За евреите вчера, днес и утре

© Милен Радев

Част от онова, което се опитвам да правя с някои от писаниците в този блог е да запознавам читателите в България с начини на мислене, с обществени прояви и постъпки, с принципи и традиции в Германия.

Понякога раздразнение и гняв от поредната тукашна проява на късогледа политическа коректност ме подтикват да седна зад клавиатурата.

Друг път ми се приисква пък да привлека вниманието и към тукашни модели на поведение, които ми се струват привлекателни, похвални, а защо не и достойни за следване.

Интерес, мисля, могат да представляват например случки, събития, церемонии, които въпреки изминалите десетилетия от „промяната“, си остават чужди и все още далечни за нашата, българска реалност…

Днес идва ред да споделя накратко впечатления от тазгодишното възпоменание на жертвите на Холокоста, което Бундестагът провежда традиционно в края на януари. (Тук припомням церемонията от 2012 г.).

Този път то бе съчетано с отбелязването на 80-тата годишнина от връчването на властта на Национал-социалистическата германска работническа партия и избирането на нейния водач Адолф Хитлер за канцлер. Началото на т.н. Трети райх.

Вечерта на 30 януари 1933 г. кафявите колони на бойните отряди на нацистите – СА – маршируват триумфално с факли и песни от рода на „Драго ми е, когато от ножа пръска еврейска кръв“ през Бранденбургската порта.

Големият художник Макс Либерман наблюдава от своя дом досами Портата този призрачен марш и ликуващите многохилядни тълпи, стекли се към булевард „Под липите“.  На прозореца той изрича станалото после легендарно изречение „Не мога да ям толкова много, колкото ми се иска да повръщам“…

Германският евреин Либерман почива само малко по-късно и това навярно му спестява ада, който преживяват следващите години шест милиона негови съплеменници от Германия и цяла Европа.

Една от минималното число оцелели свидетели на зверските години бе поканена днес в сградата на Райхстага, за да говори пред парламента и онази част от днешното германско и чуждоземско население, която е готова да слуша, да мисли и съчувства.

Германо-израелската писателка Инге Дойчкрон е 90-годишна и е жива днес само защото семейни приятели, неевреи я крият – рискувайки своя живот – последните 3 години на „Хилядолетния райх“ по мазета и тавани из Берлин.

Инге Дойчкрон е въпреки своята възраст изключително енергична и борбена дребничка дама, типично берлинско чедо. Израснала е в квартала, за който вече бе писано тук във връзка с почти пълното изтребване на неговото население в лагерите на Изтока. Баща й – социалдемократ, герой от Първата световна война, патриот и носител на Железния кръст – е подложен като евреин на унизителни преследвания.

В началото на 1939 г. той успява да се откупи и да емигрира в Англия с намерение да изтегли след това и жена си, и щерка си. Но сумата, която Кралството изисква от всеки евреин като гаранция за да го допусне в страната е тъй висока, че скромният учител Мартин Дойчкрон не съумява да я събере.

През септември избухва войната и Инге и майка й остават безизходно в Германия. Така младото момиче преживява отблизо всички етапи на „финалното решаване на еврейския въпрос“: нощните извличания от дома, хайките по улиците, депортациите със специалните влакови композиции. Докато накрая през 1943 г. тя и майка й потъват в нелегалност за да изплуват отново през май 1945-та.

От тогава Инге Дойчкрон си поставя задачата да направи всичко възможно за да докаже, че оцеляването й не е било случайно и че оцеляла, с необикновената си енергия, красноречие и човечност тя може да допринесе за осъзнаване страшната истина за геноцида, за да не се повтарят подобни катастрофи другаде по света.

Тя става уважавана писателка, журналистка (дългогодишна кореспондентка на израелския Ма‘арив), авторка на гледани пиеси. През 1968 г. Инге Дойчкрон протестира срещу антиизраелските позиции на левичарските студентски бунтари, на които отначало симпатизира и отвратена се изселва през 1972 в Тел Авив.

Вчера, появата на Инге Дойчкрон пред германския парламент и многобройни гости, пред камерите и микрофоните болезнено напомни колко е важна ролята на последните оцелели свидетели на Холокоста. И колко ще липсват тези очевидци след няколко само години…

Простичко поднесеният й разказ, спокойният, всекидневен тон, с който тя зареди спомен след спомен от най-всекидневни наглед, но чудовищни по същността си ситуации трудно оставят равнодушен слушател или зрител.

Какво изпитва едно младо момиче, когато майка й трябва да й пришие голяма жълта звезда на височина на сърцето, когато в трамвая, по улицата минувачи й правят гримаси и отвръщат погнусено лице? Не прониза ли всекиго усещането, събудено от гласа на Инге Дойчкрон в блестящата, модерна пленарна зала, че тропотът на ботуши посред нощ по стълбището може да спре точно пред твоята врата?

