Айхман – банален или изключителен

Преди 50 години, малко пред полунощ на 31 май, в затвора Рамла край Тел Авив е екзекутиран Адолф Айхман – организаторът и изпълнителят на геноцида над евреите от Европа по време на Втората световна война. Die Welt Online публикува вчера интервю с прокурора на процеса Габриел Бах.

Сметнах, че това интервю си заслужава превода и публикуването му тук по няколко причини.

Първо – защото е винаги интересно да се чуе разказът на свидетел на ключови събития от новата история. Толкова по-важно е това, когато става дума за личност като Габриел Бах – надарена с интелект и човечност. Силно впечатление ми направи особено онази част от интервюто, която се отнася до позициите на Хана Арендт и до методите й, за които свидетелства Габриел Бах. Тук откривам забележителни паралели с новото изследване на Бетина Стангнет за мотивите на Айхман, в които тя влиза в задочен спор с покойната grand dame на изследванията на тоталитаризма.

За връзката на интервюто със скорошните скандални подхлъзвания на някогашния писател Грас, едва ли е нужно да напомням на тукашните чтатели.

И накрая една забележка по адрес на някои днешни, все по-активно изявяващи се и в уважавани български медии, отявлени юдофоби. Думите на Габриел Бах за самоидентифицирането на Айхман с „безумието на националсоциалистическата расова омраза“ ми дават повод да поразмишлявам за очевидно и до днес активната заразна способност на това заболяване.

Габриел (Гавриел) Бах е роден през 1927 г. и израства в Берлин. Семейството му емигрира 1938 г. през Амстердам в Палестина. В Израел той завършва право и е назначен 1961 г. за прокурор. Веднага след това започва процеса срещу Айхман, в който Габриел Бах поема обвинението срещу подсъдимия за геноцид организатор на изтреблението на европейските евреи. До пенсионирането си през 1997 Бах е съдия във Върховния съд на Израел. Живее в Ерусалим.

М.Р.

---

Въпрос: Господин Бах, преди 50 години Вие сте млад човек, в средата на трийсетте. Спомнете си днешната дата през 1962 г. Завършил е Вашият пръв голям процес – оставащ до днес най-важният във Вашата кариера – президентът отхвърля молбата на осъдения за помилване, това става малко преди полунощ. Къде се намирахте Вие в този момент?

Габриел Бах: Бях в къщи. Жена ми дойде да ми каже, че току що по радиото предали, че молбата за помилване е отхвърлена. Беше ми ясно, че след това решение присъдата ще бъде изпълнена незабавно.

Въпрос: Каква бе първата Ви мисъл в онзи момент?

Бах: Е, поразтуптя ми се сърцето, разбира се…

Въпрос: А какво чувство изпитахте? Удовлетоврение?

Бах: Не мога днес да опиша точно чувствата си от тогава, но знам, че беше момент на невероятно вълнение. Защитата на Айхман бе подала две молби за помилване. Бяхме се разбрали, ако те бъдат отхвърлени, това да се съобщи в 11 часа през нощта и смъртната присъда да бъде изпълнена 1 час по-късно. До последния момент не знаех, че решението ще дойде така скоро. Но едно ми бе съвършено ясно: ако въобще някой някога е заслужавал такова наказание, то това е именно той. И все пак, когато си виждал някого всеки ден в течение на почти две години, мисълта, че предстои изпълнението на смъртната присъда срещу него, не се понася много леко.

Въпрос: А защо Вие самият не бяхте  там?

Бах: Бе ми предложено да присъствам, но аз не исках – моето задължение като прокурор бе да водя процеса. Изпълнението на присъдата бе задача на други.

Въпрос: Две години диспут с един обвиняем са дълго време. Вероятно се появява и някакво човешко чувство на близост? А съчувствие изпитахте ли?

Бах: Не. Но от самото начало силно ме занимаваше въпросът дали Айхман е просто изпълнител на чужди заповеди или е давал самостоятелно отговорно заповедите за масови убийства. След всички показания и документи, които изучих, за мен бе съвършено ясно, че той до последния момент се самоидентифицира с безумието на националсоциалистическата расова омраза. И то дори след като войната е вече завършилаr.

Въпрос: Какво имате предвид?

Бах: Малко преди капитулацията на Германия Айхман казва: „Знам, че войната е загубена, но моята война аз ще спечеля.“ И заминава за Аушвиц за да повиши нормата на убитите от 10 000 на 12 000 на ден. Знаете ли, в деня, в който трябваше да се срещна за пръв път с Айхман, четях в моята канцелария в затвора автобиографията на Рудолф Хьос, коменданта на Аушвиц, осъден през 1948 г. в Полша на смърт и обесен. Той описва как имало дни в които убиват по няколко хиляди еврейски деца и как тези деца понякога на колене го молят да ги пощади. И Хос казва „Когато след такова преживяване трябваше да пратя децата в газовите камери, понякога ми се разтреперваха коленете…“. Но веднага добавя, че се срамувал заради тази си слабост, особено след като разговарял с обеощурмбанфюрер Айхман. Той му обяснил, че тъкмо децата трябва да бъдат изтребвани. Какъв смисъл щяло да има да се оставят живи именно онези, които биха послужили за зародиш на повторно възраждане на еврейската раса? Може да си представите, че след тези редове не бе лесно да се изправя малко по-късно пред същия човек и да запазя невъзмутимо спокойствие.

Въпрос: Между тези събития и процеса бяха изминали почти 15 години. Забелязахте ли разкаяние у Айхман?

