Следната статия бе написана, преведена на български и публикувана на няколко места през януари 2010.

Междувременно авторката Неджла Келек попадна под още по- истерична критика от страна на самообявили се пазители на мира и спокойствието, радетели на “демокрацията” и “равноправието” на етносите, мастити публицисти и политически илюзионисти, окупирали голяма част от културните отдели на елитните медии в Германия. Неджла Келек и близки до нейния начин на мислене и публично говорене автори са клеветени като подстрекатели на ненавист и ксенофобия, обявявани са за “ислямофоби” и са приравнявани в обществения дебат с антисемитите от миналото.

Повтарям тук превода на статията на Неджла Келек тъй като смятам, че тя е важна особено в контекста на набиращите все по-голяма динамика стремежи на днешното турско ръководство да се превърне в регионална суперсила, на реставраторските му османско-империални усилия, на подстрекателските изказвания на турския премиер Ердоган и т.н.

Повтарям и моя увод към нея от преди две години:

---

През последните няколко години на обществената сцена в Германия се появиха няколко ярки фигури – учени, общественици, публицисти, самите те с мюсюлмански и турски религиозно-културни корени, които с дълбоко познаване на темата и с голяма загриженост предупреждават за последиците от късогледото, криворазбрано „либерално” отношение в Германия към все по-откритите прояви на екстремен ислямизъм в мигрантските общности, към асоциалните форми на отказ от интеграция в обществения модел на страната. Имена като социоложката Неджла Келек, като адвокатката Сейран Атеш – която след заплахи с убийство от нейни събратя по вяра неотдавна трябваше да се оттегли от публичен живот – като мюнхенския социолог д-р Айдън Фъндъкчъ станаха популярни в страната като независими, компетентни и смели свидетели и анализатори на трупаните с години проблеми в съжителството на коренното население с част от мюсюлманския дял на близо седемте милиона чужденци в Германия.

Преди всичко родената в Турция Неджла Келек си спечели симпатии за своята активна дейност в защита правата на жените в традиционно патриархалните мюсюлмански семейни отношения, но и силни нападки от страна на т.н. мултикулти – „хуманисти” и на левите среди, откъснати от реалностите в мигрантските квартали на големите германски градове. Неджла Келек е автор на няколко големи научни полеви студии, проведени с академични институти на Евангелската църква в Хамбург. Публицистичните й работи се ползват с голяма популярност, а книгите й „Чуждата невеста” и „Загубените синове” станаха бестселъри и й донесоха реномирани награди. В първата –частично автобиографична – тя се занимава с проблема за домашното насилие в мюсюлманска среда – главно спрямо дъщерите и жените в семействата, с проблема за насилствените бракове.

Тема на втората й книга е възпитанието на синовете в традиционното мюсюлманско турско семейство – без обич, без активно и добронамерено напътствие в живота, но с внушаване на йерархичния, патриархален принцип на заповед и подчинение. Много от тези синове, потискани от една страна от бащите си, но на които е разрешено да бъдат всевластни дерибеи по отношение на жените в семейството, се превръщат, според Неджла Келек, когато отраснат в агресивни, трудно поддаващи се на интеграция в западното общество, бомби със закъснител.

Неджла Келек критикува остро част от немския културен и политически истаблишмънт за боязливата му, примирителна и нерешителна позиция при отстояване на основни човешки права и фундаментални ценности на западната демокрация. През 2006 г. Келек стана обект на уникална за Германия публична петиция на бременска професорка по „интеркултурно образование” (за чиято близост с илямистки кръгове се чу по-късно) и кьолнски психолог, подписана и от 60 учени-изследователи на миграцията. Всички те протестираха – неизвестно пред кого – срещу „прекалено голямата обществена роля и популярност”, която имала тяхната, междувременно така известна, колежка. Неджла Келек отговори в медиите с аргументирано писмо, от което ще цитирам кратък пасаж:

„… Според Макс Вебер всяко действие е средство към дадена цел. Ето защо аз проявявам голямо разбиране за това, че 60 учени-изследователи на миграцията са си направили труда да напишат въпросното писмо. Те просто се боят за финансирането на своите изследвания. Те забелязват, че вече не могат да празнословят без никой да им противоречи за възходящия път, по който мигрантите били поели напред към модерния свят. Междувременно и последният ни съгражданин, и политиците, и всички решаващи фактори се убедиха, че институтите на въпросните дами и господа специалисти по миграцията вършат на всички ни мечешка услуга…”

М.Р.

