Като се гмурках днес из архивните дискове покрай юбилея на Васил Станилов попаднах на какви ли не уникати от последните 15-на години (от времето когато компютъра взе да върши чудеса по съхраняване на четиво, звук и образ от миналото).
Намери се в аудиоархива (малко високопарна дума предвид реалното състояние на купищата аудиофайлове по дисковете ми, ама нейсе…) една много ценна директория: десетки записи от предаванията на Свободна Европа от 2003 и 2004 година, които бях успял да изтегля навреме от достъпния тогава архив на Open Society в Будапеща (тогава това беше адресът, който днес вече не работи: www.osa.ceu.hu, но архивът май все пак съществува с усложнен достъп тук) От там извадих два файла с потискащо непреходна актуалност, въпреки изминалите години.
Гости в “Студио България” на Свободна Европа са Христо Троански и Тодор Янакиев. И двамата мисля, че нямат нужда от представяне пред тукашната аудитория.
Домакин и водещ е Калин Манолов. Денят е 7 март, годината – 2003 сл. Хр.
Темата е – антикомунизмът, има ли нужда от него днес (тогава), архивите на КДС, има ли или няма рекомунизация в България и пр.
Времето от тогава до днес сякаш е замръзнало. (Малко като в “Когато часовниците са спрели” – едно от големите есета на Георги Марков).
Страшно е да се слуша. Страшно, но нужно – според мен.
Калин е в стихията си като водещ, впрочем и тримата трябва да се слушат дума по дума!
Обръщам специално внимание на цитата, който Калин прочита от “Черната книга” на Стефан Куртоа. Защо комунизмът не получи онова всеобщо осъждане, което сполетя родния му побратим – националсоциализма.
Интересно във връзка с днешния юбилей на Васил Станилов бе да се чуе какво се казва за него в предаването.
И така:
Студио България – Калин Манолов, Христо Троански, Тодор Янакиев, 7.3.2003 г. – I част (18 минути)
Студио България – Калин Манолов, Христо Троански, Тодор Янакиев, 7.3.2003 г. – II част (24 минути)
Замислих се какво се е променило за изминалите 10 години от този разговор в студиото на “Свободна Европа” и с покруса си отговорих, че почти нищо, сякаш времето е замръзнало в една точка. Комунизмът не е осъден. Комунистическата пропаганда сякаш набира скорост. Образованието почива върху все същите порочни основи. Изучават се все същите поети и писатели комунисти и терористи като Вапцаров, вън от програмата по литература са големи български поети и писатели, които са били антикомунисти или дори не и антикомунисти, а само родолюбци и защитници на истинските духовни ценности. Църквата е затънала в сребролюбие и духовна леност, по същество е антихристиянска и ще избере отново ченге от Държавна сигурност за патриарх.Паметникът на окупаторката Съветска армия си стои непокътнат в центъра на София и размахва заканително калашник, Альошковците в Пловдив и Русе си се пъчат както досега. В същото време расте едно поколение, което не само не се интересува сериозно от истината за недалечното минало на народа ни, но поради тоталния нихилизъм, който владее днешното българско съзнание изпитва носталгия по това минало, предадена му от късопаметните свои родители, които си спомнят само, че сиренето било 3,60 лв. килограм, че парното било почти без пари, че токът бил евтин, че ходели без пари на почивка из профсъюзните станции. Но не помни, че не можеше да си купи това или онова, а трябваше да му го ДАДАТ! Че се чакаше по опашки за най-елементарни неща, че липсваха дори такива стоки от най-първа необходимост като тоалетна хартия, салфетки, котлони и т.н. Какво се е променило за изминалите 10 години? Разсипана беше енергията за промяна. Измряха голяма част от свидетелите на най-мрачните години след 1944 година. Поколението, на което целият зрял, съзнателен и трудов живот е минало в тези безумни 45 години е вече старо и уморено, оредява и все по-малко и сили, и желание има да противостои на онова, което се случва. Набират сила и скорост нови диктаторски, авторитарно настроени групи. Политиците на днешна България са все същите познати стари муцуни, които, казано на жаргон, “прецакаха” прехода, подиграха се с целия български народ и отново, боядисвайки се и пребоядисвайки се, оглавяват стари и по-нови партии и партийки, ръчкат се да влязат отново в парламента. Ще ми се да се лъжа. Ще ми се да не е така. Но как да оценявам иначе това, че една Кунева-Пръмова е новото лице на “десните”, към които се присъединяват уж “сини”, отдавна девалвирани политикани. Че едно ченге като Красимир Каракачанов е все така несменяем лидер на ВМРО. Че министри е зам.председатели на СДС като Пламен Орешарски са в БСП. Примерите са многобройни и отчайващи. Тези, които са извън България, вероятно не могат да усетят в пълнота посткомунистическата безнадеждност на днешното време тук, в сърцето на Балканския полуостров, разтърсван от трусове и в съседна Гърция, и в съседна Румъния, и в раната на България – Македония. Често си спомням романа на Джузепе ди Лампедуза “Гепардът” и тъжната истина, че за да остане за властниците онова, което си е било тяхно /има се пред вид богатствата, привилегиите/, всичко трябва да се промени като форма на управление. Мисля, че от собствения си 23-годишен опит вече сме се убедили в това.
Наистина…. Благодаря за тези разсъждения, Виолета, които с огорчение споделям, макар и от чужбина. Сигурно не разбиращ и усещащ цялата бездна.