Милен Радев

Да си кажа право, не свързвах кой знае какви надежди с оповестяването на тазгодишния носител на най-престижната германска международна литературна награда – Приза за мир на Сдружението на германските издатели.

Неведнъж през последните години лауреатите бяха избирани с оглед на властващия дух на времето, на политическата коректност и на най-малкото съпротивление. Как да забрави човек такива предишни носители на Приза като присвоилия си славата на източногермански дисидент Фридрих Шорлемер, бъбрив пастор и днешен симпатизант на бившите служители на Щази или ориенталистката Анемари Шимел – из дълбините на душата си съчувстваща на фанатичния режим на аятоласите в Иран…

За щастие реномето на Приза за мир, който от 1950 г. насам се връчва винаги на финала на Панаира на книгата във Франкфурт, се крепи здраво на други творци и граждани като Лешек Колаковски, Марио Варгас Льоса, Вацлав Хавел, Хорхе Семпрун, Орхан Памук…

Но ето че скептицизмът и невежеството ми бяха опровергани: тази година в горната редица бе вписано едно ново, заслужаващо възхищение и уважение име – както за литературния си талант, така и за своето мъжество и вярност на истината – името на китайския писател Ляо Йию (Liao Yiwu, познат и като Lao Wei).

Заплашен в родината си от поредната затворническа присъда ако издаде новата си книга в чужбина, Ляо Йию избра свободата и забягна миналата години от комунистическия китайски рай. Той се установи в Германия, която предостави политическо убежище на преследвания литератор. Именно на немски досега е издадена и най-пълната сбирка на негови текстове.

Най-разтърсващ е сборникът на Ляо под английското заглавие Testimonials (Свидетелства), засега отпечатан на Запад само на германски с преведеното заглавие За една песен и хиляда песни. В традицията на Александър Солженицин авторът описва своите митарства и свидетелствата на свои другари по мъченичество из невъобразимия ад на днешните китайски лагери и затвори.

В дните преди трагедията на площад Тянанмън на 4 юни 1989 г. Ляо Йию създава голямата си пророческа поема Клане (Massacre), която разпространява като авторски аудиозапис сред протестиращите. След потушаване на студентския бунт той е осъден заради нея на 4 години затвор. Подложен на средновековни изтезания – нещо обичайно в затворите на модерен Китай – Ляо на няколко пъти губи разсъдъка си и прави два опита за самоубиство.

В затвора той се научава да свири на традиционна китайска флейта и преживява след освобождаването си като скитащ музикант. Постоянно пише своите поеми и белетристика. От разговорите си с обикновени китайци – селяни, работници-гурбетчии, безбройната маса, мачкана от валяка на „модернизацията“ и „икономическия разцвет“ – той създава потресаваща панорама на живота на „1/4 от населението на Земята, която живее в един голям затвор, в робски условия“. След като през 2001 г. в Тайван излизат сборниците му с интервюта на хора, „живеещи на периферията на обществото“ всички негови книги са забранени в Китай и той е обявен за враг на народа.

Призът на Съюза на германските издатели бе връчен завчера, на последния ден от Панаира на книгата, в светинята на германската демокрация, църквата Св. Павел във Франкфурт, мястото където през 1848 г. заседава първият свободно избран народен парламент на германска земя. В най-гледано време, в неделя по обяд, Първи канал на телевизията излъчи на живо връчването на Приза в присъствието на медийния и културен елит, на политици и дипломати.

Така цяла Германия стана свидетел на събитие, съвършено необичайно на фона на наложилата се вече тук обществена практика на политическа коректност, на грижливо балансирани публични изяви – било то културни или политически – на внимателно избягване на деликатни теми-табута.

Упражняваното иначе от елитите на Германия изкуство на слалома около проблемите на реалността, на премълчаването и потулването на неудобни истини, само и само да не се засягат чувствата и интересите на никоя обществена група, да не се поставят под риск икономически проекти или международни зависимости на страната, преживя във франкфуртската църква Св. Павел своето гръмогласно фиаско.

Изявата на Ляо Йию, внушителната сила на неговата личност, непоколебимостта на позициите му в полза на свободата, истината и човешкото достойнство, категоричността и красноречието, с които той изобличи нечовешката същност на комунистическия режим в Китай бяха истински удар срещу властващия в много глави, редакционни етажи и политически кулоари на Германия релативизъм.

