Откри се 63-ият Берлински филмов фестивал

© Милен Радев

Земята се върти все по-бързо и доказателството за това е, че поредното Берлинале се втурна в кинозалите изневиделица, с още по-голяма скорост и устрем от друг път.

404 филма, нагнетени в тясната рамка от 10 дни ще представят световното кино (отново с изключение на българското). 19 от тях ще се състезават за златните и сребърни мечки, ще привличат десетки хиляди зрители и звезди, сред които вече са оповестени имената на Мат Деймън, Джуд Лоу, Итън Хоук, Жюлиет Бинош, Никълъс Кейдж, Ан Хатауей…

Стартовият филм, с който се откри фестивалът, връхлетя зрителите със стакато от удари, летящи и сблъскващи се тела, с вихър от елегантни и безмилостни движения, с буря от ярост, страсти и самообладание.

И всичко това, преплетено с деликатно поднесена любовна история, с философски размисли и с изисканите, вековни традиции на един свят, обречен на гибел. С две думи – светът на „Великия майстор“ (The Grandmaster).

Като председател на журито на 63-тото Берлинале хонгконгският режисьор (не ми се превърта езикът да го нарека китайски, т.е. представител на Червен Китай) Уон Кар Уай получи честта да открие фестивала извън конкуренцията с току що готовата си епична супер продукция. Премиерата на „Великият майстор“ е била в Пекин преди седмица и както се чува още през първия уикенд касовите приходи са надвишили разходите по създаването му.

Признавам си, че освен едно вече отдавнашно интимно увлечение по майсторка на бойните изкуства, почти не съм имал други близки контакти с тази безбрежна и чужда на повечето съвременници област на човешките умения и знания.

И въпреки това, и противно на собствените предварителни очаквания, останах силно впечатлен от 120-те минути на филма. Както чета вече тук и там, не съм бил и единственият, който смята, че на Уон Кар Уай се е удал рядък и запомнящ се филм.

Действието започва през 1938 г. в субтропичната, задушна атмосфера на южния град Фошан. От там е родом Ип Ман, майстор на една от формите на бойното изкуство Кун Фу – т.н. Уин Чун (познато и като Вин Чун на български). В по-късни години той се издига до всеобщо почитан Велик майстор, става основоположник на школи, сред учениците му е легендарният Брус Лий, но до тогава е още далеко.

© Berlinale

На Ип Ман му предстои да измине мъчителния път на страданието от 40-годишен богат наследник, щастлив баща и любещ съпруг, живеещ само със и за бойното изкуство, през мизерията по време на гражданската война и японската окупация, до помъдрял и възвисен над страстите учител и майстор.

Тони Лен (най-добър актьор в Кан, 2000 г.) разказва, че ролята на Ип Ман е била физически най-съсипващата в кариерата му. В подготовката влизат година и половина Кун Фу тренировки от по 5 часа дневно, плюс счупен лакът и тотално навлизане в духовния аспект на изкуството на боя. Впрочем по филма се е работило 6 години, преди да започне тригодишният снимачен период, който води екипа от поройно дъждовния Юг до безкрайните ледени простори на Манджурия…

Няма и да се опитвам да описвам самите бойни сцени, защото това е колкото излишно, толкова и невъзможно да се направи адекватно на поразителната камера (Филип де Сур), която е хем неповторимо дисциплинирана, хем виртуозно изобретателна в смяната на ритъма и в улавянето на уж непредаваемото.

Тези сцени просто трябва да се видят. От всеки ценител на бойните изкуства – това се разбира от само себе си – но и от онези, които чрез визуалното възприятие желаят да вникнат в дълбочинното, спиритуално измерение на тази хилядолетна култура.

Защото „Великия майстор“ съвсем не е само поредният (пък ако ще и изключителен) Кун Фу филм. Сюжетът е изграден около философията, съдържаща се в бойното изкуство, около ценности като честност, вярност, достойнство, морални принципи и около вечните човешки теми за любовта, предателството, за авторитети – автентични или фалшиви – и за жизнени трагедии.

Великия майстор на Севера Гон Баосен се оттегля от активно учителстване и избира Ип Ман да представлява бойните изкуства на Юга в двубоя за неговото наследство. Мистър Ип побеждава кандидата на Учителя, но е предизвикан от несъгласната с баща си прелестна и деликатна Гон Ер (Зийи Жан) и трябва да се срази и с нея. Между тях, посред безмилостната битка, пламва невъзможна и безнадеждна любов, чиито перипетии продължават през тежките години, които следват.

© Berlinale

Всичко това се разиграва в атмосферата на разпадащата се хилядолетна културна и духовна среда, посред рухващите свидетелства на стил и традиция, пред които ние, познаващите днешната пошла и примитивно всепоглъщаща експанзия на посткомунистически Китай можем само да немеем.

Атмосферата на надвисващия край на една епоха, носталгично-печалният ракурс, специфичната поетика на мрачния свят между добродетелта и злото (клубовете и школите по бойни изкуства и тогава са центрове и за организираната престъпност, т.н. „триади“) някак странно ми напомниха „Имало едно време в Америка“ на Серджо Леоне. Може би за това повлия и санудтрекът на Франки Чан, не криещ привързаността си към музиката на Енио Мориконе (особено „Темата на Дебора“, който я помни!).

Накрая остава основната метафора на филма, запечатана в описанието на Кун Фу, изречено от стария Велик майстор Гон: Две думи, които казват всичко. Хоризонталата и вертикалата. Една грешка – и си в хоризонталата. Останеш ли последен на крака – ти си победител.

Две думи, които затварят кръга на този филм. Периметърът от безчестието до славата.