---

---

Сготвено с омраза

Неджла Келек, в. “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”

Френският просветител Волтер пише през 1740 година пиеса под заглавие “Фанатизмът или пророкът Мохамед”. В нея той представя пророка на исляма като безскрупулен властолюбец и си спечелва моментално ядове със своя крал, който с основание подозира в текста обща критика на религиите. Тези дни на страниците на същия вестник, в който пиша сега, Клаудиус Зайдл се опита да парафразира един цитат на Волтер за да защити носенето на мюсюлманската забрадка и без да ще си вкара автогол. Той превръща Волтеровското определение за Свободата във виц. Оказва се обаче, че му липсва остроумието на Волтер (или на Хенрик Бродер). Друг критик на критиците на исляма Томас Щайнфелд пък пише в “Зюддойче цайтунг”, че Бродер и моя милост се борим за Просвещението със същите средства, които ползват ислямистите в защита на Шарията. Господинът ни нарича и “проповедници на омразата”.

Нека и аз се позова на същия Волтеровски цитат – може и да осъждам онова, което пишат по мой адрес Зайдл, Щайнфелд и други, но наистина съм готова да заложа живота си за това, те да могат да продължават да го правят. Приемам критика срещу моята работа, тя е задължителен елемент от дискурса и е част от онази свобода, която според моите критици съм защитавала прекалено необуздано и самомнително.

Настоявам обаче да водим спора за исляма обмислено, концентрирани в темата и без лични нападки. Нужен ни е дебат върху съществените неща, които крепят отвътре нашето общество: дискурс върху свободата на словото и неговите предели и върху това дали в нашата страна правата на човека се отнасят наистина до всички, включително и до мюсюлманите, Трябва да говорим за това каква да бъде ролята на религията в нашия живот и защо онзи, който се застъпва в полза на нашите либерални ценности, попада веднага под подозрение.

Може би нападките на моите критици са преди всичко израз на тяхната собствена колебливост по отношение на “западните ценности”, които Щайнфелд например упорито поставя в кавички. Несигурността си те компенсират с вербални удари. Културата на исляма им е напълно непозната, което си проличава веднага. При това те винаги се опитват да създават впечатление, че се разиграва обикновено интелектуално говорене в културния раздел на медиите. В действителност обаче става дума за остър политически спор.

Невъзможната интеграция

След предизборните стълкновения миналата година, сега всички партии се опитват да изолират от публичния дебат неприятната им тема за исляма и за интеграцията на мюсюлманите. Тя е неприятна, защото не се вижда перспектива за какъвто и да е напредък по въпроса. Диалогът с ислямските организации се провали,тъй като те са неспособни за дискурс по същество. Организираната от правителството Конференция за исляма, както се чува, щяла да бъде преструктурирана за да се снижат очакванията, че тя може да доведе до какъвто и да е успех.

След три години мъчителни дебати в рамките на тази конференция, днес на всички отговорни фактори им стана ясно, че с организирания ислям интеграцията е невъзможна. Максималното, което може да се постигне, е усмиряване на неговите организации. Затова и цялата тема се вари на слаб огън и се държи настрани от вниманието на обществеността. Като по поръчка идват становищата на самообявили се специалисти, които поставят под съмнение принципно всяка религиозно-критична позиция. Целта е темата “ислям” да бъде погребана официално и подобаващо, както се случи с т.н. “епидемия” от свински грип. Каква радост за консервативните ислямски организации, които винаги гръмогласно декларират, че тяхната религия е идеална и безпогрешна.

В статиите на критиците на критиците на исляма понятия от рода на “стойностите на Запада” се употребяват винаги като отрицателно натоварен термин за оборване на противника, а Просвещението се обявява за “религия на победителите”. “Зюддойче цайтунг” бърка не само утвърдените в социологията още от времето на Макс Вебер етика на убежденията и етика на отговорността . Вестникът вменява във вина на мен, мюсюлманката, че съм прилагала “християнска критика на исляма”, след което започва да клепа на едро: Критиците на исляма били “фундаменталисти на Просвещението”, едно понятие, което впрочем пръв въведе убиецът на Тео ван Гог. Защитата на човешките права клеветнически се назовава фундаментализъм, а Хенрик Бродер е третиран сякаш е самият шеф на талибаните молла Омар.

Свободата се приема от тези кръгове като нещо, което се разбира от само себе си. Пак те обаче дискредитират защитата и защитниците на същата свобода. За мен това е проява на интелектуална леност и пресищане. Речникът на критиците ми се струва съвсем лекомислен. Признавам, че реагирам по тази тема особено чувствително. Никога например не хвърлям и коричка хляб, тъй като от дете съм учена, че хлябът е по-свят и от Корана, защото без него животът е невъзможен. Свободата за мен е нещо като хлябът на живота. В моя живот аз трябваше сама да си издействам свободата, защото тя не била “създадена за нас”, както ми внушаваше майка ми. Преборих се за своята свобода, защото живеех в Германия и защото много хора ме подкрепяха. Религията е част свободата. Без тази връзка религията става само система на принуда и насилие. Когато разсъждавам върху ценностите, които трябва да бъдат бранени, осъзнавам значението на достойнството, присъщо на всяка отделна личност. Качество, неотменимо от човека, а не нещо, което му се отдава по милост. С удоволствие каня господата Зайдл и Щайнфелд на по една филия хляб.

