Само след дни, в Русия ще се разиграе поредният публичен фарс.
Ще встъпи в длъжност новият/стар президент на това реликтово, отричащо със всеки свой компонент съвременността, държавно образувание.
О.з. подполковникът от КГБ Владимир Путин ще поеме отново в свои ръце юздите на управлението, които преди 4 години бе временно заклещил в скованите предни крайници на сламеното чучело, известно под името „Дмитрий Медведев“.
Едва ли има основания да се очаква, че бащата на Втората чеченска война, вуйчото на взривовете на жилищните сгради в Русия, баджанакът на агресията срещу Грузия, кръстникът на убийствата на Анна Политковская и Александър Литвиненко и чичото на нефтено-газовия рекет срещу Европа ще зареже просто така своята рода и ще си потърси от тук нататък по-читави среди за общуване.
Също толкова малко вероятно е да се смята, че наследниците на Буш и Шрьодер, на Ширак, Проди и Блеър, ще свалят очилата на пожелателното мислене, през които по традиция се взират към Русия. Или, че точно във времето на икономическа криза ще решат да се еманципират от диктата на своите мастити бизнес фактори, гледащи на Русия от времето на Улянов до днес с въжделението на стивънсъновите герои, закотвени пред Острова на съкровищата….
Затова смятам, че имаме повод с познавателна полза и като повод за размисъл над константите и мимолетностите в европейския политически пейзаж да прочетем отново следните страстни редове на Андре Глюксман. Те бяха написани преди 8 години в края на първия и в навечерието на втория мандат на ленинградския чекист. Преводът на тази статия на Глюксман бе една от ранните ми публикации в сайта Още Инфо на покойния интернет първопроходец Любо Данчев, когото винаги трябва да споменаваме с признателност и тъга.
Няколко думи за Андре Глюксман, които за мнозина може би няма и да са необходими:
Авторът е един от граждански най-ангажираните интелектуалци в Европа. Андре Глюксман е роден през 1937 г. в семейството на немски евреи в Булон. От войнстващ маоист той се развива до водеща фигура на “Новите философи” във Франция, станали известни с фундаменталния си анализ на тоталитаризма.
През 1975 г. Глюксман публикува книгата си, станала бестселър, „Готвачката и людоеда“, в която доказва, че марксизмът неминуемо води до тоталитаризъм и търси паралелите в престъпленията на националсоциализма и на комунизма.
В Германия Андре Глюксман е популярен преди всичко като критик на лекомисления пацифизъм. През последните десетилетия той неуморно напомня на света за сръбските зверства в Босна и Косово и с особена сила за руския геноцид над народа на Чечения.
Не познавам много западни интелектуалци, който така последователно, конкретно и безмилостно да се обръщат към широката публика, изобличавайки днешния режим на Кремълските кагебистки олигарси както Андре Глюксман.
Руска рулетка
Преклонението пред вождовете на Изтока има традиция на Запад
Питат ме за какво мечтая…
Мечтая самообявилите се човеколюбци, наивниците, всезнайковците, онези които се мислят за по-хитри от действителността, накратко, всички хора на Запад, да се откажат от руските си мечтания. Да си разтъркат очите и спрат да си въобразяват Русия такава каквато на тях им се иска да е. Такава, че да отговаря на утопиите или на интересите им. Мечтая си за това, те да я видят най-после каквато е в действителност: дълбоко противоречива и често твърде обезпокоителна.
Либерали и антиглобалисти, про-атлантици и антиамериканисти, повечето политактивисти, коментатори и професионални политици са като хипнотизирани от Путин. Джордж Буш погледна дълбоко в сините му очи и потъна в тях. Берлускони го оневини за кланетата, за изтезанията, за изравнените със земята градове в Чечения – всичко било само слухове, кълне се италианският премиер. Ширак приема
човека на КГБ
в своя т.н. „лагер на миролюбивите“ по оста Париж-Берлин-Moсква, разгъва пред краката на убиеца червения килим и гръмогласно тръби, че Москва вече марширувала в „предната редица на демокрациите“.
При това съвсем не става дума за личния чар на сегашния кремълски вожд. От три столетия насам западният елит се упоява и омайва от руската мистерия. Оплетен в собствените фикции този елит крачи от едно фиаско към следващото.
Достатъчно бе Петър Велики да приветства философа Лайбниц и да го покани в своите палати за да започне Френската Академия веднага да плете венци пред руския „Цар-обновител“. Не останаха по-назад и парижките салони. Волтер припна пръв и без излишни скрупули възхвали руския цар, убил баща си и инквизирал до смърт любимия си наследник. Дидро бе единственият, който пожертва време и усилия лично да посети земите на т.н. „Северната Семирамида“ за да стигне до извода, че поради
нагайката и робството
империята на Катерина Велика е прогнила още преди да започне да се въздига.
