лице у меня еще держится сладкий оскал.
Он вполне отражает мои настоящие чувства,
А по площади шагом тяжелым проходят войска.

Съпровождам песента с примитивен превод на български за обща ориентация по съдържанието в полза на неразбиращите руски. В превода разбира се не е вложена и трошица лирическа амбиция или каквито и да са претенции от друг вид:

Когато силите на доброто във Вълшебната
страна разгромяват войската
от дървени войници на Урфин Джюс,
победителите дълго
спорят и решават как да постъпят
с войниците-дръвници:
да ги унищожат – не е хуманно.
Тогава Юнак Мъдрий
предлага да се измени изражението
на лицата им – с усмихнато лице,
смята той, е трудно да си агресивен…

Армията – победена. Знамената смачкани на парцали.
Пиедесталът опустял, а довчерашният му обитател
Оплетен с каиши, катурнат и пренесен
На задния двор, в забвение, там където изхвърлят домашния боклук.

Е, сега вече е ясно – някои ще трябва да платят с главите за вината си!
Но смъртните присъди са отменени, ешафодът събира прах на сметището…
А войниците на победената гвардия останаха живи,
Но със заповед – да са винаги с усмихнато изражение на лицето.

Ето ме и мен – дървен фелдфебел от страшната армия на Урфин Джюс.
На лицето ми грее усмивка,което да си призная, за мен е каторжен труд.
А пък съм готов да се потрудя в незабравеното касапско изкуство,
И за сега си изчаквам, може би пак ще ме призоват.

Мундирът ми е износен, но май не е демоде,
И патрони има в излишък, и грижливо е протрита цевта …
Аз съм свободен художник в страна, която не познава свободата.
Навсякъде си ходя с усмивка на лице и наблюдавам  – кой кого.

А вчера монументът бе почистен от гълъбовите следи,
Обграден с парапетче, покрит с платнище по края.
Все пак е центъра на града, не върви да стърчат руини?!
И усмивката ми става все по-широка и широка …

Ето ме и мен, дървеният фелдфебел от страшната армия на Урфин Джюс.
На лицето ми още блуждае сладкото ухилване.
То чудесно отразява истинските ми чувства,
А по площада с тежка стъпка преминават войските.