В медиите и из кафенетата в Германия, в коментарните и форумните сайтове на интернет продължават дебатите, породени от актуалния бабаитлък на нобелиста Гюнтер Грас.
Напомням неговия политически памфлет, обявен за „стихотворение“, публикуван преди дни в три големи леви вестника, както и редицата интервюта, които Г.Г. даде след това в медиите.
В немерена и непремерена реч неговият тромаво-безпомощен текст (който само слепи поклонници на социалдемократическата пропагандна икона Г.Г. могат да приемат за лирика), обединява въжделенията на днешния модерен европейски антисемитизъм:
обезвреждане на държавата Израел,
парализиране на отбранителната й мощ, предоставянето на тази демократична държава за жертвен агнец на унищожителния бяс на нейните арабски и персийски съседи.
Въпросът дали Г.Г. е антисемит или не е въпрос безпредметен и излишен като нобелова награда за някой самовлюбен политически опортюнист, автор на нечитаеми текстове.
Много по-важно в случая е, че манифестът на патриарха на „новата германска литература“ с всичките му изказани невежи неточности, недоизказани намеци и прикрити инсинуации обслужва именно антисемитски латентни настроения в част от германското (европейското?) общество.
Тези настроения се формулират все по-гласовито, интернетните форуми се пълнят с трудно въобразими до скоро писания и то от участници, несвенящи се вече да се идентифицират и поименно.
Тук нямам предвид познатите от десетилетия умствени, политически и етични
деформации на екстремната десница
и на изявени нео-нацсоциалисти. Не, това което прави впечатление през последните години е активизирането на юдофобски, антисемитски склонности в левицата и в левичарски организации, у медийни личности и среди най-общо казано.
Комбиниран с актуалните масови настроения на антиглобалисти, на „възмущаващи“ се и опитващи се да „окупират“ ако не Уолстрийт, то поне кварталната банка или някоя „едрокапиталистическа“ американска фирма, антисемитският хъс намира днес нов, политически коректен израз в т.н. „антиционизъм“ и в даващата воля и на съзнанието, и на подсъзнанието „критика на агресивната политика на Израел“…
За осведомения читател е излишно да подчертавам, че тук разбира се не става дума за обоснованата, основателна и дори нужна критика както към определени аспекти на правителствената политика на Израел, така и на обществени изяви там.
Не, въпросът е за поднесеното като загриженост за световния мир фундаментално отричане на правото и на способността на Израел да защищава своето елементарно съществуване. Това де факто отричане става въпреки стремежа на ислямски съседи на Израел да го заличат от картата, да „прогонят жителите му в морето“, да „довършат недовършеното от Хитлер“ и пр. и пр. Стремеж, многократно деклариран и подплатен от десетилетия с агресивна политика, с актуални закани и действия.
За съжаление и в политически среди, и във водещи медии в Германия преобладава склонността, дори пристрастието, да се набляга на протоколното сърцераздираване за
съдбата на загиналите 6 милиона евреи
в нацистките концлагери и пещи. Да се произнасят по повод кръгли годишнини и празници неангажиращи кой знае колко тържествени речи, да се откриват скъпи и пищни паметници на Холокоста и да се призовава тази уникална трагедия никога да не се повтаря.
Понякога не мога да се отърва от впечатлението, че постоянното акцентиране върху уникалността на Холокоста цели при мнозина да внуши именно чрез неговата
историческа безподобност,
че е съвършено изключено той да се повтори. Затова и съдбата на живите днес евреи, солидарността с тяхната държава Израел и тъй нужната активна подкрепа за борбата им на най-предния фронт с радикалния ислям не е в центъра на приоритетите нито за споменатите политически среди, нито за повечето от формиращите обществени настроения медии в Германия.
А Израел като единствената държава с демократична обществена система и свободни медии в региона защищава и нашите западни политически, културни, мирогледни ценности…
Ето защо реших за себе си днес да спомена по свой начин Деня на Шоа:
Първо като отбележа и наблегна както по-горе върху нуждата от солидарност и подкрепа за израелците – изправени като никой друг народ днес пред екзистенциална опасност, а чак след това като посветя редове и снимки на един може би не съвсем осъзнат и познат аспект на
антиюдейския терор
в национал-социалистическа Германия.
* * *
И така – на днешния Ден в памет на милионите жертви на Шоа (Yom Hashoah) – геноцида над по-голямата част от еврейското население на Европа – решаваме да направим познавателно-поклоническа екскурзия из два квартала на Берлин. Всички следващи снимки се отварят в пълен размер след двукратно кликване върху тях.
Започваме с благопристойния, разположен далеч в югозападната част на стария Вест-Берлин район Щеглиц. В началото на най-оживената търговска улица Шлосщрасе от 1995 г. се издига 9 м дълга и 3,50 м висока стена от огледално полиран метал. На това място е била изгорената през 1938 г. местна синагога.