През следващото столетие във френските мечтанията се включиха и граждани, и велможи. Париж започна да инвестира в приказните „руски облигации“, които изпразниха джобовете на наивниците със светкавична бързина и всички останаха със зяпнала уста.
ХХ век не остана по-назад. Сега вече целият западен свят затананика същата позната песен. Начело застанаха ангажираните леви интелектуалци, активисти от низините и от върховете на обществото.
Париите презрени и разочарованите от висините пожертваха своя здрав разум, своята смелост и своя морал (но и много, и много милиони човешки същества) в угода на „изгряващото слънце на Изток“. В същия капан попаднаха дори най-предпазливите от мислещите и имащите. На тъй
очарователния „чичо Джо“
му позволиха да си отхапе в Ялта без срам и скрупули половината на вече сталинизираната Европа.
Веднага след падането на Берлинската стена и сгромолясването на Съветската империя познатата западна мания се развихри с нова сила. На новия кремълски вожд му се позволяваше на доверие всичко. Никой не потърси сметка на семейство му и на мафиотските кланове, които се обогатяваха за сметка на руската икономика и оплячкосаха в своя полза зараждащата се демокрация, твърде слаба за да може да се съпротивява. Със затворени очи световните лидери обсипваха сменящите се един друг екипи в Кремъл с комплименти и кредити.
Носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглитц писа в своята книга „La grande désillusion“:
„Световната банка и Международният валутен фонд се бяха обявили категорично срещу всякакви заеми за корумпирани държави, но това бе само фасадата. В действителност се мереше с два аршина: Докато държави без стратегическо значение като Кения бяха лишени от каквито и да било кредити, Русия, в която корупцията се шири с несравнимо по-голяма сила, не престана да получава финансова помощ. Когато на МВФ му бе напомнена неприятната действителност, че милиардите долари, които той предоставя на Русия се появяват само след дни на кипърски и швейцарски сметки, той заяви, че това не били неговите долари. Не напразно се каза, че МВФ можеше още повече да облекчи руския елит като превежда кредитите направо на кипърските и швейцарските му сметки.“
Путин, новият силен човек в Москва нямаше никакво намерение да разчиства авгиевите обори на Елцин, а само преразпредели привилегиите през четирите години на все по-неограничената си власт.
Паднаха главите на олигарсите Гусински, Березовски, Ходорковски, но разделянето на плячката продължава. Все нови и нови хищници изникват край това безкрайно пиршество на клановете. Корумпирани чиновници и полицаи се присъединяват в отвратително пъстрото
капиталистически-сталинистко блато.
Тонизирани от високите цени на нефта владетелите на нова Русия живеят за сметка на тлъстите маржове в този бизнес.
Мнозинството остава завинаги да гази в посткомунистическата мизерия и разполага с едно единствено право – да свежда поглед и да величае своя кремълски господар. А замечталият се Запад вече празнува появата на Изток на една нова Саудитска Арабия. По-надеждна от досегашната и гарантираща сигурни и стабилни източници на енергия от Кавказ до Сибир.
Новото евразийско Елдорадо буди големи мераци. От години Романо Проди и неговата Брюкселска Комисия неуморно агитират и повтарят, че трябвало да се инвестира в сибирски сондажи и тръбопроводи. Частните фирми все още се колебаят и се опитват да проучват рисковете и неизвестностите. Официална Европа обаче продължава да налага своята линия.
Какво значение имат някакви си там човешки права, погазването на свободата на словото и мнението, своеволните укази, непредвидимото боричкане за власт в кремълските коридори. Нали всичко се върши в полза на модернизацията на европейската периферия! Напред към енергийно, стратегическо и ядрено партньорство!
Руската Дума реши, германската атомна промишленост откликна с готовност, дори Зелените дадоха своето съгласие: досадните ядрени отпадъци няма вече да предизвикват масови демонстрации, няма еколози да атакуват техните транспорти, няма да има истерични сцени на германо-френската граница. Вместо това
радиоактивните отпадъци
ще бъдат приемани за съхранение зад Урал под строгия надзор на една – да се надяваме! – ефикасна полицейска държава. Сигурността задължава! Нашето здраве го изисква, а пък руските деца нека си гинат!
Само без сантименталности. Към сладките мечти се добавя за подправка и доза неоколониализъм: изостаналата европейска периферия ще ни снабдява от своите богати природни залежи, ще консумира европейски стоки и ще се присъедини към еврозоната. Германия отново ще се отдаде на „Дранг нах Остен“, този път в сферата на промишлеността; Франция ще провежда – разбира се в чисто духовен план – наполеоновски походи към Русия, а Западна Европа ще присъедини без бой Третия свят на Изток от своите граници.
