Михаел Щюрмер, в-к “Ди Велт” *
Близкият Изток – както самото название напомня още от времената на Британската империя – е близко, прекалено близко наистина та останалата част на света да си позволи да е равнодушна или да го игнорира. От четири десетилетия този регион диктува световната синоптична обстановка: икономически чрез цената на петрола, идеологически чрез фанатизъм, политически чрез нестабилност, стратегически – по оста на конкурентни зони на влияние.
Сирия е регионален проблем с глобално въздействие, Иран – световен проблем с регионално фиксиран фокус. Всичко се концентрира върху невъзможния избор – дали да се бомбардира Иран или да се живее някак с иранската бомба. Кой знае как…
От дълго време водачите на Иран заплашват Израел с унищожение. Израелците отговарят с откровен дебат за логиката на превантивния удар срещу иранските бункери с ядрените инсталации. Това не са празни приказки. На два пъти вече Израел направи от въздуха на пух и прах ядрената екзистенциална заплаха на свои злонамерени съседи: през 1981 негови изтребители бомбардировачи смазаха иракския реактор Осирак, а есента преди 5 години порутиха доставения от Северна Корея завод за плутоний в Сирия.
Третият път ще е несравнимо по-сложно. Иначе той отдавна да се е състоял. Без необявена, но ефективна американска помощ – от специални боеприпаси до сателитно разузнаване и помощ за операции по търсене и спасяване” – начинанието би било на границата на израелските капацитети. Рискът е непредвидим, а евентуален неуспех би имал невъобразими, във всеки случай неконтролируеми последици. Тъй като тогава нищо и никой освен мощта на Съединението щати не би възпрял Иран на аятоласите от господството над Персийския залив, над петрола и над арабите.
Тази ситуация изисква висока степен на съвпадение на интересите между Вашингтон и Тел Авив, взаимно съгласуване на преценката на обстановката, а също при дефинирането на червената черта след чието прекрачване, военният удар става оправдан и неизбежен. Но в това отношение дори между върховното командване в Тел Авив и правителството в Йерусалим съществува забележимо несъвпадение на вижданията както за неминуемата принуда за действие, така и за наличните военни капацитети и за алтернативни варианти.
Макар и началникът на щаба генерал Бени Гантц публично да заявява, че от военна гледна точка в случай на необходимост ударът е осъществим, той все пак за момента е против него поради некалкулируемите последици. Гражданската война в Сирия и тамошните химически оръжия променят положението със сигурността на Израел. В същата посока въздейства хаосът на Синайския полуостров и борбата за власт в Египет.
Още по-отчетливи са различията в преценката на обстановката с най-важния или по-точно казано единствения боеспособен съюзник на Израел: Съединените щати. Докато американците и в частност президент Обама продължават да залагат на засилените санкции на Съвета за сигурност на ООН и все още се надяват, че иранците ще склонят, израелците дълбоко се съмняват, че санкции могат да принудят Иран да промени курса или, че когато скоро в ръцете на Иран се появи абсолютното оръжие, някой по света ще е готов да окаже по-ефикасна помощ на израелската държава отколкото да произнесе някоя и друга съчувствена реч.
Наистина правителството във Вашингтон многократно заявява, че иранската бомба била недопустима. Формулировка, която може да означава всичко – от изказване на съжаление когато белята стане до оперативно използване на най-тежките бомби за унищожаване на бункери тип „bunker buster“. Също както своят предшественик Джордж Буш Обама винаги е предупреждавал, че „на дневен ред остават всички опции“. Логиката на това заявление сочи като последно средство кръстосващите Индийския океан съединения самолетоносачи и дислоцираните в Тихоокеанския басейн бомбардировачи.
Вашингтон обаче желае на всяка цена сам да определи момента на удара срещу иранските съоръжения. Това по никой начин не бива да става преди ноемврийските президентски избори. В Йерусалим пък оценяват, че точно в този период са най-добри шансовете да бъдат въвлечени въоръжените сили на Щатите в акцията – дали Вашингтон го иска или не. По възможност като активен партньор, минимум като гарант за аварийно застраховане.