Ляо Йию влезе в залата, придружаван от Йоахим Гаук. Присъствието на бундеспрезидента бе смел жест, предвид политически деликатната ситуация, която решението на Съюза на издателите създаде за тъй важните за Германия отношения с Китай. Допълнително усложнение донесе и неподправеното презрение, с което Ляо се бе изказал тези дни по адрес на новоизпечения лауреат на Нобеловата награда за литература, неговия сънародник Мо Ян. Той го нарече „правоверен държавен автор“ и заяви пред медиите, че съвършено не разбира как може да се присъжда нобелова награда за литература на такава фигура. „Разочарован съм тотално от съзнанието, че Западът очевидно има много разклатена система на ценностите“, каза буквално Ляо Йию.

Традиционното похвално слово за лауреата на Приза за мир произнесе писателката и шеф на литературния отдел на най-реномирания германски вестник Франкфуртер Алгемайне Фелицитас фон Ловенберг. Както се разбира, като член на управителния борд на Приза тя има една от най-сериозните заслуги за отличаването именно на Ляо Йию. След като описа литературния талант, експресивния стил и силата на авторовите внушения фон Ловенберг припомни, че чрез собствената биография и чрез гласовете на своите безбройни сънародници в интервютата Ляо създава за нас не едно ново лице на Китай, а много нови и съвършено непознати лица. „Изгледът, който се открива пред нас е отрезвяващ, той няма нищо общо с популярния имидж на модерната, стремяща се напред държава, онова, което виждаме зад блестящата фасада на официален Китай е поразително и страшно“.

Лауреатът въплъщава в своето творчество, но и в своята личност „поетиката на истината“, каза фон Ловенберг, той дава глас на загиналите, на техните близки, на хората, чиито права са потъпкани и животът им е смазан. „Чрез съхраняването на индивидуални съдби Ляо Йию връща човешкото достойнство на безчислените множества китайци, които комунистическите властници на тази страна смятаха, че могат да изхвърлят незабелязано от света на бунището на историята“, каза германската публицистка.

След връчването на Приза пред вцепенената зала застана Ляо Йию. Той говорѝ на китайски език (мандарин), но в словото си произнесе като мистично заклинание на седем пъти едно изречение на германски: „Тази империя трябва да бъде разбита!“ В това изречение бе концентрирана квинтесенцията на пространното, овладяно и страстно поднесено слово – днешен Китай като продължител на традициите на старата Империя е нечовешко, терористично образувание, което убива, унищожава свободата, развращава хората и със своята смъртоносна аморалност представлява опасност за целия свят.

Тъй като до този момент никъде не бе качен пълният текст на словото на Ляо Йию, а големите вестници публикуват само откъси от нея, се налага да ползвам видеозаписа на предаването, който впрочем забележително бързо бе изпратен на трета глуха от интернет портала на ТВ-канала ARD.

Смятам, че е важно за заинтересования български читател да проследи макар и на фрагменти политическия анализ на този човек, чиито очи са видели невъобразимото и чиито дух се е запазил читав за да свидетелства за преизподнята. Словото на Ляо Йию прави на пух и прах илюзорния пропаганден образ на вчерашния и днешен Китай, създаван от пекинските управници.

След като описа в началото със съкрушителни думи разстрела и смъртта на най-младата жертва на клането на Тянанмън – 9-годишния Лю Пенг авторът продължи:

„Днес обаче искам да оповестя тук пред вас една друга смърт. Смъртта на китайската империя. Защото страна, които изтребва деца, трябва да бъде разбита, трябва да се разпадне – такава е китайската традиция“.

„След войната фундаментът на новия Китай бе заложен върху изтребването на хора. Като първо бяха разстреляни 2 милиона земеделци,т.н. едри собственици, чифликчии и просто стопани. Масовите убийства са в основата на негласното споразумение на комунистическия елит, което се точи като червена нишка от Мао до Дън Сяо Пин.

