На 7 декември 1909 г. е роден Никола Вапцаров. Предлагам в негова памет откъс от моята статия „Никола Вапцаров и Георги Марков. По повод два юбилея през 2009 г.
Опитах да я прочета като доклад на националната юбилейна конференция в чест на стогодишнината от рождението на поета, но ме прекъснаха, а докладът бе дискриминиран от Института за литература като не бе включен в юбилейния сборник. Сега той се намира в новоизлязлата ми книга „Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш“, Фабер, 2012.
Подтикната съм и от проведената сега тук, в Банско, паметна вечер, по случай 103 г. от рождението Вапцарово. Същата соцказионност, безвкусица и патетика, същите славословия и нищо друго…
А присъстваха цели класове от млади момчета и момичета от техникумите, заедно с учителите си. Но нищо ново няма да чуят и научат за своя съгражданин. Мъчно ми е за младите, но и тук нямам думата, и тук внимателно ме подминават старите комунистически културтрегери.
„…В края на дните си Н. Вапцаров се прощава с близките и с голямата си илюзия. С последните редове, записани с трепетна ръка на осъден, оставя ироничен знак за горчивото си разочарование, надсмива се над помпозните претенции за епичност пред жестокото лице на реалността.
Разбрал е накрая, че зад красивите доктринерски фрази се крие презрение към отделната личност – безименен червей, хвърлен в ирационалната мелница на световните геополитики.
Агонията му продължава пет месеца. Умира бавно, докато губи смисъла на всичко – вяра и любов, приятели, съмишленици и илюзии и накрай живота си. Българска ръка го доубива от упор, след като съдбата за последно се опитва да спаси избраника си.
Мечтаното от него бъдеще не идва на белите криле на пролетта, а на чужди окупаторски щикове, в сумрака на екстремна есен. Жадуваната „бяла пролет“ се състои само като „бурна, страшна, огненометежна“ – вместо да измие кървавите рани, развихря брутални линчове и кръвопролития. Площадите оживяват от тълпи, кряскащи за смърт и разправа, не и за обич между хората.
Никоя от неговите химери не се сбъдва, победилата идеология опровергава най-съкровените му надежди. Всичко, което се случва две години след гибелта му – народни съдилища и убийства, концлагери Белене, Ловеч, Куциян, Ножарево, пропъждане на селяните от земята, национализация на всяка малка хлебарничка, унищожение на вярата, култ към вождовете, дори като са балсамирани, забрана на свободата и подмяната й с повсеместен страх, потъпкване на легендите, скрити в мъха на стария Прилеп, патрициански привилегии за партийната номенклатура, безконтролна власт на богопомазаната партия над всички сфери на живота, отказ от национална независимост – няма нищо общо с възвишената му вяра в „дните честити“.
От враговете – куршум в главата, а от другарите – изобилие от „бронебойни патрони“ за разстрел на скъпоценното зрънце Вапцаровска вяра в справедливостта и доброто. Името на Никола е синоним на крушението на трагичния, предадения човек. То е маркер на наивниците-утописти на българска почва, върху чиито кости партийните спекуланти и кариеристи си изградиха феодален комунизъм и след туй го превърнаха в мафиотски капитализъм.
След всичко това финалът е отчайващо логичен. След половин век лицемерие и идолопоклонство пред паметниците, не и пред идеалите на поета, след изкористяването на неговата саможертва, настъпи време, в което нацията допусна да се поругае и гроба му. И ето го вписан пак в черната традиция – в безгробната редица на българските царе и апостоли…“
Факт е , че той беше разстрелян за тероридтически деяния. Защо днес някой не опита да пренася оръжия или да убива на улицата враговете си? Това са само престъпни комунистически изявления. Убит е заедно с Цвятко Радойнов- комунистически убиец, дошъл в България с подводница с цел да вдигне въстание, но народът е бил верен на Негово величество Царят и го предава.Участва в Септемврийският метеж от 1923 г. в Бургаско. След разгрома на въстанието емигрира в Турция, а оттам в Съветския съюз. От 1926 до 1929 г. учи във военната академия „Михаил Фрунзе“, по-късно става преподавател в нея. Достига до звание полковник в Червената армия.
Участва в гражданската война в Испания през 1936-1939 г. като доброволец в интернационалните бригади. Проявява героизъм в боевете при Гуадалахара и при Мадрид.Ето това са другарчетата на Вапцаров- убийци.
Антон Иванов- също убиец и съветска подлога. След преврата на 09. 09. 1944 цялото семейство на Вапцаров се ползваше от привилегиите като активни престъпници и борци против фашизма, който нокога не е бил в България.
Вапцаров е получавал мнмого пари от нашите двойни рубладжийски освободители. Неговите протежета са извършвали улични убийства. Той можеше да ме очарова, когато бях младо момче, но за един комунистически терорист няма място в българската литература. Нали той строеше завод и стана наистина с яки дабели стени, че не можехме и до Тополите (варненско) да мръднем без открит лист.
В последните години се появи някаква фантасмагория с “пари от Запад”, които станали причина за смъртта на Вапцаров. Всичко това е ясно, че е съшито с бели конци. То е антитеза на книгата на Марин Георгиев “Третият разстрел”. Целта е прозрачна – да се приемат за нищожни документалните доказателство от архивите с показанията на Вапцаров. Да се представи Вапцаров като “Не човек, а желязо. . .”. Ако е имало такава връзка с голяма валутна сума тя щеше до бъде разкрита от следствието и от Българския съд. И нещо много съществено, което фалшификаторите-вестникари са пропуснали. Никъде в показанията си при следствието и в съда Вапцаров не споменава са големи валутни суми, които са минали през него. Той пише с такива подробности за деянията си, та няма как да пропусне историята с валутата. Несериозна история и послесмъртна гавра с Вапцаров.
Г-жа Трифонова, с Вас водим задочен спор по темата на лицето Г. Марков от много години. Сега Вие , като част от бившите правоимащи си защитавате тезата за пролетарския поет Н. Вапцаров. Да той е такъв, но е участвал в разпределянето на едни пари… За справка една статия от 24 часа. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1642375 . Заради парите е бил осъден на смърт. Аз все пак се питах защо един демократ като Мушанов не си е мръднал пръстта за човека от Банско. Един голям поет, но оставил се да бъде манипулиран от чуждо разузнаване. По същия начин “големият” Георги Марков е убит. Да същият Г. Марков който написа сценария на филма за Сергей и Митко Бомбата “На всеки километър”. Този филм реабилитира ДС след извършените от нея зверства в лагерите на смъртта, за които Вие пишете по-горе. Да същият Г. Марков, който беше близък приятел по лов на Пенчо Кубадински(полуграмотен човек, изхрачил стотици хиляди долари по ловни сафарита в Африка и Латинска Америка). Да същият Г. Марков, който в един момент донасяше на 3 разузнавания наведнъж. И накрая едното(но кое не се знае и до днес, защото Скотлънд ярд крие документите) от разузнаванията го очисти по брутален начин. Да същият Г. Марков, чийто задочни репортажи слушахме по ББС. Едно подобие на Иво Инджев от наши дни(бивш сътрудник на КГБ, койото също като Г. Марков се е разкаял и е крайно антируски настроен).