Търговският интерес диктува невиждана надпревара по раболепно преклонение. Разтапящ се от любезност Ширак съпровожда Путин до самолета му, Берлускони отваря за него своите вили, Буш го приема в ранчото си, Блеър при своята кралица, а Шрьодер го кани в своя ваканционен курорт. Володя пълни торбичката и си мисли, че вече всичко му е разрешено. Отнесеният Запад го е коронясъл за Цар.
А трябва ли наистина да се безпокоим?
Под нагайката на този най-нов просветéн деспот на руснаците им обещават за пореден път ускорена модернизация. Правовата държава и личните свободи ще последват както винаги по-късно, в по-далечното бъдеще.
Отляво цари неизтребимата вяра в прогреса, отдясно – вярата в либералната икономика. Всички заявяват, че развитието има само една посока, и че рано или късно всички общества ще настигнат челната група на благоденстващите демокрации.
Толкова оптимизъм силно напомня за XIX век и за „Belle Epoque“, онова блажено време в което се е смятало, че развитието на железницата и на борсата от една страна и прогресът на солидарността и на образованието от друга ще доведат автоматично до епоха на мир и щастие за всички.
Равносметката: две световни войни, две тоталитарни държави, няколко фашизма, геноцид, Освиенцим, Колима…
Нито натрупаният опит, нито съпротивата на фактите могат да разбудят лутащата се като сомнамбул Европа, която отново се готви да се отправи на път към митологичната страна Китера зад Урал.
А е време най-после да се събудим!
Войниците, които ограбват, изнасилват и избиват цивилни в Чечения няма след завръщането си бързо да се превърнат в нормални граждани. Затъпялото след 70 години комунизъм и разочаровано от последвалите грешки руско население продължава да се тътри парализирано от отчаяние. Елитът, обучен в условията на тоталитаризма и загубил всяка ориентация, затъва в нихилизъм без ограничения и табута.
От властта на Съветите извеждат два пътя: пътят на Хавел и пътят на Милошевич.
Единият е пътят на мъчителното, осеяно с пречки и следователно бавно демократизиране. Другият е по-кратък, по-войнствен и страшен, дори терористичен – пътят на авторитарната реставрация. Когато тайната полиция, армията и членовете на номенклатурата си поделят Кремъл, тогава някой нов Милошевич ще може лесно да заграби всичко.
Винаги когато Западът безразсъдно е залагал на руското чудо, той се е спъвал и е падал в черната яма. Този, който е склонен постоянно да вярва на своите въображения, изпада неминуемо в делириум, а сънят на разума ражда чудовища. Като дава на поредния кремълски господар и на методите му пълна свобода на действие, Европа си устройва уютно местенце на ръба на пропастта. И при това помага тази пропаст да стане още по-дълбока. Все още не е необратимо късно, но нашите политически лидери са на погрешен път.
Нека противопоставим на тяхната една друга мечта!
Аз мечтая за друга Русия. Не за тази, която познаваме в реалността – от Петър Велики до Путин, с върволицата царе и комунистически генерални секретари между тях. Русия, чиято господстваща каста отнема на Запада единствените му инструменти на въздействие, не допуска правовата държава и правила на играта, които биха позволили да се контролира властта. Така наречената „диктатура на закона“, която не е ограничавана от свободно изразеното мнение на гражданите и от средствата за масова информация, поражда нихилистично общество. В него господства
корупцията, частни и публични мафии,
духът на „спецназа“, на депресията и на доброволното подчинение на мнозинството. Солженицин наричаше това „психология на подчинението“ а Ана Политковска го определя днес като „руския позор“.
Русия, за която аз мечтая е друга. Тя включва в своята модернизация и гражданското съзнание, и гражданските права. Първо европейските, а после и универсалните човешки права. Мечтая за една Русия, която е напълно възможна, и която беше на прага да се осъществи в началото на ХХ век. Литературата, музиката, танцът, театърът, изобразителното изкуство, математиката, лингвистиката, философията, просвещението от Санкт Петербург, Одеса и Москва озаряваха целия континент. Без Първата световна война и
катастрофалната болшевишка революция
Европа на ХХ век щеше да е друга благодарение и на руската култура. Онази Русия на просвещението, на изкуството и на човешките права, богата с наследството на Пушкин, Лермонтов, Чехов, Толстой и Достоевски, прозира и днес под черупката на възстановената автокрация. Ние на Запад трябва да поемем грижата за оцеляването на тази неизпълнена надежда.
Мечта срещу мечта. Намираме се на кръстопът.
Превод: © Милен Радев
