Често в „дебата“ за съдбата на паметниците на армията на СССР, стърчащи все още из България, се чуват гласове, които обосновават тяхното съществуване с наличието на съветски военни паметници и в днешна обединена и демократична Германия.
И наистина – източната част на страната все още е осеяна c гигантомански, издържани в помпозен сталинистки дух, военни паметници. Надвиснали от постаменти “тетрийсетичетворки”, стърчащи дула, здраво стиснати в пролетарски десници шмайзери, ботуши, каски, пилотки, съветски флагове и гербове загрозяват пейзажа…
Всички тези мемориали обаче са издигнати
във и около военни гробища,
над братски могили и са строени без изключение от самата Съветска армия (разбира се, особено в първите години след войната, с робския труд на германски пленници).
В масови и индивидуални гробове лежат костите на стотици хиляди нещастници, пришпорвани от картечниците на „заградителните отряди“ на НКВД и пожертвани от бруталния си, алкохолизиран генералитет заради „изпълнение на плана“, заради изпреварване на конкурента по армия или за натягане пред Върховния главнокомандващ.
Съвсем неслучайно големият руски писател Виктор Астафиев беше казал „Сталин и Жуков изгориха руския народ в огъня на войната“. Днес не стои под съмнение, че никоя друга армия не е жертвала така безогледно, безскрупулно и жестоко своите войници както армията на СССР.
Затова и горите и полетата на Източна Германия са покрити с гробища и паметници на загинали през първите месеци на 1945 съветски войни. Именно за тези паметници става дума, когато се говори за запазени военни мемориали в Германия.
Най-известните сред тях са комплексът в берлинския квартал Трептов (с познатата фантасмагорична фигура на войник с меч и малко дете в ръка на скулптора Вучетич) и паметникът с танковете край Бранденбургската порта, който с десетилетия се намираше на територията на стария Западен Берлин.
Повтарям, става дума за надгробни паметници, почитащи паметта на хиляди лежащи под и около тях покойници. Строени са от самия Съветски съюз, в чест на собствените паднали войници.
Дори бившата ГДР не се реши да изгражда нарочни паметници в прослава на окупиралата я държава и с това партийният елит несъмнено отчиташе преобладаващите настроения сред своите граждани. Тържествени церемонии, поднасяния на венци и клетви във верност на „братята по оръжие“ и „освободители от фашисткото иго“ – да, те се провеждаха редовно и задължително за всеки, но пред паметници, строени и наложени от Съветите.
За 40 години ГДР, която бе сто процентов васал на СССР, така и не построи паметник на съветската армия.
Как да наречем тогава ръководството на държава, в която няма загинали съветски войници, но въпреки това то само е покрило страната си с паметници в прослава на окупатора?
Сто и петдесет процентови васали?
Друго, което не бива да се забравя, когато се обсъжда днешната съдба на съветските паметници на германска територия, е обстоятелството, че към момента на Обединението, на територията на бившата ГДР имаше 546 200 въоръжени до зъби и тренирани за светкавични танкови удари войници и офицери.
Една от клаузите на договорите, които Германия подписа след сложни преговори с очевиден елемент на рекет от руска страна, предвиждаше ангажимента тези паметници да бъдат пазени в непокътнат вид и поддържани за вечни времена от германската държава.
Наред с „откупа“ в размер на 15 милиарда ДМ плюс 5 милиарда кредит, които
Германия плати тогава на Русия,
именно задължението за съхраняване на паметниците бе предусловието тази половин милионна армия да напусне мирно територията на Германия през лятото на 1994 г.
Не без да отмъкне и черчеветата на вратите и прозорците и умивалниците в казармите, както и стотици крадени за висшия офицерски и генералски състав луксозни лимузини и джипове, но това е вече друга тема…
Наскоро се замислих за това, че в цяла Западна Германия не е имало и един паметник в чест на Американската армия и по-точно в чест на нейните военни подвизи. В Германия няма и американски военни гробища.
Защо?
Защото за Америка е немислимо нейни войници да лежат в земята на врага, в страна, с която са водени сражения. От втората световна война насам Америка се стреми всеки неин загинал войник да бъде пренесен в Родината и по желание на близките погребан или в мемориално военно гробище, или в семеен гроб.
