Невероятно е наистина, но е факт (а както е известно факт факту око не вади, но тежко му който го няма)!
И така – имаме факт и то от най-забележителните: общественикът, писателят, драмописецът, издателят, вестникарят, родолюбецът и просветен патриот, грижовникът за чистотата на българския език, приятелят Васил Станилов навършва днес 80 лазарника.
Като че ли извън целия този порой от атрибути най-всеобхватното кратко определение за него би могло да бъде – работникът Васил Станилов.
Работник не в духа на лъжливите марксово-уляново-димитрови постулати, а според смисъла, който едно време влагаше бай Захари Стоянов в думата работник. Или според стария и поизтъркан днес израз – труженик на народната нива.
Затова и издателството на Васил Станилов бе наречено „Работилница за книжнина“, затова в тази работилница се изработиха едни от значимите и оставащи завинаги заглавия на посткомунистическа България.
От безбройната поредица споменавам само хрониката „Без заглавие“ на Нася Кралевска и уникалния цикъл-свидетелство за годините на комунистическия терор „Писахме да се знае“…
А може ли въобще да се оцени по достойнство ролята на вестник АНТИ (Про & Анти), който почти самотно отстояваше у нас позициите на антикомунистическата съпротива и на градивния анализ на миналия и сегашен живот?
Васил е неговият създател, частен финансист, редактор-вдъхновител и организатор на прекрасните пера, журналисти и сътрудници, които вършеха денонощното чудо по издаването на вестника брой след брой цели 20 години…
Знам, че не винаги му беше леко да плаща цената за този си обществен ангажимент „на ползу роду“ защото тя включваше в себе си занемаряване и на собственото литературно – прозаично, поетично, сатирическо и мемоарно – творчество.
Затова неизбежното приключване на епопеята АНТИ през пролетта на 2011 – колкото и огорчително да беше то за неговите верни следовници – криеше в себе си и нещо положително:
Васил можа най-после да се заеме с пълнещите чекмеджетата му лични проекти, да приготви за печат отдавна лелеяния роман-епопея за тъжната българска съдба от XIX век насам. Да се доближи пак до скъпото на сърцето му море, да риболовува, да гледа до насита залеза сам и с приятели, да пише за преживяното, мисленото и вършеното.
Така че от юбиляра има да очакваме още много и затова му пожелаваме здраве и радост и сбъдване на всички (или барем на повечето) планове и надежди.
Нека не пресеква енергията за противопоставяне на злото на този рядък българин с профил на римски патриций.
Честит ти рожден ден, Василе!
От традиционната среща на читателите на вестник “Анти” на пл. “Журналист” на 25 август 2006 г.
Стопанинът на вестника вдига наздравица за 15-та годишнина
Тръгнах да се ровя в архива за да намеря нещо подходящо от Васил Станилов като за днешния ден. Първият брой на АНТИ, който отворих – от 14 ноември 2008 – започва със следната уводна статия на главния редактор. Като си я припомних разбрах, че мога и да не търся повече…
И когато се събуждаме!
Васил СТАНИЛОВ
Грешката ни се състоеше в нещо много малко. Не бяхме разбрали, че свобода не се дава даром. От деца бяхме научени,че българите правят изключение от това правило. На нас Русия непрекъснато ни подарявала свободата.
Онова, което ни бе подарено през последните две десетилетия: произвол на мутри, организирана и самодейна престъпност, корупция, местни феодали, продажни съдии, подкупни полицаи, се оказа само смяна на наименованията и етикетите.
Яли сме му попарата цели 45 години. Тогава то се наричаше слабости на растежа. Когато растежът на тези слабости се оказа неудържим, а претоварената държавна каруца се преобърна, ловки хипнотизатори от рода на Кашпировски ни внушиха, че започва промяната. Промяната, която щеше да ни освободи от страха, която трябваше да ни върне човешките права, човешкото достойнство,човешките качества, унищожени от варварска доктрина. Само че, за да се случеше всичко това, бе необходимо да прогоним варварите.
За съжаление се оказа, че все още сме варвари. И такива ще си останем, защото сред нас няма нито един не молепсан от тази болест, или ако не е молепсан, ще е набеден, че е.
Трябваше да минат много години, за да се усетим.
Че са ни пробутали демокрация менте.
Че така наречените законодателна, изпълнителна и съдебна власт не са нищо друго освен цирк, клоунада, пародия на онова, което сме сънували през дългата непрогледна многогодишна нощ.
Че се оставихме да ни излъжат и ни накараха да повярваме, че е възможно да ни подарят онова, което се добива с кръв и се отстъпва с кръв. Властта!
Че варварите във всяко отношение са се подготвили изпреварващо.
Че начело на новите организации, движения, партии бяха поставени хора, на които, ако не на челата, в биографиите им е написано на какво са способни и какво им е възложено.
Че каквато и добра идея да се пръкне, трима да се съгласят, че има хляб в нея, единият ще е техен човек. И дори да не е, ще го направят. А ако не го направят, ще го обявят за техен.
И все пак България няма да бъде държава на варварите!
С тази мисъл трябва да заспиваме.
И да се събуждаме!
