Милен Радев

Завчера написах един текст за стремително набиращото сила подивяване на днешна Русия под властта на своя Национален лидер (на немски: фюрер).

Изброих няколко спонтанно дошли ми на ум примера за целенасочено осъществяващото се според мен озверяване на агресивното, хипнотизирано и затъпяло мнозинство срещу просто порядъчното и свободолюбиво малцинство в страната.

Не очаквах, че така бързо ще науча за едно ново, ярко доказателство за казаното по-горе.

Както се оказва, по време на своето августовско посещение в Полша, т.н. патриарх „Московски и всея Руси“ Кирил Гундяев с всички салтанати отишъл да се прекръсти и поклони ниско пред мощите на „светеца на РПЦ“ детето Гаврил. Става дума не за кой да е, за единствения православен светия в детска възраст, канонизиран от московската патриаршия като ужким жертва на „юдейско ритуално убийство“.

Случката с това поклонение е тъй чудовищна, че човек трябва три пъти да си поеме дъх преди да почне да я разказва.

Историята датира от XVII век и е сякаш недодялана илюстрация към по-късните юдофобски фалшификации в „Протоколите на мъдреците от Цион“.

През 1692 г. докато родителите му били на къра 6-годишният Гаврило от село Зверки (нали помним още за какво ставаше дума в завчерашната статия – за озверяването на Русия!) край Бялисток изчезва от дома, а след няколко дни намират тялото му на полето. Съдът обвинява местните евреи в неговото убийство.

В каноничното житие на „Св. Гаврил Бялистокски“ се описва с всички подробности как богатият евреин Шутко отвлякъл момчето, държал го затворено 9 дни и го изтезавал по подобие на страстите Христови – разпънал го на кръст с пирони, пробол тялото му, източил му кръвта и пр. и пр.

Безумната тази история е част от фантасмагоричния канон на руската църква, „изтезаваното до смърт от жидовете“ дете се почита в нея от векове. Образът му вдъхновява до днес всеки уважаващ себе начинаещ или напреднал руски антисемит.

Ето че сега съратникът на Владимир Путин по ускорено оскотяване на Русия Гундяев превръща историческото си посещение в Полша в повод да припне в далечния провинциален Бялисток за да запали в тамошния катедрален храм свещица пред мощите на Гаврил – обект на една лъжовна историческа мистификация.

С това Гундяев не само, че прави недодялан реверанс пред имперските руски мераци към този полски днес град, но и засвидетелства колко далеко от просветеното човечество дрейфува в момента корабът на руското православие.

Вчера отец Яков Кротов – духовник, писател, мислител и правозащитник – публикува на сайта на Радио Свобода свой текст със страшна сила. Рядко се среща сред днешния текстови потоп, който ни залива отвсякъде тъй далновидно и безпощадно изложение като неговото.

Ще преведа тук за всеобща полза някои откъси.

“… Щатният идеолог на РПЦ, авторът на официалния учебник по основите на кремълското православие Кураев направи едно отвратително изказване по адрес на съсечения през 1990 г. с брадва свещеник Александър Мен. Това стана във връзка с поклонението на патриарх Кирил в Бялисток пред оригиналните мощи на фалшив светец, на ужким „убития от жидовете младенец Гаврил”. Антисемитски култ, антисемитско поклонение, антисемитски репортаж за поклонението по държавната телевизия…

Руският антисемитизъм – за разлика от митологическия “жид” – не смърди, не се чеше и не може да бъде хванат със социологически допитвания. Разбира се, всеки човек, който познава руското православно духовенство не на ниво допитване, а на ниво пийване на чай и почерпване с водка знае, че там е пълно с чисти антисемити. Но отвън всичко изглежда почти изрядно. На повърхността даже може да ни се привиди известно юдофилство на Лидера на нацията – той и кипа си нахлупва, и синагогата посещава, и край Стената на плача нещо нарежда на Създателя.

Лидерът на нацията в Йерусалим (повече ме заинтригува профилът на хвърлената от него сянка…?!)

Е, вярно през годините на управлението си Лидерът на нацията се изнапреоблича със стотици национални премени и професионални костюми. Все пак – шпионин! Ученото си е учено. Но ако съдим по делата, то външната политика на Русия, както си беше антиизраелска, така си и остана. Кипа на главата и въоръжения за няколко милиарда – за прочистване на Светите места от евреите. Израел си мълчá, мълчи и ще си мълчи – а какво има да се говори? Налага се да се строят противобомбени скривалища. И хората си ги строят.

Отец Александър Мен призоваваше да се деканонизира „младенецът Гаврил“, както католиците деканонизираха – просто заличиха от списъка на светците – своите аналогични персонажи. Деканонизацията разбира се не отстранява антисемитизма (и в Австрия, и в Полша, където такъв тип светци бяха популярни, антисемитизмът въобще не е изчезнал), но все пак атмосферата е по-чиста. „Естествено, че няма да има никаква деканонизация. Хич да не ми се шматкат!“ – отсече Кураев. Чисто путински, шамански маниер: с намръщване на вежди, с изкривяване на устничките, та да прозвучи по-внушително.

Возможно е наистина да няма деканонизация. Тогава и православие няма да има. Него и без това вече почти го няма. „Почти“ казвам, защото знам, че Дух Божи диша където си поиска. Може да подиша и там, където се е съставяла онази официална бумага до съда с иск трите невинни жени да бъдат натикани в затвора уж заради нарушаване правилата за поведение в храма. Едно единствено листче. Малка бумажка за чиновника и огромна крачка към пропастта за многомилионната Църква….

Защото от момента, в който според бумажката на православния деятел хвърлиха в затвора онези жени, ситуацията стана качествено нова и тя вече не може да се замаже с призиви за помилване, с приказки от рода на „ама това е работа на онези горе…“ и пр. Когато е време да получават чрез православния чиновник пари за своята вяра – тогава са солидарни-колективно-съборни, а когато дойде време да отговарят за онези, които вкараха в затвора по доноса на чиновника – и изведнъж отговорността става лична. Така ли?

Кураев и нему подобните са в Русия болшинството – до 80 %. Те управлват, те ни охраняват, те нападат, те учат, те мъчат. Оставащите 20 % са обречени. „Естествено, че няма да има никаква деканонизация“ – ако перефразираме Кураев. Хич да не ми се шматкат!“

И наистина е така! Няма какво да се шматкаме. Трябва да си го носим. Няма какво да се възмущаваме, няма какво да призоваваме държавата на помощ – антисемитската държава така ще ти помогне в борбата с антисемитизма, че ще ти стане срамно да си евреин. Трябва да се бъде евреин. А това, напомням,  означава – да живееш чисто, чисто да вярваш, чисто да мислиш и да избягваш само една чистота – онази „конкретна чистота“, която я сърбят ръцете да прочисти целия свят.

А хората, които казват: „Абе верно, че Кураев е антисемит, но пък я колко хора доведе той до Христа!“ е добре да се замислят над следния прост въпрос: оправдава ли Христос средствата? И случайно ли е, че всички тези милиони хора, които Кураев бил довел до Христа, с такова наслаждение тъпчат околните, замърсяват планетата или най-малкото – служат на злото. И за всичко имат едно обяснение – „ама не сме ние такива, животът е такъв”. Животът може и да е такъв, но виж, вечният живот в Царството Христово е съвсем друг…”