Милен Радев

Главният вход на съда в Моабит, Берлин впечатлява пристъпващия към него с величествените си колони, фигури и орнаменти в необароков стил.

Вчерашна среща, която имах точно там, стана повод да прегледам отново един уникален по своята наситеност разговор с датския психолог Николай Сеннелс от началото на 2010 г. за проблемите на ислямската култура с общоевропейските ценности и за сериозната заплаха, пред която е изправена пасивна и обезверена Европа.

Пред Съда се е събрала група от 20-на араби, явно току що излезли от процес на свой събрат. Сред тях и видими ислямисти, с подивяла брада и ритуални капи, и зализани с гел, напомпани във фитнеси и облъчени в слънчево студио типажи с гангстерски и несъмнено своднически вид. Със задължителните дебели златни ланци и обеца на ухото…

Пристъпват от крак на крак, хилят се зловещо, гледат изпод вежди. Явно има и нещо като албанци или турци (кюрди?) сред тях, защото от време на време някои си подвикват по нещо на немски.

Както съм си любознателен, поспирам и разглеждам сцената. Правя няколко обиколки, връщам се, пак се спирам, гледам и си мисля това, онова.

Германската публика на автобусната спирка се прави на разсеяна и следи заинтригувано играта на облаците по лятното небе. Полицейската кола край бордюра стои безмълвна и безлюдна, оставена явно да плаши чирикащите врабци по тротоара.

От съда излиза гражданин и се отправя към колата си. От групата се чува „Ей, това не беше ли съдията!“ Неколцина се приближават към човека, правят спонтанни  предложения да му купят мерцедеса за 20 000, един го пита дали си проверява редовно спирачките, друг се прави (или наистина го прави), че записва номера на колата…

Един от групата небрежно минава покрай мен и ми подхвърля любезно ухилен: „Как си майн фройнд, да не мислиш, че не знаем, защо стоиш тук? Нищо, нищо, върши си работата, на нас не ни пука…“

Как ще им пука, когато единственият, който усеща нагнетената обстановка пред съда и който обръща внимание на агресивната група в този, а и в следващите моменти май е моята незначителна и нищо не решаваща личност.

Едва сега си дадох сметка под какъв натиск работят съдиите в днешна Германия, колко смелост се иска от тях за да произнесат осъдителна присъда, да вкарат в затвора за повече години някой от роднините или приятелите на банди като вчерашната от Моабит.

И тук нямам предвид големите процеси срещу ислямисти, при които нивото на публичност и службите донякъде се грижат за сигурността на осъществяващите държавната власт нейни служители.

Не, става дума за многото „дребни“ производства срещу насилници, срещу тероризиращи цели берлински квартали бандити с многогодишен опит, срещу 25 годишни собственици на X6 и тежки „седмици“, закупени със съвършено недоказуеми средства. Срещу побойници, пребили почти до смърт младеж на перона на метрото или гонили и обиждали туристи с давидова звезда или кипа на главата (които със самоубийствена небрежност може би са пренебрегнали негласната препоръка да не припарват в определени берлински райони)…

Какъв кураж трябва да имаш за да се изправиш в съдебната зала срещу зализаните обвиняеми и мрачно вторачилите поглед в теб десетки техни братовчеди и чичовци от публиката. Да произнесеш суровата присъда, която законът позволява и дори изисква.

И ми стана тъй ясно, тъй разбираемо и просто обяснимо защо Берлин от години страда от феномена на т.н. „интензивни извършители“ – младежи с по 15 – 20 рецидивни деяния, които отново и отново се разминават със затвора, получават условни присъди или пуснати след препоръка на психолог или по „социални“ съображения, или очакващи поредното дело пак нападат, крадат, пребиват, управляват своите проститутки „на пътя“ около Бюловщрасе, търгуват необезпокоявано с наркотици и от ден на ден се убеждават, че няма втора тъй райска за тях страна като Германия…