Спомних си тези дни едно от редките – поради специфичния, пръснат по света, състав на този орган – заседания на редакционния съвет на междувременно о Бозе почившото и незабравимо издание „Анти“.
Беше пролетта на 2008 година.
По някакъв повод, посред пренията, сърцето и душата (и по съвместителство – издател) на вестника Васил Станилов обърна много настойчиво внимание върху една статия на проф. Александър Балабанов * от 1942 г. Заглавието й – „Слепите граматици“. Стопанинът-уредник на „Анти“ дори я зачете красноречиво на глас.
Разбра се тогава, че още двама от присъстващите лелеят тази статия: Христо Троански показа, че знае текста наизуст, а проф. Михал Огнянов си спомни на прима виста, как като 14 годишен ученик слушал четенето на тази статия по радио Скопйе и то от брата на Александър Балабанов – Никола. На вълните на радиото, чийто директор по онова време е Димитър Гюзелев! Слушал и тя така го впечатлила – като юноша, учещ тогава книжовния български в новоосвободените земи – че я помни и до днес…
След няколкогодишно търсене успях да се снабдя с дебелия черен том I от Съчиненията на Балабанова, където учудващо за черно-социалистическата година на издаване 1973 е публикувана и тази статия.
Това ми дава повод – признавам и потвърждавам невежеството си, че до тогава текстът ми беше непознат – да публикувам и тук ключовата статия на този голям наш обществено-културен работник от далечното вече минало. Много в нея поразява, но най-вече прозорливостта на автора, потвърдена с трагична сила в следните години, та до днес!
* Портретът на Александър Балабанов е на фотограф-художник Петър Папакочев и се публикува с любезното разрешение на сина му Георги Папакочев. След кликване върху снимката, тя се разглежда в увеличен вид.
СЛЕПИТЕ ГРАМАТИЦИ
През 1902 г. Петко Каравелов, като министър президент и като министър на финансите, даде изявления на Амфитеатров, кореспондент на големия руски вестник „Новое время“, или „седмата велика сила“, както се мълвеше тогава за тоя петербургски орган. Между другото Каравелов зачекна и езиковия въпрос, или, по-точно, живата борба между българския и между сръбския език.
И каза: „Много се радвам, че българският език живее на запад, до Синьото море през Шар и преко големи реки и езера, без да може да му се противи сръбският език.“
И това бе право и истина и с най-силни надежди.
В освободената тогава България, макар и да бе наложено от обстоятелствата тъй нареченото „източно българско наречие“, никому не идваше на ум да довежда до крайност, до абсолютизъм това неуместно якане с ѣ-двойното. Ами всичко си вървеше естествено, тъй както в най-силните и най-богатите по литература европейски езици.
Никой не зловидеше на българина от Щип или от Скопие, ако не си отваряше нашироко устата, за да произнесе своята проста дума „нѣмам“. А най-близките потомци на тримата българи, които са направили най-силно впечатление на българския народ, на Иван Вазов на Васил Левски, на Христо Ботев (най-сърдечно моля коректора да не ми сервира поправка от Ботев на Ботйов!), искам да кажа на карловци, сопотци и преди всичко Ботевите калоферци, както сега, така и напреде си викаха повече нѣма — „нема“, отколкото няма. Дори и под натрапническото влияние на яйчарите от някои съвсем източни покрайнини, пак си останаха с „нема“.
А педанти стилисти като Стоян Михайловски, те не само че викаха „нема“, ами и пишаха „нема“, и с яростна упоритост настояваха даже пред словослагателите да не им се поправя простото „е“, на ѣ-двойно… Който не вярва, нека си вземе кое и да е годишно течение от господствувалото тогава списание „Мисъл“ на д-р Кръстев от Пирот, на Пенчо Славейков от Трявна, на Яворов от Чирпан и на Стоян Михайловски от Елена — и ще види на всяка страница това, което сега аз само съобщавам и опреснявам… Пък и в днешните научни издания на Михайловски от Ив. Богданов пак е спазено това.
Не искам да кажа, че глаголът „нѣмам“ трябва да се пише с „е“ просто, не, съвсем не, никога не искам това и няма да поискам, и никога не бива да стане, докато си служим с кирилицата. Но искам да кажа, че това бе естественото и благодатното за развоя на българския език. И за победите на тоя български език говори именно държавникът Петко Каравелов пред Амфитеатров. Аз бях студент тогава в Лайпциг и бях във възторг от изявленията на Петко Каравелов, и ги споменавам вече няколко пъти при разни сгоди.