В рефлектиращата повърхност са гравирани 1 723 еврейски имена на жители на район Щеглиц, депортирани от 1941 до 1945 г. Взетите дата по дата от оригиналните депортационни листи безкрайни списъци с пълните имена, с рождена дата и с точен адрес на старци, на деца, на хора в разцвета на силите си създават у човек, застанал пред стената и вникващ в съдържанието й нереалното впечатление за току що случващи се събития, за колони от живи хора, преминаващи пред него.
Това усещане се засилва от гениалната идея с огледалната повърхност, в която се отразяват сгради, минувачи, автомобили и която просто премахва границата между реалността и зловещата история…
По-нататък пътят ни води към така наречения Баварски квартал, идилична махала – ако мога да ползвам това балканско понятие – посред буржоазния район Шьонеберг. Кварталът е строен в началото на XX век от еврейския индустриалец Саломон Хаберланд за заможни берлински семейства и в него са живели лекари, юристи, предприемачи, артисти с блестящи имена (тук например е преминало детството на големия литератор Марсел Райх-Раницики). След 1933 много от обитателите на Баварския квартал постепенно напускат Германия, но въпреки това над 6 000 от общо 16 000 жители са депортирани след 1941 г. и не се завръщат от лагерите на смъртта на Изток.
Баварският квартал е един от най-силно пострадалите от съюзническите бомбардировки. 75 % от жилищните сгради тук стават жертва преди всичко на запалителните бомби. През 60-те години на мястото на великолепните някогашни 6 и 7-етажни кооперации са построени ниски, масови блокчета за задоволяване насъщните нужди на възстановяващия се Берлин. Днес в квартала живеят хора средна ръка, много пенсионери, по-заможни чужденци…
През 1993 г. двама художници спечелват обществен конкурс и реализират по улиците на Баварския квартал уникален артистично-мемориален проект: На стълбовете на градското осветление са прикрепени табла с кратки текстове, които говорят сами за себе си.
С посочване датата на съответното административно решение, цитатите разлистват пред заинтригувания посетител как се е нагнетявал най-обикновеният всекидневен ужас за еврейските обитатели на германската столица – преди и след фаталните решения на Ванзейската конференция.
Веднага, а и след реализирането на мемориалния проект табелите са обект на противоречиви реакции. Периодически някои от тях стават жертва на вандализъм, немалко са междувременно унищожени. Все пак днес установихме със задоволство, че тези, които все още са по местата си са стегнати и освежени.
Идва 1941/1942 година…
И малко преди финала:
При дългата си разходка из потъналия в райско спокойствие живописен квартал не срещнахме и един единствен човек, който да повдигне поглед или по някакъв начин да регистрира наличието на тези трагични и важни до днес документални свидетелства.
Това едва ли би трябвало да учудва като се има предвид, че този нестандартен паметник почти не се споменава в големите берлински пътеводители, нито е регистриран в списъка на мемориалните обекти на Документационния център в бомбастичния и свръх-оразмерен Паметник на Холокоста край Бранденбургската порта…
Напускаме райското кътче в Баварския квартал с естествено витализираното чувство, че безразличието на околния свят, бездействието и готовността му да се спогодява с диктаторите и тираните правят възможни и наглед най-абсурдните и нечовешки престъпления.
P.S. В заключение две моментни снимки, които да ги бях режисирал, нямаше да мога да ги докарам така…
Прочетох го внимателно. Мисля, че в тези усилни времена /2015 г./ е добре да се публикува поне 2 пъти годишно.
За истината няма “кое е редно и кое не е”. Прикриването й се превръща в бумеранг. Репортажът е винаги актуален и много показателен за безумието на античовеците. Благодаря, Милене!
Благодаря за статията. За огромно наше съжаление повечето политически среди, като че ли преобладава склонността, дори пристрастието, да се набляга на протоколното сърцераздираване за съдбата на хората,които са намерили смъртта по този жесток начин.Макар че не виждам защо на всеки ъгъл и табелка трябва да четем и да се сещаме за тези неща както е тами ни показвате на тези снимки.Може да звучи малко егоистично, но е неприятноцкогато трябва да обсяниш на малките си деца какво пише и защо е станало така.Постепенно като че ли в цялото ни общество има една деформация за това кое е редно и кое не е.
Моля. В случая не става обаче дума за “всеки ъгъл” и пр., а само за един проект в един отделен и особен квартал на германската столица.
За себе си не виждам и нищо лошо в това да обясняваме на децата си дори от малки някои нелицеприятни човешки свойства.
Синовете ми бяха малки тъкмо по времето, когато на Балканите масово злодействаха сръбските четнически банди, пред нашите очи, така да се каже. Държах настойчиво да им обяснявам от най-крехка възраст с какви злодеяния се отличават сръбските национал-шовинисти и садисти. Разбираха ме учудващо добре. Не съм забелязал тази част от подготовката им за живота да им се е отразила с нещо зле. Май даже напротив…. 🙂
Бог да те благослови, Милене! Н отстъпвай пред фактите и истината! Само така!
