От споменатия току що и описан тук сборник, издаден през 1992 г. от покойната вече Невена Крапчева “Изминат път”, следват четири текста на Данаил Крапчев.
Подбрах ги по внезапно внушение, защото ми направиха впечатление с необикновената си, сякаш провидческа сила. Всъщност, както в случая с публикуваните тук фейлетони на Алеко Константинов, тъкмо тази тяхна актуална валидност навява немного утешителни мисли у внимателния читател…
КНИЖОВНИЯТ ЕЗИК
Данаил Крапчев
Новото поколение – това поне, което не се е занимавало с историята на българския език – смята, че нашият сегашен литературен език, такъв какъвто се говори днес, е бил и пребил. Това не е вярно. Българският литературен език се движи и развива пред наши очи, без да го забележим, както и не забелязваме ежедневния растеж на децата. Че книжовният български език не е същия, който се е говорил преди Освобождението и след Освобождението, лесно е да се убедим, ако се прочете който и да е автор от онова време. Ако вземем, напр., Българската конституция, която е колективен труд ще видим, че е писана на един старинен език, какъвто малко се говори днес, макар че тя е писана само преди шестдесет години. Сега сме се отклонили от говоримия неотдавна език, дори от езика на патриарха на българската литература Иван Вазов.
Българският книжовен език претърпя най-напред едно руско влияние. То дойде чрез руската литература, така много четена след освобождението, и главно се донесе от българите, които дойдоха в свободното отечество от Бесарабия. Разбира се, всичко това беше едно обогатяване на българския литературен език, но факт е, че това оплодотворяване отдалечи българския книжовен език от доста местни наречия, които останаха вън от въздействието на руската литература.
Особени промени настъпиха, в българския литературен език след войните, главно подир Световната война. Съревнованието между източните говори на българското отечество и западните, което продължи десетки години, се разреши в полза на източните. След като Македония и Западните покрайнини попаднаха под чуждо владичество, равновесието между двата говора на двете езикови области се наруши и източното наречие се наложи като господствуващо.
Българският книжовен език, който преди сто години, макар и повърхностно да беше разпространен, бе единен от Дунава до Охрид. Той с течение на времето се видоизмени в границите на свободна България. Поробените части от българското отечество останаха да живеят със своите местни говори, с диалектите, които малко се менят, когато книжовният език вече се поотдалечи от по-стария, който беше по-общ.
Ето защо не може някои наречия, като македонските, които се разклоняват доста, или като трънското, или пък като ахчелебийското, да се смятат по-малко български от нашия книжовен език, който бързо се развива и мени. Софийският говор, напр. беше до преди тридесет години много по-близо до македонските говори, отколкото днес. Чрез училището, театъра и други културни институти се налага и в София, както по цяла България, източното наречие, с което малко си служеше дори Пейо Яворов. Пенчо Славейков вмъкна в литературния език повече източното наречие.
Затова няма какво да се смущават някои от западните говори. Особено учителите, които преподават в училищата на новоосвободена Македония и в Западните покрайнини, няма защо да смятат, че тия говори са по-малко български от другите.
(в. “Зора” – София, 19 юни 1941 г.)
НОСНИТЕ КЪРПИЧКИ
Данаил Крапчев
Един представител в Хага на някоя от нашите съседки, Румъния или Гърция, е казал, че не можел да изслуша до край речите на българските делегати, понеже нямал достатъчен запас носни кърпички. Това съобщава английският “Таймс”.
Надменните думи на гърка или румънеца значат, че българските делегати в Хага са описали плачевното стопанско и финансово положение на страната ни, както личи и от дописката на “Дейли Нюс”, която читателите ще намерят другаде в днешния брой на “Зора”.
Че на преситените с чужди земи и богатства не само не им се плаче, това ни е известно. Знаем дори, че те и злорадствуват. Обаче, историята е колело, което не е спряло да се върти. И за надменния румънец, напр., ще дойде ден, когато ще му се приплаче. И, може би, това време няма да е толкова далече, колкото мисли, напр., г.Титулеску. Русия не е умряла, тя е само парализирана.