Защото още тогава знаех аз това, което не мислеха плиткоумните и тесногръди граматици от далечния изток, че реформите и посегателствата спрямо един народен език са не само граматически, ами и държавен въпрос от първи ред, особено за балканските народи. Също така и в борбите си за българския чуден и първокласен език често съм изтъквал това, макар и пред глухи и слепи граматици. И с тях не един път съм водил ожесточени сражения. А често съм им падал и на колене, и на молби, да не ошугавяват българския език, като го лишават от негови родни звуци и като го кастрят според своя ум. Още в първите броеве на моя „Развигор“ от 1921 година, и дълги години, във всички мои писания все това молех, все това!..
А особено силно настоявах върху това в скопския вестник „Родина“ от 1916 година в статията си „Говори, както си говориш“, която намери одобрение на един подробен и оригинален познавач на българския език, професор Йордан Иванов.
И че не бях и аз сляп и едностранчив като лошите ни граматици, може да се докаже очевидно и с писанията ми за онова най-престъпно покушение против българския език от страна на тия случайни някогашни властници в културата ни, които, понеже си бяха от някакви средногорски баири, лековерно премахнаха чудния, най-личния звук и глас на българската реч, именно ѫ-то в глаголи с ударение на последния слог и го замениха с ясното и невярно в тия случая „а“, че стана наместо четѫт, четат; наместо летiѫт (изчезна вече дори и буквата iѫ) да пишат и да казват летЯт…
Нека си казват, както са си родени, но нямаше защо да отнимат и от другите, които знаеха повечко нещо и които имаха по-широк поглед, да пишат и да казват четЪт!…
Уви! Това престъпление е вече извършено, едва ли може да се поправи! Да имах аз и най-мънинката власт в тая страна, аз знам как все още можеше да се поправи, ако не да се поправи, поне да се изкупи, но нямам, всички са над мене, нямам никого след мене… Такива са епохите на епигоните. Ще се подчиним.
Аз исках само да изтъкна, че като човек от Запада на българската земя, аз не бях едностранчив да не мисля за това голямо, хубаво и силно ѫ на Изтока. . . Човек трябва да обгръща всички области, когато работи за общото и най-скъпото на един. народ…
И когато сърбите разбраха нашата грешка, изплашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това яякане с ѣ-двойното, също и играта с ударенията. Хвалеха ни, че правим така, превъзнасяха ратниците и поклонниците на това яякане… И работата отиде дотам, щото настъпи епохичка, когато взеха да пишат някои изтоковци вече направо я, без ѣ, „нямам“, „вяра“ и пр. Не говоря и не мисля аз тука за онова премахване със закон на ѣ-двойното, което предизвика буря в България. То беше късно. Аз говоря за по-раншни времена, за 1898 година, за до 1900 година, а не за 1922 година…
И това злоумишлено или най-малко тъпоумно изкуствено отдалечаване на източния български език от западния бе един от най-жестоките атентати не само против българския език, ами и против българската нация, против българската земя…
Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите… С каквото и както можеха. И работата отиде дотам, щото, както изтъкнах още тогава, особено поради теорията за ударенията ни, хубави и културни българи от Запада, от страх да не би да бъдат осмивани че говорели македонски, почнаха да викат дори наместо бѣше – беше, БЯШЕ!
И на всичко се стараеха да слагат ударението на последния слог, че дори завикаха чашà, кожà и пр. А това ЯЯЯ, то тъй смешно беше в техните уста!
Най-смешно ставаше това, като се чуеше от уста на чужденците, това фанатично подкрепяно Я. Хее, още в ония идилични времена, ние бяхме ангажирали за нашия Народен театър даровитата хърватска актриса София Звонарова. И как се мъчеше горката да си разтваря до неприличие устата, за да каже вяра!
Всеки език трябва да има като книжовен език най-голямата част от един или от някой по-наложил се диалект. Това не аз ще отричам. Но пък не бива да се тиранизират изговорите и на другите наречия. Не бива да се изнасилва природата. Това изнасилване именно стана причината за едно престъпно и изкуствено отдалечаване на изтока ни от запада ни, които всъщност са съвсем едно: и по душа, и по език, и по сила, и по кръв и плът…
Всеки знае защо…
Нека се постъпва както е в немския или във френския език. Няма никой немец да иска от хановереца да направи берлинец, нито обратното, също никой саксонец не може да стане прусак по говор…
Дори и филолозите си имат тая воля. Това може и у нас. Няма да се смееш на западния българин, че не си разтварял прекомерно устата, за да каже нямам, нито пък западния бива да се смее на източния, че си говори няма…
Иначе ще завилнее пак старото престъпление.
1942