Но американската администрация с право се опасява от икономическата криза, която би последвала и която може да се развие по сценария от 1973 или 1979 година, когато експлодираха цените на петрола. Добре поне, че главният доставчик Саудитска Арабия откри наскоро два тръбопровода, които заобикалят намиращия се в обсега на иранските ракети Ормузки проток.
Израелският премиер Бенямин Нетаняху говори за надвисваща заплаха от втори Холокост ако Иран се сдобие с бомбата. С това той сам влиза в капана на принудителните действия, които скоро може да излязат изпод контрол. Логиката следва неумолимо: дори ако способността на Израел да нанесе от своите подводници втори ядрен удар възпре и въздейства неутрализиращо на иранската атомна заплаха, все пак остава динамиката на неудържимо съперничество в ядреното въоръжаване, което тогава ще обхване целия Близък Изток.
Нещо повече, бомбата би дала на Иран ядрена защита за безнаказани убийствени авантюри далеч извън границите на Близкия Изток. И на последно място, но с решаващо значение е следното съображение: ядрените оръжия имат структурнотворческа сила дори без да бъдат изстреляни с гневна ярост. Бомбата в ръцете на иранските лидери означава край на света такъв, какъвто го познаваме днес. Договорът за неразпространение на ядреното оръжие, който при всичките му слабости е все още един от стълбовете на световния ред, би се превърнал просто в къс хартия.
Но прекален светец и Богу не е драг: становището, че колкото по-рано се нанесе ударът толкова по-добре, залага на твърде много неизвестни и предпоставя увереност в една сфера, в която цари само мъглата на войната. До днес важи предупреждението на пруския фелдмаршал Молтке, който печелеше всички войни, който беше водил: всяка стратегия е валидна само до първото стълкновение с противника. Оттам нататък важи само, както той я нарича „системата на подръчни действия“.
Времето на надеждите на санкциите и на заплахите без последствия изтича. Израел днес се намира в една наистина трагична ситуация. Изпреварващ спасителен удар на своя глава без сигурен изход, неминуемо ще постави на карта съществуването на Израел. Предвид екзистенциалната заплаха същото важи и в случай на бездействие.
Блажен, което не е принуден да прави такъв избор.
* Авторът е един от малкото именити консервативни или „десни“ интелектуалци в Германия. Роден през 1938 г. той е философ и историк, дългогодишен университетски професор, автор на много академични трудове и популярни книги, бивш политически съветник на канцлера Кол.
Името му остава завинаги свързано с бурния т.н. „Спор на историците“ през 1986 г. в който леви интелектуалци опитаха да се разправят с няколко именити учени, застъпващи тези, свързани с националната идентичност на германците, с анализа и справянето с периода на национал-социализма. за уникалността на Холокоста и неговото значение в контекста на следвоенното развитие на Германия за сравнимостта и различията между нацистките и болшевишки масови престъпления. Михаел Щюрмер, демократ и патриот, бе наред с Ернст Нолте основен обект на клеветнически и доказано нечисти атаки на лявата икона Хабермас и неговия антураж.
Продуктивен и полемичен публицист, Михаел Щюрмер днес е водещ автор на всекидневника „Ди Велт“, където е постоянен обект на яростни нападки от левичарската и антисемитска интернетна компания.
Бележка и превод М. Радев
Каквото и да говорят политиците, ясно е, че преди президентските избори в САЩ,
военен удар няма да има. След това може би, но отсега едва ли някой може да предвиди това.
Иран е гарант за мир и стабилност в Близкият Изток, без режима на аятоласите в този регион не може да има примирие, защото Израел постоянно провокира и напада ту Палестина, ту Ливан и подкупва с пари и оръжие сирйските терористи. Израелските амбиции и стратегически постъпки показват ясно че Израел не е заинтересован от мира в никакъв случай. Сега отново се правят опити от страна на Израел да дестабилизира Ливан и да започне война със Иран, но този път чифутите не са си изиграли картите правилно. Добре че все още има разумни и мислещи хора който надушват израелската опасност.
В тази история няма добри и лоши. Не е задължително и да има в един конфликт.