Бах: Не, Айхман не се разкайваше за нищо. Ще Ви дам един пример: Показахме документални кинокадри с жестоки сцени на камари трупове в лагера Берген-Белзен, също и кадри от газовите камери в Аушвиц. Познавах вече филма и затова можех да спокойно да наблюдавам поведението на Айхман, който го виждаше за пръв път. Отначало той въобще не реагира, но после внезапно скочи и възбудено започна да спори за нещо с охраната. По-късно се осведомих каква е била причината за избухването му и останах поразен: обясниха ми, че кой знае защо, Айхман си бил издействал разрешение да носи в съдебната зала винаги своя тъмносин костюм. На този ден обаче му се наложило да облече сив костюм, нещо което той не можел да понесе. Развикал се по-добре да не му обещават неща, които не могат да се изпълняват и че протестира енергично срещу този произвол. Това бе единственото, което развълнува Айхман пред вида на планините трупове от Берген-Белзен…

Въпрос: Как пасва това към тезата на Хана Арендт за „баналността на злото“?

Бах: Като прокурор бях длъжен да си съставям впечатление за обвиняемия преди всичко на основата на документи и свидетелски показания. Но мнозина, които всекидневно си имаха работа с него, разказват за неговото ожесточено, остро изражение на лицето, което изпълва изправения насреща му със страх. Така изглеждаше той и по време на целия процес.

Въпрос: Споделяте ли мнението на Арендт, че Айхман бил мотивиран от „необичайно усърдния стремеж да изпълнява всичко, което може да е от полза за кариерата му“?

Бах: Не. Арендт игнорира съществени факти или ги представя погрешно. Цялата работа с нея е странна от самото начало. Малко преди началото на заседанията се разнесе новината, че една американска философка планира критичен репортаж за процеса. Помолих да й предадат, че с удоволствие бих се срещнал и разговарял с нея. Тя ми отговори, че няма амерение да разговаря с когото и да било от прокуратурата. Това ме учуди, но все пак се разпоредих тя да получи достъп до всички доказателствени материали, които пожелае да види. Когато по-късно четох книгата й, останах толкова по-изненадан, че тя е предала съвършено обратно смисъла на някои от най-важните документи – между другото например такива, които доказваха еднозначно, че Айхман е пренебрегвал еднозначно заповеди на фюрера само и само за да може да причини по-голямо зло. Дали става дума само за небрежност от нейна страна, не мога да кажа, защото никога не съм разговарял с нея.

Въпрос: Как се отрази на Вашата юридическа кариера тази среща с въплътеното зло още в самото начало на професионалния Ви път?

Бах: Не мисля, че определени преживявания могат да променят самата личност или принципното отношение на човек към живота.

Въпрос: Вие напускате Берлин през 1938 г. заедно със семейството си. Какви картини определиха впечатленията Ви от първото посещение в Германия след войната?

Бах: Бях много любопитен да видя отново родината си след толкова години. Едно нещо остави у мен силен спомен: стоях с жена ми на един площад в квартал Шарлотенбург близо до къщата, в която съм израсъл. Жена ми казва „Ау, виж какви прекрасни мушкати по прозорците!“ Поглеждам нагоре към обагрените в червено фасади и изведнъж пред очите ми възникнаха картините от детството ми: пак прозорци, обрамчени в червено. В червеното на знамената със свастика.

Въпрос: Образът на жестокия германец, готов да изпълнява всяка заповед – този образ съществува ли още за Вас?

Бах: Има ги, има ги още антисемитските забележки тук и там, чувах и такива. Понякога ме смущават дадени ситуации, които някой друг въобще не би разбрал. При първото ми посещение в Германия след войната бях например в мюнхенска пивоварна изба. Шумните краясъци на пиещите и трополещи германци бяха нещо, което не можех да издържа. Но всичко това не е толкова важно. Предпочитам да гледам хубавите неща.

Въпрос: Удава ли Ви се да теглите чертата между критичното отношение към Израел и антисемитизма? Да вземем например случая „Гюнтер Грас“.

Бах: По случая Грас не искам да говоря просто защото не знам достатъчно за него. По принцип всеки има правото да критикува друга държава – и дори ако става дума за Израел, това съвсем не означава задължително антисемитизъм. Но когато някой атакува Израел, а мълчи за страшните условия, които царят в други страни като Иран например, тогава може да се допусне и антисемитска тенденция. Но тук е много трудно да се обобщава. Всеки има правото да упражнява критика, когато смята, че това е необходимо. И все пак има някои пропорции, които би трябвало да се спазват.

Въпрос: Днес Вие надхвърлихте осемдесетте години. Как се промениха с времето чувствата за онзи ден преди 50 години? Избледнява ли споменът?

Бах: Не, възрастта тук няма значение. Като прокурор и по-късно като съдия преживях безброй процеси. Но делото срещу Айхман е със сигурност онова, което ме разтърси най-силно. До днес. Не минава ден, който да не ми напомням за него. Много картини от процеса не ме напускат.

Въпрос: Бихте ли поискал днес отново смъртното наказание?

Бах: Дванайсет години преди да бъде заловен Айхман прекарах една нощ в килията на човек, който трябваше на другия ден да бъде екзекутиран. Това бе част от мое научно изследване по темата. От онази нощ съм решителен противник на смъртното наказание, което впрочем обосновах и в своя труд. Но още тогава направих уговорката, че има едно изключение – за геноцид. Това е мнението ми до ден днешен.

---

Превод: ©  Милен Радев