А вледеняващото признание на оцелялата за чувството на вина, с което излиза на светло след май 1945, вина пред всички онези, роднини, приятели, съседи, не намерили спасение като нея, но заминали – което тя едва тогава научава – през комините на Аушвиц и Треблинка?…

Това чувство, казва Инге Дойчкрон, не я напуска до днес. Водена от него и от дълга към отсъстващите тя с години и до сега пътува от училище в училище, среща се с младежи, води групи из музеи и по местата на еврейската хроника на Берлин.

Нещо повече – както днес си спомних, бях чел преди 4 години репортаж за това – Инге Дойчкрон се среща отдавна и с мюсюлманки-активистки от „мултикултурните“ квартали на Берлин. Тя им разказва за Холокоста, за своята съдба, за тази на Ане Франк, на някогашните еврейски жители на града, обитаван днес и от семействата на жените от Палестина, Ливан, Ирак, Анадола…

Оказва се обаче, че докато съдбата на Ане Франк и връстничките й карат мюсюлманските активистки да подсмърчат разчувствано и да окайват „трагедията която се е случила тогава“, само малко по-късно същите лелки една през друга се надпреварват с антисемитски клишета, щом стане дума за Израел. Надвикват се, разправяйки как „евреите изнасилват малки деца, защото за тях неевреите не са хора“, как „евреите стоят зад всички злини на света“…

Поне подобни разочарования бяха спестени вчера на непримиримата и дребна женица в черно. Пленарната зала я изслуша вкаменена, изпрати я уважително станала на крак, до изхода я съпроводиха трите главни институции на страната – президент, председател на парламента, бундесканцлер.

Като че нямаше лице, което да не изразява съкрушеност и печал. Но политиците затова са политици – защото знаят кога и как трябва да изглеждат. По-важно от изражението на лицето е реалната им политика. Отношението им към днешното родно огнище на евреите – държавата Израел и нейната сигурност.

Тема, по която може много да се пише и разсъждава, когато става дума за днешна Германия…

Като по поръчка само два часа след церемонията, за която разказах, в Берлин бе посрещната с тържествена военна церемония пред канцлерството и с всички изискващи се от протокола салтанати една тантуреста, брадата фигура с очила.

Същата фигура, която през 2010 година се бе увековечила със следното изказване:

„Евреите са кръвопийци и войнолюбци, потомци на маймуни и свине“.

А също така с призив към своите (мюсюлмански) братя: „Никога да не забравяме да учим нашите деца и внуци на омраза към ционистите и евреите. С тази омраза трябва да ги захранваме, тя не бива никога да отслабва!“…

Тази фигура се казва Мохамед.

Германските коментатори успокояват: г-жа Меркел била подчертано хладна към египетския гостенин Мурси. Не го прегърнала например, както й бил адетът!

А пък аз си мисля, че просто е била наясно какво би се случило, ако жена прегърне един мюсюлмански брат пред хора…


Следват два клипа от вчерашната паметна церемония:

..
Начална молитва на иврит на Берлинския синагогов ансамбъл „El Male Rachamim“ (“Б-г изпълнен с милост”), в която на финала се изреждат названията на някои лагери на смъртта. 7 наложителни минути!

..

Инге Дойчкрон чете своя спомен за годините на национал-социализма (на немски)

На финала – отново молитвен химн на Берлинския синагогов ансамбъл


5257 Total Views 1 Views Today
You can leave a response, or trackback from your own site.

6 Responses to “За евреите вчера, днес и утре”

  1. георги ковачев says:

    Здравейте драгий г-н Радев.наричам Ви драгий,макар и несъгласен с някои в Ваши виждания,но по-добра да ги има отколкото равнодушие или овчедушие.За първи път съм в блогът Ви ,приятно изненадан честно казано.но по темата-холокоста.все още се мъча да си отговоря на въпроса,този геноцид само срещу юдеите ли бе или и други народи бяха изтребвани.хайде да оставим нас славяните,ние бяхме тор за арийците, трябваше им само лебенсраум-земите ни,какво да кажем за унгарските цигани изтребени на 80% в концлагерите, а пък на тях ги няма в яд вашем.аушвиц не е далеч от Берлин,ако не сте били съветвам Ви да го посетите,та там сега е записано не 6милиона както бе преди а повече от 1милион унищожени.цинично е но факт е че бяха прибрани компенсации за 6 милиона.когато губи изборите през 1932 г Хитлер получава финансова помощ познайте от кого-юдеина банкер от Америка Уорбърг сумата 30 мл долара,доста голяма сума съпоставима сега.смешното и тъжното с тази ситуация около шоа-холокоста,как от една добра хуманна идея на практика та се превърна в кич и индустрия за пари,жалко.