През голямото гладно бедствие от 1959 до 1962 в цял Китай измряха от глад почти 40 милиона души. Веднага щом Мао започна да се бои за властта си той прогласи началото на борба с реални и измислени врагове, подложи целия народ на безпримерно промиване на мозъците. През Културната революция от 1966 до 1976 в Китай бяха изтезавани до смърт от 20 до 40 милиона души. Колкото по-голяма параноя за запазване на властта обхващаше Мао, толкова по-силен ставаше натискът срещу народа, толкова по-безпощадно бе промиването на мозъците.“

<…>

„В днешен Китай аз се чувствам като безотечественик. В страната се шири мизерия, а хората стават все по-обезверени и апатични. В същото време китайската икономика става все по-силна и по-силна. Това кара света да смята, че икономическото чудо неминуемо ще доведе до реформи в страната, ще превърне диктатурата в демокрация. Затова онези държави, които обявиха санкции срещу Китай след клането на Тянанмън сега се надпреварват кой да влезе в по-добри отношения с властниците в Пекин, кой повече ръце на палачи да стисне и по-добри сделки да сключи с тях.

Какво му остава тогава на обикновения човек в Китай, който влачи съществуването си между кръв и жестокости – остава му да загуби и последната надежда и достойнство. Мизерия и безсрамие се обуславят у нас взаимно. Те определят нашето минало, нашето настояще и бъдеще.

След клането на площад Тянанмън кървавото потисничество продължи с нова сила – срещу близките на жертвите, срещу групи Чи Гонг и Фалун Гонг, срещу Демократичната лига на Китай, срещу подаващите административни жалби, срещу селяни, на които е отчуждена земята, срещу работници, адвокати, нелегални църкви, срещу дисиденти, срещу жертвите на земетресението в Съчуан, срещу подписалите Харта 08, срещу привържениците на жасминовата революция, срещу тибетци, монголци, уйгури… списъкът може да се продължава още и още, тиранията продължава на високо ниво!“

<…>

„Системата на ценностите на китайската империя е колабирала отдавна. Тя се крепи вече единствено на алчността за все по-големи печалби. Тъй непреодолими и заплетени са синджирите на нашето печалбарско мислене, че и свободният свят на стопанската глобализация и той ще се оплете в тях във фатална безизходица.

<…>

„Палачите триумфират, защото цялата страна е вече под тяхно робство. Палачите канят чуждестранни инвеститори да строят фабрики, да издигат небостъргачи, да правят бизнес. И всичко върви гладко, стига да не поставят пръста в раната, стига да не отварят дума за правата на човека. Палачите шепнат на чужденците „При вас имате закони, медии и обществено мнение, я елате по-добре при нас, да се търкаляме на воля в калта! Елате заедно за замърсяваме нашите реки, въздуха, храните! Имаме евтини работници, пуснете ги да работят денем и нощем на конвейра, край машините. Нека китайците си докарват от зор душевни и телесни тумори – колкото повече, толкова по-голяма ще е вашата печалба. Елате при нас, тук е най-голямото бунище на света, тук можете да ударите най-големите печалби… И Западът идва, и е готов в името на профита да се съюзи с палачите…“

<…>

„В древността Тибет, Синцзян, Монголия или Тайван бяха чужбина за Китай. Защо трябва днес тибетците отново и отнов да се самоизгарят публично? Не може ли Тибет да си е просто една отделна, свободна държава, която дели граници със Съчуан и Юнан вместо да бъде потискана от една далечна диктатура в Пекин. Тогава никой жител на този жизнерадостен народ не би имал причина да нанася на себе си и на близките си такова зло.

Тази нечовешка империя с оплескани с кръв ръце, която е причина за толкова огромни страдания по света, това безкрайно бунище трябва да се разбие. Тя трябва да се разпадне заради мира и спокойствието на цялото човечество – и заради майките от площад Тянанмън, в чиято чест написах следната песен…“

На финала Ляо Йию изпълни следната своя музикално-поетична композиция в памет на жертвите на комунистическия режим в Китай, посветена на майките на жертвите от площад Тянанмън.

..

Как се чувстваш в рая, детето ми? Сърцето на твоята майка отдавна цъфти на полето.

Отзвучаха изстрелите, кръвта изсъхна, детето ми, бързо се завръщай от този сън.

Мръзнеш ли на оня свят, детето ми? Снежинките падат гъсто и боядисват косата на майка ти бяла.

Реките текат, но сълзите пресъхнаха. Детето ми, самотно ли си на оня свят?

Майко, с кого разговаряш там пред прозореца? Моля те, стопли детето си със светлината на фенера.

Безкраен е светът на хората, нежно зелена е тревата върху гробовете. Майко, кой има полза от твоите жалби?

---