© Милен Радев

Два дни преди обявяването на носителите на големите призове на всяко Берлинале е церемонията по награждаването с т.н. почетна Златна мечка на фигура с цялостен жизнен принос в историята на киноизкуството.

Приносът на тазгодишния носител на почетната Златна мечка излиза далеч извън рамките на киното. Клод Ланцман (или Лонсман, както звучи името му по французки) – легендарният борец от Съпротивата, кинодокументалист, философ и писател – е човекът, който успя да повдигне вече спускащото се було на забравата, да съхрани спомена за изтребения в началото на 40-те години свят на европейското еврейство.

Без Клод Ланцман и неговия почти десетчасов документален епос „Шоа“, това бележито постижение на човечеството – превръщането за 3 – 4 години на над шест милиона обитатели на Земята на прах и пепел, щеше да сподели съдбата на инфраструктурата и местностите на Геноцида, както ги виждаме запечатани от камерата на Ланцман през 70-те години на миналия век: заличени и разрушени, обрасли с трева и шубраци, невидими и вече неразпознаваеми.

Без мъчително-автентичното слово пред камерата на Ланцман на шепата оцелели от пъкъла на Треблинка, Собибор, Хелмно и Аушвиц, светът щеше да продължава да разчита на сухи академични изследвания.

На самооправдателни анекдотични „спомени“ на безучастни съседи и странични наблюдатели на изтреблението.

На лъжливите и редки показания на останалите живи извършители на едно от грамадните престъпления на страшния XX век.

Клод Ланцман работи 12 години над своя проект, завършен през 1985 г. и известен от тогава под станалото знаково заглавие „Шоа“.

Неговият метод се състои в пълен отказ от  каквито и да било документални архивни кадри. Някъде той дори бе признал, че ако днес от някакъв забравен архив излезе на бял свят сензационна лента, запечатала последните минути на сваляни от вагоните, разсъбличани и гонени по рампата хора, смъртната им мъка в газовата камера… той не би използвал дори и тези сцени. Нещо повече – би изгорил лентата. Без повече обяснения. Защото в себе си знае, че това не се показва.

Ланцман дава вместо това думата само на свидетели, на очевидци – на жертви, на повече или по-малко безучастни наблюдатели (главно поляци) и на извършители (при някои от тях ползва скрита камера). Филмът живее от техните дълго стаявани, обмислени, измъчени или спонтанни, неравни, накъсани – но автентични! – слова. Живее също така от очите, от лицата, от жестовете, от търпеливо следящата повествованието камера, от пестеливите, понякога уж наивни кратки въпроси и намеси на режисьора зад или в кадъра. От убедителната или саморазобличаващата мимика на човека пред обектива.

Другият важен формиращ елемент на филма е наистина елементарната природа: редуващите се, снети отвисоко общи планове на вековните гори около Собибор, ширналите се поляни, под които лежат останките на стотици хиляди човешки същества, слънцето, облаците и небето. Незабравим остава въпросът на Ланцман към полския стрелочник от гарата в Треблинка, след като той току що е разказал неописуеми всъщност неща, на които е бил свидетел:  „…А случваха ли се и такива хубави дни като днешния?“ И отговорът на стария поляк: „Ех, господине, за жалост имаше и още по-хубави дни…“

88-годишният днес Клод Ланцман пое завчера по червената пътека към Берлинале Паласт със сигурна стъпка, корав, набит, приличащ на неумолимо напредваща, непоколебима скала. Вътре, в залата обаче, когато на сцената бяха показани откъси от негови филми, когато ветеранът на фестивала Улрих Грегор произнесе похвалното слово за лауреата, се видя, че и този видял и чул немислими за повечето от нас неща, може да се просълзява…

Според Улрих Грегор, впрочем, който още през 1986 г. преодолявайки силна съпротива от различни посоки, докарва на Берлинале 10-часовия епос, „Шоа“ е едно от малкото върховни постижения на документалното, а навярно и на киното въобще.

Тук може да се проследи церемонията на награждаването и словата (на английски) на Улрих Грегор и на самия Клод Ланцман.

Гала тържеството завърши с прожекция на един от по-късните филми на Ланцман „Собибор, 14 октомври 1943, 16 часа“ – за единственото успешно въстание на обречените в концлагер на смъртта.

Ланцман призна, че изборът на фестивалния комитет да покаже тъкмо този филм, го е развълнувал дълбоко. „Това е филм, в който евреи разказват как са убивали германци. Благодаря на организаторите, за смелия им и рицарски жест!“, каза лауреатът.

Докато гледах след това филма и в този контекст, сякаш по-добре усетих десетилетното следвоенно германско нравствено и просто човешко изпитание.

Изпитание, с което далеч не всички германци, може би дори не мнозинството от тях, са се справяли и справят успешно и достойно.

И все пак, когато вземем предвид неимоверните престъпления извършени от техни сънародници и в името на тяхната нация и държава, мисля, че като цяло, постигнатото в днешна Германия осмисляне на миналото няма свой паралел по света.

За разлика от много други, работейки върху миналото Клод Ланцман не изпуска из очи днешната съдба на оцелелите евреи и на наследниците на останалите из горите на Полша жертви. Той е категоричен защитник и активен симпатизант на каузата на Израел, като държава, въплътила в себе си поуките и мъдростта на вековете.

Първият му тричасов документален филм от 1973 г. е „Защо Израел“ и в него авторът оставя героите му да формулират убедителните отговори именно на този въпрос. През 1994 г. следва „противоречивият“, както обичат да го наричат повечето германски медии (за които Израел е синоним на окупатор и агресор) шестчасов филм „Цахал“ – впечатляващ разказ за създаването и бойният път на армията на Израел.

Тези два филма заедно с още две документации бяха показани в специална програма на Берлинале 2013. Още по-радващо е, че всички 10 негови заглавия са издадени неотдавна в специален комплект и то само в Германия (доколкото разбирам със субтитри на английски и германски) от това издателство тук. По този начин филмовият „пакет“ на Клод Ланцман ще продължи да тревожи и пленява, ще поболява и лекува докато има кино и все нови и нови уреди за гледане и слушане и поколения, които да ги ползват.

Той ще напомня също така за все още липсващите сравними  документални епоси за другите геноциди на XX век: за изтреблението на арменците в Турция, за болшевишкия десетилетен терор в С.С.С.Р., отнесъл десетки милиони животи, за не по-малко кървавия, при това продължаващ до днес, геноцидален комунистически режим в Червен Китай…

А у нас, живелите и живеещите в България и не искащите да забравят нашето си минало, той ще събужда далеч по-скромни надежди.

Да се намери някой, който да обедини в една видео-колекция, създадената с неимоверна мъка през последните 20 и няколко години документална хроника на българския мартиролог:

„Оцелелите – лагерни разкази“ и „Горяни“ на Атанас Киряков (режисьор, сроден в много отношения на Клод Ланцман!)

„Присъдата“ на Анна Петкова

„Истината или част от нея“ (на екип от БНТ)

“Катарзис” на Ваня Жекова

„Класификация на спомени“ (Любомир Канов) на Костадин Бонев

„Балада за български герои“ на Илия Троянов…

“Последната свобода” на Росен Елезов

Моля да бъдат допълнени пропуснати от мен заглавия!

---

За щастие на интересуващите се в мрежата се намират части от “Шоа” в сносно качество. Тъй като участниците във филма говорят на иврит, идиш, френски или германски, той е снабден с английски субтитри, които трябва обаче да бъдат активирани чрез клавиша долу вдясно.

..

..

---