  2. Питащият says:

    Едно зло не може да се поправи с друго, а Израел е точно такъв опит за осребряване на пепелта на сънародниците и гузността на света пред геноцида. Една трагедия поражда друга, едно зло друго и докога?Нормално е ислямският свят да съчувства на прогонените от земята им араби и да ненавижда Израел. За тях тази държава е агресорът. Да си харесаш страна в подобен абсурден и кървав конфликт, сякаш е футболен мач, е най-малкото лекомислено. ЗАЩО И НА КАКВО ОСНОВАНИЕ БЕШЕ СЪЗДАДЕН ИЗРАЕЛ И НЯМАТ ЛИ ПО-ГОЛЯМО ОСНОВАНИЕ ДА ИСКАТ СВОЯ ДЪРЖАВА КЮРДИТЕ ИЛИ БАСКИТЕ?Ами палестинците, които са местното население?Вече е късно да се поправя тази грешка, освен ако арабските страни не съберат пари да купят Израел, а евреите да се изселят в САЩ и да си живеят царски. Войната ще продължи, а истинските виновници за нея са великите сили допуснали създаването на Израел. Хората свършили тази простотия си отиват полека лека, а последствията остават.

    • П. Петров says:

      Питащият!!! Вие сте един от многото, които не знаят истината за Израел и разсъждавате, заставайки на страната на едните(арабите). Държавата Израел е процес, а не събитие. То се инциира от западните демокрации преди още кървавите войни в началото на 20.век. В основата на днешната трагедия стои Великобритания. И хората трябва добре да запомнят това. Тя е тази, която подменя принципа за мирното съжителство между народите в региона и въвежда принципа “разделяй и владей”(днес прави същото в ЕС). Не може да пращате един древен народ от земята на прадедите му в САЩ. По-лесното щеше да е част от стотиците милиарди петродолари да се излеят в един ъгъл от съседна Йордания. Там щеше да стане новият рай за палестинците(които са се настанали в земите на древните юдеи не по тяхна вина). А светът на капитала предпочете да раздухва конфликт, да оправдава грабенето на съшите тези петродолари и доставките на ненужни оръжия за стотици милиарди долари, евра и паунди…

  3. Реалист says:

    Абе престанете с тези измислици! Какви 6 милиона, какъв “Холокост”, какви комини и пак за изфабрикувания дневник на Ане Франк, от който баща й направи луди пари. Що не пишете за 86 милиарда долара, които Германия, беше принудена да плати на уж “оцелелите” евреи (от къде излезнаха толкова “живи”). Просто сте едни еврейски подлоги, да не кажа к…., естествено срещу заплащане.

    • Георгиев says:

      Има много бели петна в историята, които е удобно да останат забравени. Не само ролята на Великобритания и цялата западна лакомия, но и игрите на самите евреи през първата световна война. Те никак не обичат да си спомнят дори, че Договорът за трансфер е съществувал, че са жертвани само бедни евреи, а богатите са се изнесли от Европа или откупили. То и сега е така – в Израел, чиято територия е купена от Ротшилд – се изнасят само бедни евреи. Останалите искат да си живеят наготово по света, където имат роднини.

      6 милиона общо са били жертвите в тези лагери и тази цифра включва комунисти и всякакви интелектуалци с леви убеждения, анархисти, военнопленници, цигани, хомосексуалисти…

  4. П. Петров says:

    Наистина голяма е вината на германския народ(нарочно пиша това) за избиването на евреите през ВСВ. Не е добре да се говори за някакви имагинерни нацисти. Те са били милиони. За съжаление у нас не се води подобно масово “обучение” в толерантност като в Германия след войната и до наши дни. Хората по природа са добри. Но като част от стадо стават различни, Вървят след водещия индивид и вършат ужасни неща(ако водещият е ненормалник).
    Получва се обаче едно изкривяване на събитията след 1.СВ. Хората и до сега не знаят как евреите са изкупили на безценица цялата германска икономика след войната. Защото са имали пари, а западните демокрации са се възползвали от алчността им. После ги оставят на кучетата, когато опростено казано нацистите започват денационализация на “заграбеното” от евреите. Нима Англия и Франция не са могли да се намесят още в 1933? Или през 1938? И защо у нас не се говори вече за многократно по-големия геноцид, извършен от сталинисткия режим в периода 1934-1938г.? В сравнение с него холокоста е детска игра(колкото и ужасно да изглежда това сраванение)…Може би заради това, че Партията сложи ръка върху лостовете за пропаганда?

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Subscribe to RSS Feed