Днес се навършват 60 години от смъртта на моя дядо по майчина линия Стилиян Максимов. Светла му памет.
Рових се преди време в един от офицерските албуми на покойния за да извадя за публикация неговия текст «Все напред!», към който съвипускникът му от Военното училище Александър Морфов пише през 1901 г. музиката на популярния марш «Ний ще победим».
Стори ми се жалко фотодокументите от онази далечна вече епоха с непривичните униформи, живописни пози, с романтичната техника и с погледите, вперени в непознатото бъдеще, да почиват невидяни между кадифените корици на стария албум. Показвам и тук някои от тях в памет на покойника.
Започваме с първата страница на грижливо подредения с надписана всяка снимка от дядо ми Стилиян албум:
Роден e през 1883 г. в Самоков. По-големият му брат е учредителят на учителското движение в България и някога познат социален писател Христо Д. Максимов. От 1898 до 1903 Стилиян е юнкер в София. Тогава пише текста на «Ний ще победим». Офицерската му кариера го води през различни пионерни дружини, чийто мостове и технически съоръжения са увековечени в албума.
Оказва се, че точно 100 г. преди сполетелите през 2005 г. Софийското поле наводнения, през май 1905…
«Искърът е придошъл и големият мост при Горубляне е отвлечен от буйните води. За два дена поручик Максимов и момчетата му направиха понтонен мост 156 м, но той щеше да се удави в Искъра. Н.Ц.В. княз Фердинад награждава поручик М. с часовник»
Бързо идва въодушевилата цял един народ 1912 г. Капитан Максимов прекъсва следването си в Брюкселската инженерна академия и бърза да се включи в действащата армия. Преди заминаването на фронта се снима за спомен с първородния си син Петьо:
Воюва отначало на Македонския, а след това и на Одринския фронт. През февруари 1913 става началник на автомобилния парк на армията и участва в превземането на Одринската крепост.
На снимките виждаме два железопътни транспорта на път за Солун, заемането (за кратко време) на Солунската гара, посрещането на българската армия в Кукуш и «заслуженото кафе а ла турка» на майор Максимов с негови другари в Одрин:
Майор Максимов, вторият отляво
През Световната война дядо ми воюва в различни пионерни части, а от 1917 до 1919 г. е пълномощник на българското Министерство на войната в Берлин. Преживяват с баба ми ноемврийската революция в Берлин и скоро след обявяването на републиката потеглят заедно с току-що родената първа щерка Емилия за Отечеството. Пътуват цели седмици по Дунава през бунтовната Будапеща и Видин до София.
Уволнява се като подполковник през 1920 г. и става пръв представител на Ситроен в България със свой фирмен магазин на «Дондуков».
На дядо ми и баба ми Велислава им се раждат още две дъщери. Семейството е сред малкото, които рискуват и се събличат на варненския плаж.
През 20-те години «Ситроен» организира няколко обиколки на България с керван от свои автомобили. По маршрута се фотографира усилено. Снимките от забележителностите на стара България са всички интересни и дори вълнуващи. От тях избрах тази, която показва трагичната граница между Царството и поробената от Сърбия Македония. Досега само бях чел за телените мрежи и вълчи ями, разделили брат от брата…
В средата на снимката, размахала шапка е голямата тогавашна актриса Мими Балканска…
Септември 1944 г. заварва дядо ми като директор на Дирекция на автомобилните съобщения. През октомври милиционери го откарват в друга дирекция – тази на “народната милиция” на Лъвов мост, където прекарва десетина дни.
Открит е и е измъкнат от лапите на самия Лев Главинчев от признателни му подчинени шофьори-комунисти. Както разказва майка ми, две седмици след това старият воин отказва да седне на масата със семейството, яде прав и крие сълзите си, скрит зад печката…
Пенсиониран, склопява очи на 6 март, същия ден, на който успява да чуе по радиото вестта за смъртта на ненавистния му тиранин Сталин на 5 март 1953 г.
Всички снимки могат да се уголемяват с второ кликване върху тях.
Здравейте малко съм закъсняла, но съм много радостна от публикацията Ви!Отдавна събирам материали за Журналистическия квартал в който живея.Ващият дядо и дядото на съпруга ми са сред първите заселници на този квартал в Долни Лозенец.Ще се радвам да разменим информация.Винаги съм мислила,че къщата е на Александър Воронов,тъй като е работил в “Дневник”с нашия дядо.След като прочетох Вашата статия разбрах,че подп.Стилиян Максимов е строил къщата,а Воронов е само зет.Излязоха статии,дори книги за Журналистическия квартал.Има доста верни данни,но много дойстойни хора са забравени и потънали в забрава.
Комунистическите цървули, които смениха навущата с вмирисаните партенки и съветски ботуши до такава степен принизиха, и най-вече изтребиха българското офицерство, че то вече сума т и време не може да се освести. Вуйчо на майка ми също беше офицер. Беше се “крил” дълго време на фронта в Унгария и Австрия през 1944-45 година. Не успяха да го затрият защото имаха нужда от такива като него. И той си отиде през 1966-та. Един път ми показа книжката си на о.з. офицер. Като си помисля какво съм прочел, тръпки ме побиват-служба в царската армия и служба в БНА. Два раздела на службата, два различни свята, като на Вашия дядо. Дядо Ви гледа вече толкова от небето и не вярвам да много доволен от това, което се случва със сегашната армия. Благодаря Ви за публикуването на тези снимки. Приятно ми стана.
Славен дядо имаш, Милене! Необикновен човек!
Милене, бих нарекъл тези снимки “Снимки от изгубената България”. Колко много история има в тях! И какви одухотворени лица!
Достойна биография, достоен човек, прекрасни снимки – благодаря за споделения спомен!
С интерес и вълнение си припомних тези уникални снимки и текста към тях
Вечна му памет на г-н Стилиян Максимов! Да почива в мир – има достойни наследници!