Струва ми се, че такава грижа за своите синове от една страна и обратно – заравянето на своите хиляди пожертвани войници в безименни масови гробове и оставянето им да гният безкрайно далеч в чужбина – както бе практика в СССР – също дава материал за размисъл…
Какъв контраст между американския обичай и
съдбата на безброй съветски войници
в мирно време (!), служили вече в годините на ГДР из съветските гарнизони.
Още преди падането на Стената се бях озовал веднъж след много перипетии в едно забутано горско съветско гробище край Дрезден. До днес помня с какъв шок разглеждах безкрайните редици от червени пирамиди с петолъчка на тях на 18 – 19 годишни младежи, загинали при служба или жертва на познатите съветски армейски издевателства през 50-те, 60-те и 70-те години… Младежи, чиито родители вероятно никога не са научили къде е гробът на тяхното дете, камо ли да са можели да го посетят…
Неотдавна открих отново част от същото гробище край Дрезден – вече обновено и стегнато като за пред публика. От гробовете от 70-те години не намерих и следа. И все пак и това, което се вижда, навежда на сериозни размисли. Вижте датите на гибелта (смъртта?) на тези войници – все през мирни години. (Снимките се увеличават след двукратно – не двойно! – кликване)
А такива гробове там са поне стотици!
Малка част от редиците на покойниците от 1948 г. (!)
Из редиците на покойниците от 1953 г. (!)
… и от 1967 г.
Особено тягостно впечатление правят многото гробове на деца и кърмачета, чиито родители са били принудени да оставят в далечната германска земя…
“Францева С.А. 5 г. – Спи спокойно доченька – папа, мама”
“Реюс Г.А. – Спи спокойно наша любимая доченька… папа, мама, Наталя”
Впрочем, по-горе не бях съвсем точен. В Берлин има и един голям паметник в чест на Америка и на Американската армия. Но той няма нищо общо с нейната роля като „освободител от фашизма“ или като окупатор.
Момент от честването на 60 г. от Въздушния мост, 2008 г.
Става дума за Паметника на въздушния мост край летището Темпелхоф. Той е построен от благодарния Западен Берлин в памет на уникалния въздушен мост, с който Америка с помощта на Великобритания спасява свободата на Берлин след блокадата на Съветите от юни на 1948 до август 1949. Повече от година градът е изцяло снабдяван по въздуха, а почти 100 пилота стават жертва на невероятно натоварения трафик.
Може би е интересно да се научи, че след Обединението в Източна Германия също е издигнат един паметник на Американската армия – във Ваймар, провинция Тюрингия. Но не по нареждане на партийни или държавни структури, а като инициатива на обикновени граждани, благодарни за навлизането именно на американската, а не на съветската армия през пролетта на 1945 г.
Друг е въпросът, че само месеци по-късно американците съгласно Потсдамското споразумение трябва да се оттеглят от тези територии и оставят Тюрингия на съветския произвол. Болшевишкият терор се стоварва и над тази източно германска област със страшна сила. И все пак в преходния период, за няколко месеца, хиляди хора са успели да се спасят в западните зони.
Ето го и новият паметник в чест и за благодарност на американската армия.
Неговото премахване могат да искат само идеологическите събратя на онези, които пазят, кътат и лъскат нелепите и ненужни чучела на Съветската армия в София, Пловдив и другаде…
Никъде – не сяма в Германия, а и в цяла Западна Европа – няма паметник на американската или британската армии, въпреки че без тяхното огромно усилия народите на Франция, Италия, Белгия, Холандия трудно биха се справили с нацистката окупация. И самата Червена армия едва ли щеше да се съвземе от безнадеждната ситуация, в която се оказа от пишман военните спецове, ако не беше щедрата помощ по ленд лиза на модерна техника от САЩ, която не само помогна за превъоръжаването на съветската армия, но и захранваше десетилетия след войната самолетната, автомобилната и оръжейната промишленост на СССР – заедно с трофейната техника, чертежи и оборудване, демонтирано от Германия. Паметници на позора са това, защото Сталин и съветското ръководство са преки виновници, редом с Хитлер и неговата върхушка, за разпалването на войната. Но вместо пред съда на народите и на историята се оказа зловещ фактор в развитието на света – и до днес…
Прекрасна статия! А зашо съм самотник в коментарите? Май някои скърцат със зъби…
Защото сте на български сайт, Иване 😉
Българинът е пестелив на похвали и добри думи.
А скърцащите със зъби, дори и да се увековечат с някоя глупост, гледам да ги отстранявам. Не съм чак толкова толерантен. Никому тук не са нужни.