Митьо Пищова бие Димитър Маринов

Милен Радев

Направиха се тези дни някои неутешителни народопсихологически изводи покрай печалния резултатат от подписката за мемориално място в памет на жертвите на комунизма в Пловдив.

Оклюман за кой ли път, решавам да припомня тук една биография на – мисля, че това може да се каже без преувеличение – почти забравен днес народен труженик.

Какъв невероятен път от село Вълчедръм, през Лом, Цариград, Белград и София, от колиби, през училища, затворнически подземия, Събранието и Етнографическия музей до манастирската килия в Рилската обител…

Одисеята на Димитър Маринов идва да ни напомни, че калпазанлъкът на нашето племе не е от вчера и днес, че отново и отново пръкващите се достойни и самораздаващи се негови чеда живеят трудно, сблъскват се с диващина и подлост и рядко получават приживе или посмъртно признанието, което заслужават.

Днес простичкото това име със сигурност не говори нищо на повечето ни съвременници. Само малцина у нас го свързват с нещо повече от това, че е автор на изключителния труд „Стефан Стамболов и новейшата ни история“…

Затова, а и за душевно укрепление посред постоянните ни актуални разочарования, призовавам за малко внимание към този текст тук. Макар и схематично и бледо съставено от анонимен източник и със скромните средства на Википедия неговото жизнеописание не може да не грабне читателя, който си направи труда да вникне в него. Каква изключителна личност, с която биха се гордели и биха величали повечето други народи!

Ние обаче напразно ще търсим улица или булевард „Димитър Маринов“ в столицата…

Трябва ли да учудва тогава, че за съчетанието „Википедия Димитър Маринов“ Google изкарва на първо място статия за Митьо Пищова…?

Тук се намират извадки от автобиографията на Димитър Маринов (която за мен се родее с изключителната автобиография на Григор Пърличев!). В заключение ще приведа от нея два кратки откъса. Първият описва как приемният му баща на смъртния одър се сбогува с младия Димитър, който остава за втори път сирак:

„Недей плака – каза ми той, след едно по-дълго мълчание. – Бог ще бъде с тебе; моли му се и Той няма да те остави. Помни само тия мои съвети и думи: “По курви да не ходиш и за курва пара да не даваш; карти в ръце да не ловиш; от пиянство и пияници далеко да бягаш; с лоши другари да не дружиш; думата, която си дал, твърдо да държиш, защото вол се връзва за рога, а човек за езика; по-стари и по-учени почитай; моли се Богу заран и вечер, труди се и учи и Бог няма да те остави. Светът е на сираците. Целувай ми ръка и да ме не кълнеш” – завърши той и ме прегърна силно, целува ме пак по челото и бузите…

Още на другия ден алчните роднини изхвърлят момчето буквално на улицата:

„…Излезох навън и той излезе следи мене. Хвана ме за ръка и, като отвори портата, тласна ме на улицата, и я затвори след мене. Аз бех гол и бос, а студ голям. Облекох се набързо и се обух плачешком. От моя плач беха излезли съседите да видят що става. Като разбраха, че съм изпъден по туй време, и то от вуйка си, те почнаха да негодуват и един дори извика много силно: “Какво правиш бе, Илио? Ти не знаеш ли, че сайбия не си на тая къща, а старецът? Не е ли те грехота? И ти си ми черковник!” (Трябваше да спомена, че вуйка ми Илия беше грамотен и знаеше черковен ред, та минаваше за черковник.)

Като си облекох палтото, излезнах на улицата и тръгнах към намислената квартира. Като стигнах до къщата, почуках на портата. След малко дойде майката на снахата (тъщата Младенова) и попита кой чука. Като й казах кой съм и че желая да пренощувам в тях, тя каза да чакам, и отиде да пита. След малко се върна и ми каза да съм извинил, че не могат да ме пущат, защото имат мъничко (дете) и още не е кръстено, та ще се изтрови. Да съм отишъл на друго место. Нищо не казах.
Постоях няколко минути в недоумение: какво да правя и къде да отида. А студеният ветрец духаше. Чух стъпките на старата жена как се отдалечаваше; чух и когато затвори къщните врата.

Тъкмо до улицата, дето трябваше да кривна, на кюшето срещнах нощния караул – четирма стражари. Беше и тъмничко. Аз бързах да кривна, когато чух глас: “Дур! Ким сън?” Отговорих “Аз съм” и застанах. Един дойде при мене и ме запита: “Камо фенер и дека отиваш?” Стражарите тогава беха повечето черкези и татари; тук между тях се случи, та нямаше нито един от ломските турци стражари, които ме познаваха. Какво да отговоря? Да седна да им разправям историята си: нито аз знаех толко турски, нити пък те знаеха и турски и български.
– Отивам тук у кумеца – казах.
– Кумец, кумец – анамам – каза същият и ме даде на едного да ме откара у конака.
Стигнахме до конака и стражарят ме предаде на дежурния чаушин. Случи се, та такъв беше Исмаил чауш, много познат на баща ми, па и на мен. В Лом имаше една махла турска, “титре” наречена, която бе населена от турци, наричани читаци, читашка махла, останали от някогашните кърджалии турци, и говореха особен диалект турски. Тия читаци бяха изключително арабаджии, прекарваха сол и зехире от скелето до магазините и от магазините до скелето, в шлеповете и гемиите. Тогава нямаше други арабаджии кираджии в града. Бяха диви и груби човеци.
Влязохме в кауша на стражарите. Имаше много малцина, защото едни бяха разпратени по селата, а други бяха пуснати по къщите си, а трети – по караул. Седнахме до кюмбето и му разправих всичко потънко . Той знаеше за смъртта на баща ми. Додето му разправях, той бе поръчал кафе. (В конака имаше кафе-оджак и кафето правеше килитчията, т.е. ключарят на затвора, пак стражар онбашия.) Като свърших разказа си, както той, Исмаил, така и другите стражари плювнаха и казаха такива думи по адрес на моя вуйкя, които аз не мога да предам.
– Ето тоя одър е на Мустафа (един черкезин конен стражар); той е по селата – каза ми той – и няма да си дойде. Легни на него и спи. И други одри има, но тоя е близо до кюмбето – и си излезе…
Аз си съблекох само палтото, легнах облечен и се завих с палтото. Разсъждавах върху променчивостта на съдбата човекова…

Силно обаче порази душата ми друго обстоятелство. Исмаил чауш, турчин неверник (както ние християните наричаме турците), и още читак, ме прибра любезно, не ми каза ни една оскърбителна дума и ми даде подслон в тоя студ, а моя вуйка, християнинът, и още ревностен черковник и проповедник на морал, религия, правда, ме изпъди и хвърли на улицата, мен, едно дете безпомощно.

Думите на Спасителя “Бех странен и скитник и ме прибрахте, дадохте ми подслон” кому ще прилягат – на вуйка ми черковника или на Исмаил, турчина? И сетих се за притчата на Христа за неговия йерихонски пътник, който паднал в ръцете на разбойниците. Както постъпките на левита и свещеника не рушат добродетелите на избрания еврейски народ и свещенослужителството, тъй делата на вуйка ми не рушат християнството. В такива мисли, завит с балтона през глава, аз се мъчех да заспя. Тъй в заспала будност аз прекарах останалото от нощта, като се изправяше всеки миг пред мене току-що преживяното мое унижение, оскърбление и падение…


5050 Total Views 1 Views Today
You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Subscribe to RSS Feed