Позната схема “злосторник – жертва”

В актуалния дебат прави впечатление, че същинският повод – ислямът и неговата роля в демократичното общество – съвършено се губи. В спора не става дума нито за реалната ситуация на мюсюлманските жени, нито за това как разбират понятията държава или свобода мюсюлманите в Германия. Дебатът за свободата и самоопределението не се води с мюсюлманите или в самите джамии, не, той е затворен в паралелния свят на няколко (влиятелни – бел. прев.) редакции и институти. Не се анализират рационално-критично ислямските становища, вместо това в центъра на усилията е разобличаването на критиците на исляма. При това не може да не направи впечатление колко непознати и чужди остават за тези труженици самото ислямско мислене и неговите понятия.

Очевидно за мнозина, които не са израсли в такава общност, е много трудно да си представят какво означава възприемането на човека не като самоотговорен индивид, а – както е в исляма – като колективно социално същество. Изглежда въображението на много западноевропейци се стъписва пред реализацията, че ислямът е не само духовна система, но че чрез Шарията той е придобил и собствен политико-идеологически характер, че той е едновременно и вяра, и политика. Затова и те реагират като по рефлекс, винаги щом им се открие възможност за прилагане на познатата схема “това е жертвата, а това е злосторникът”.

Особено забележителна е дискусията, инспирирана преди години от някои Саудитски фондации и до днес страстно подклаждана от телохранителите на исляма, където неговите критици са обвинявани в расизъм и ислямофобия. Апологетите на исляма се опитват да го представят не само като религия, а като вродена същност на човека. Според учението всеки човек е априори мюсюлманин. Следователно всяка критика по адрес на исляма е охулване на вечно и неизменно предопределеното. Затова критиката на исляма се определя като расизъм, мюсюлманите са жертви, а техните критици са нацисти (прочетохме го наскоро в ляво-интелектуалния всекидневник “Тац”). “Сготвено с омраза”, както би казал сатирикът Хайнц Щрунк, автор на “Месото като гарнитура”.

Шарията трябва да бъде отменена

Още отпреди времето на Лутер и Лесинг критиката на религията е една от пружините за развитие на гражданското общество в Европа. Именно като мюсюлманка няма никога да допусна някой да ми забранява критикуването на моята собствена религия. Правя това от съвсем прагматични подбуди. Защото желая мюсюлманите да се научат да се справят с предизвикателствата на модерния свят. Иска ми се повече светски настроени мюсюлмани, надарени с критично мислене, най-после да вземат думата и да разнищят архаичните традиции на своята религия също тъй ангажирано, както и обществените проблеми като цяло.

Ние, мюсюлманите в Германия, имаме в тукашните условия уникален шанс, общувайки с опитни и активни деятели да дебатираме практическото съжителство и развитие на големите теми религия и свобода. И можем да го вършим – за разлика от целия останал ислямски свят – без страх. Не бива да пропускаме този шанс. Да, става дума за реформа на исляма, става дума за това, мюсюлманите да се откъснат от политически идеологии, да се секуларизират и да осъзнаят съзидателната духовна сила, която религията дава на човека.

Да, според мен опитът да се налага във всекидневния живот религиозното право, буквалното възприемане на постулатите на писанието, върховенството на традицията, цялата система на Шарията е отживелица. Тя трябва да бъде обявена вън от закона. Този процес не може да се състои в “принудителна модернизация”, внесена отвън, той трябва да се извърши от самите мюсюлмани. Да, аз се обявявам за “западния стил на живот”, за неговите ценности. Част от това понятие е нашата правова държава, която гарантира не само на мюсюлманите свобода на вероизповеданието, но също така и правото на свобода без религия. И да, за мен мюсюлманската забрадка е символ на патриархално опекунство, който въобще не е легитимиран от Корана. Нека тези жени, на които забрадката се харесва си я носят, но не по принуда.

В Германия живеят над 4 милиона съграждани, на които се приписва мюсюлманска идентичност, има над три хиляди джамии и молитвени домове, няколко хиляди ходжи и мюсюлмански функционери. Тази хетерогенна и съвършено разпокъсана общност има сериозни социални, културни, икономически, но и религиозни проблеми. Много от най-острите й проблеми произтичат от традиционния светоглед, от традиционния образ на човека, от дилемата на колективната съобщност в колизия с ориентираната към индивида социална система на страната. Но най-важният проблем – сблъсъкът на основа наличните различия в културата и в отношението към модерния свят се намира извън вниманието и не може да бъде решен със средствата на традиционните “миграционни изследвания” и на интеграционната политика. Причината е, че те оставят непокътната самата система на исляма.

Свободата и отговорността на индивида са за мен универсални, неотменими ценности на Западната цивилизация. Те са неделими и се отнасят за всеки в нашето общество – включително и за мюсюлманите.

Превод: Милен Радев