Милен Радев

Един спомен, едно смъдящо чувство на дежа вю не ми даваше мира тези дни, в които се надвикваме, спорим и се караме. И все заради трите млади жени в Русия, осъдени по на две години заточение в лагерна колония защото се обърнали с молитва към Св. Богородица да разкара диктатора-злодей Путин.

Не ме напускаше усещането, че тази смес от левичарска страст, от наивен анархистки бунт, от младежки протест срещу властовото насилие съм я вече срещал и чел за нея и то не от кого да е, а от някой от големите, от малцината постоянни спътници – от онези, кото ни съпровождат отдавна и до края.

Първата възможност да се спра и поразмисля ми даде бързо отговора:  В „Книга втора“ от несравнимите си и незабравими спомени Надежда Манделщам разказва между другото за своята младост в Киев в месеците на червения терор. Заедно с други млади „пънкари“, както бихме казали днес, тя със сляп възторг участва във визуалната пропаганда на големите лъжи на болшевизма.

Надежда Манделщам, един от най-свободолюбивите и безкомпромисно независими духове, които познаваме, пазителката през десетилетията на художественото и етично наследство на своя съпруг Осип, жената, спаси в своите спомени наследството на хуманизма и елементарната почтеност в опустошената Съветска Русия. Но и тя също в своята младост е плащала дан на бунтарското безумие и левичарската зараза.

Ето откъс от началото на „Книга втора“ в мой непретенциозен превод:

„… Не обичам своята ранна младост. От нея ми е останало чувството сякаш по изкласило поле се носи огромно стадо, което тъпче и мачка всичко под себе си. През онези дни аз галопирах в един табун с няколко млади художници. Носехме си твърди бояджийски четки, топяхме ги в кофи с постна боя и размазвахме с тях груби петна по невероятни платнища, които след това простирахме напреко през улиците за да мине под тях поредната демонстрация.

Окачвахме платнищата посред нощ. Художниците заедно с домоуправителя – с появата на „червените“ те се наплодиха като гъби след дъжд – се втурваха в чуждата квартира, разтваряха без да питат прозорците и балконските врати и карайки се със стоящите на улицата помощници, здраво привързваха своето декоративно произведение към парапета на балкона. Ние момичетата не участвахме в нощните игри, но на сутринта всички си умирахме от смях когато момчетата разказваха на приятелките си как обитателите на злощастните квартири треперели от страх докато крещящата тълпа начело с домоуправителя нахлувала посред нощ в квартирата.

Марджанов постави пиеса на някакъв испански класик: селото се бунтува срещу местния феодал. Народът побеждава, жените вдигат юмруци над главите си и ритмически клатят бедра, актьорите крещят в хор „Вся власт саветам“, а зрителната зала реве от възторг. За кулминацията художникът Рабинович измисли нечувано изобилие: през цялата сцена се провесваха гирлянди с бутафорни плодове, зеленчуци, риби и птици с подозрително фалически форми. Аз и моята приятелка Витя оцветявахме плодообразните фалоси, подчертавахме формата им, небрежно скалъпена в работилницата. На сцената ни затрупваха ни с планини от евтини киевски рози, излизахме от театъра с наръчи букети, по пътя към дома розите губеха бледните си венчелистчета, но за щастие пъпките се опазваха…

Момчетата от нашия табун обожаваха „Левия марш“ на Маяковски и никой не се съмняваше, че вместо сърце в гърдите му тупти барабан. Ревяхме, а не говорехме и много се гордеехме с това, че понякога ни даваха нощни пропуски да ходим из града в забранените часове. Когато си забравяхме пропуските патрулите след като видеха нашите четки мирно ни пропускаха да минаваме по пустите нощни улици. Четката служеше за пропуск не по-зле от хартийките, издавани от коменданта, а патрулите се състояха също от момчета като нас, въоръжени наистина с винтовки и нагани. Те стреляха, а ние рисувахме и боядисвахме…“

Излишно е да напомням как се разви по-нататък животът на тогавашната девойка Надежда Хазина. Каква дълбочина и острота на прозрението й донесе съвместният изтерзан, но сладък живот с Осип Манделщам. Каква школа бе за нея мъчителният опит на десетилетно гнетящо съществуване в търбуха на болшевишкия кит.

Днес някои са готови да нападат трите млади жени от групата „Разбунтувани пичета“ заради левичарските им заблуждения, за анархистките им отплесвания, за публичното сношаване и за бунтарските им фантасмагории от минали години.

Но кой може да прогнозира техният по-нататъшен път, тяхното вътрешно развитие и прозрения от тук насетне?

Не е ли в края на краищата основното им „престъпление“, за което те сега ще лежат в сибирските бараки, не някоя авангардна инсталация или хепънинг, а чисто и просто и изключително един политически акт – символичното детрониране на диктатора Путин и публичното му орезиляване – размножено вече милиони пъти по цял свят?

Не бе ли заключителното слово на днешната Надежда – Толоконникова – пред съда образец на нейното израстване, на новопридобитата способност на тази още почти девойка да постави точна диагноза на престъпната днешна руска обществена система? И да я изрече убедително, без страх, без да се пречупи пред путинската полицейщина?

За справка – тук видео на част от нейната последна дума, а тук целият транскрипт на словото й. Много настоятелно препоръчвам прочитането му на всеки, който иска да си състави сам мнение за нивото и капацитета на тези млади жени.

Ще завърша с финала на легендарния некролог в памет на Н.Я.Манделщам, който написа Йосиф Бродски през 1981 г. Формално тези редове нямат нищо общо с темата, която обсъждаме развълнувано тези дни.

Сам не знам защо, но усещам силна, надрационална връзка между ставащото днес пред очите ни и словото на нобелиста, подсъдим и сам сибирски заточеник Йосиф Бродски.

Нека този откъс послужи и като малък залог в полза на доброто и почтено развитие на тези три нови „узницы совести“ в Постсъветска Русия. И като благопожелание за тяхното лично бъдеще.

„…Желанието на Надежда Яковлевна се изпълни: тя умря в собствената постеля. Което не е никак малко за руски човек от нейното поколение. Без съмнение ще се намерят и такива, които ще мърморят, че тя не била разбрала своята епоха, че е изостанала от влака, триумфално летящ към бъдещето. Какво пък, както руснаците от нейното поколение тя твърде добре знаеше, че летящите към бъдещето влакове спират пред концлагери или пред газови камери. Тя имаше късмета, а впрочем и ние с нея, да научим към коя гара водеше нашият влак.

За последен път я видях на 30 май 1972 година в кухнята на московската й квартира. Беше привечер; тя седеше и пушеше в дълбоката сянка, която бюфетът хвърляше върху стената. Сянката бе тъй дълбока, че в нея можеше да се отличат само тлеещата цигара и две светещи очи. Останалото – крехкото, изсушено тяло под наметнатия шал, ръцете, овалът на пепелявото лице, белите пепеляви коси – всичко бе погълнато от мрака. Тя изглеждаше, като остатък от голям огън, като тлеещ въглен, който ще те парне, ако го докоснеш.“