Що се отнася до Гърция, която се издържа главно със заеми и дарения, и за нея ще дойде време, когато и нейните граждани ще проплачат. Така беше в миналото, когато финансите й бяха под европейски контрол, какъвто тя иска днес за България, таке ще е и за в бъдеще. Гърците може да са добри търговци, но са най-лошите производители. А с търговия назаднала страна като Гърция няма да отиде далече. (курсив мой, М.Р.)
(в. “Зора” – София, 13 януари 1930 г.)
ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СКАКАЛЦИ
Данаил Крапчев
У нас кръгът “Звено” е не само едно морално течение. Тоя интелигентски кръг е и едно политическо течение с големи амбиции. У някои негови представители политическите амбиции са толкова големи, че може, както се казва, “ум да ти зайде”. Те смятат, че може да се направи всичко, ако по един или друг начин се вземе властта. Те са поклонници на декрета и болшевишкия метод макар и да са принципиални противници на болшевизма.
Излизайки от предположението, че властта е всесилна и може да направи всичко, каквото пожелае, те са устремили погледи само към това, как да се доберат до тая власт, за да ощастливят не само себе си, но и България.
Разбира се, ние говорим за някои от така наречените “звенари” – далеч не за всички, между които повечето са трезви граждани. Смятайки, че с декрет, чрез властта може да се измени всичко, те поглеждат и към казармата…
Не само това. Нетърпеливи за власт, те търсят и “обществени сили”, върху които да се опрат. Понеже действителните сили са ангажирани, те се ловят и за змията. Политическите авантюристи, които не са пропуснали да не изпитат нито една политическа преживелица, откриват обществена сила в лицето и на Коста Тодоров! И тия политически неуравновесени хора, които са се кланяли на всички политически идоли, напоследък правят политически идол и от Коста Тодоров! Доживяхме и тоя позор!
Разбира се, че мнозинството в кръг “Звено”, включително и списанието, реагира срещу тоя “уклон” на политическите пилигрими. И не само реагира.
Кръгът “Звено” е пред разцепление. Политическите скакалци, които направиха и до сега големи опустошения по българската нива, са оставени сами. Те ще зарежат в края на краищата и новия идол, както арабинът е ритнал своя, след като не изпълнявал молбата му.
Ще останат само опустошенията на политическите скакалци.
(в. “Зора” – София, 3 юли 1933 г., бр. 4198)
ПЕЙО ЯВОРОВ ПРЕДЧУВСТВУВА КАТАСТРОФАТА ПРЕЗ 1913 ГОДИНА
ЕДНО ИСТОРИЧЕСКО ПИСМО НА ПОЕТА
Данаил Крапчев
Сега, когато се обнародваха няколко книги по нашите погроми, не е безинтересно да дадем едно писмо на покойния Пейо Яворов, писано непосредствено след големите победи на българската войска по тракийските полета. Писмото е отправено до мен и писано близо 6 месеца преди погрома след 16 юни. Пейо Яворов предчувствува страшната катастрофа. Той я предрича.
Трябва да кажа, че близо един месец преди обявяването на балканската война Пейо Яворов и аз се присъединихме в Юндола към разложките чети. След една буйна реч, Яворов мина с разложките чети към Якоруда, а мене прати с неврокопските чети. След ожесточено сражение над Неврокоп, при с. Гърмен ние влязохме в града една седмица преди нашите войски. Пейо Яворов начело на разложките чети, които имаха сражение към Якоруда, след известно време също стигна в Неврокоп. Оттам потеглихме за Серес. Над Серес открихме костите на Гоце Делчев, скътани от една жена и се отслужи панихида. В Серес се разделихме с Яворов: той замина за Кавала и оттам за София, а аз за Солун, дето скоро започнахме в. “Българин”. Именно по това време получих и долното писмо на Яворов по българската поща в Солун, както се вижда от клеймото.
Ето писмото, което клиширам, за да не се изгуби. То е затворена картичка и е с пророческо съдържание:
7 януарий 1913 г. София
“Драги Данаиле,
Спотаил си се и нищо не се чуе нито от тебе, нито за тебе.
За Бога, обади се.
Какво правите там? Кои от приятелите и другарите са в Солун? Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си нокти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете и. Писах и на Тодор Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми и аз не мога да дишам.
Пейо”.
Към края на погрома с Яворова се срещнахме на Черната скала. Той беше по-черен от нея.
(в. “Зора” – София, 8 декември 1931 г.)