Левичарският антисемитизъм си е добре известен. През 19 век е бил оправдаван с “еврейския капитализъм”, а днес – с ционизма. Зад широкия му правозащитен и синдикален гръб могат да се открият много разнообразности. Антиизраелизмът по принцип е свързан с “базисен антисемитизъм”, понякога дори неосъзнат. Показателен беше например случаят с Хеник Манкел, който взе участие във “флотилията в Газа”, но после публично призна, че са го подвели и че е бил употребен в антиизраелска акция с антисемитски характер. Познавам добре Испания, там случаят е по-различен : левичарски остатъци от католическия антисемитизъм, който десните партии потискат успешно. Никога отношенията на държавата Израел не са били толкова хладни с Испания, както по време на Запатеро, който предизвика дипломатически скандал като се разхождаше с палестински дрехи в знак на солидарност с Хамаз.
По повод Испания – и аз съм си мислил за възможна връзка с католически наслагвания, но тази версия ми е крайно недостоверна, тъй като социалистите, а и левичарите в Испания въобще, по принцип са войнстващи антиклерикали и всичко католическо и родно не любят, не тачат и не милеят.
Настрана от общоевропейските университетско-левичарски навици, в испанския случай по-скоро става въпрос за:
– комплекс спрямо арабите от колониалното минало в Мароко и Мавритания, владеенето и до днес на Сеута и Мелиля, пък и чак от Реконкистата, ако щем – след столетия нарочване на маврите като основен исторически архивраг, сега компенсаторно им се симпатизира, всячески и без мисъл, нещо, което в момента се опитват да ни вменят на нас в отношенията към Турция;
– комплекс от загубата в Гражданската война и търсенето на нови фронтове – като ги няма на Пиринеите и в Европа, ще ги потърсим и насила намерим в Близкия изток;
– добрите отношения на краля с негови арабски “колеги”;
– традициите на левите партии още от времето на СССР, откогато ляв = подкрепящ палестинците;
– комплекс спрямо мюсюлманските имигранти, вкл. арабите от Магреба, които въобще не са малко, дори и на фона на латиноамериканците и балканците;
– дори и просто определена лайфстайл мода, започваща с палестинските пепитени шалчета – арафатки (каквито, колкото и смешно да изглежда, с радост носят и скинарите), минаваща през музиката на антикапиталистическата икона Ману Чао и свършваща с ню-ейдж умилението пред автентичния чар на Ориента като контрапункт на злия технологичен Израел;
– и какво ли още не, нямащо никаква връзка с католицизма, Исабел Кастилска и Торкемада.
Та, Сапатеро просто си се е държал като автентичен социалист, нищо повече.
Чудесен репортаж! Моите почитания!
Подкрепям впечатленията на Belomore. Имам близки приятели в Испания,интелигентни и образовани хора, които са абсолютни антиционисти. За тях ционизмът, наистина е равен на фашизма, Израел е “измислена страна” и т.н. Дори и след посещението им в Израел не промениха убежденията си.Дори и след като Ал кайда им гръмна метрото в Мадрид и загинаха невинни хора. Едно объркано мълчание и толкова… Нямам симпатии към крайната десница – където и да е. Но питам нашите приятели от Испания – защо не приемат исканията на ЕТА (Баската крайна националистическа организация за независимост на Страната на баските), защо се възмущават на атентатите им, които в повечето случаи са насочени към политически фигури, а са толкова солидарни с отявления тероризъм на джиадите, на които никак не им пречи да убиват обикновенни граждани в автобусите и по улиците на градовете в Израел? Не е никак ясно, защо това, което им пречи в Израел, съвсем не им пречи в Испания? Предполагам, че същото важи и за Франция, която изтрепа сума ти народ в Алжир преди години….и сега и се връща кото бумеранг, “либерализма” и търпимостта и към отявлено терористични организации на вонстващия ислям.
Поздравления и от мен!
И една малка добавка относно първата част от статията.
През 2006 г., точно по време на кратката израело-ливанска война (по-скоро предимно с Хизбула, но както и да е) бях в Мадрид, където, неизбежно, коментирах събитията с приятели – испанци, но и други чужденци. Повечето от домакините ми бяха с левичарски убеждения, носталгично наследени от студентските години – нещо, широко разпространено в Испания, където в университетите е едва ли не белег на “смотаност” да не си показно войнстващ левичар, компетентен по въпросите на цялото земно кълбо, а младежите от “десни” семейства (каквото и да значи това) са принудени да крият или с известно неудобство да признават този “срамен” факт.
Бях удивен от рефлексното, шаблонно и схематично възприемане на събитията в Близкия изток. Без никой да си зададе въпроса как, защо и по какъв повод започна войната, кой стреля пръв, кой чии войници отвлече от границата и т.н., войната на секундата беше заклеймена като поредната империалистическа офанзива на последната останала фашистка държава в света (разбирай – Израел, тъй като ционист = фашист = архивраг) и прочие в този дух.
Опитите ми да маркирам поне, че има не само друга гледна точка, но и съвсем конкретни факти, бяха посрещнати с пълно неразбиране и вероятно бяха отдадени на исторически обусловена източноевропейска склонност да се гледа към американо-ционистките империалисти с неоправдана пасивност.
Горното – гарнирано обилно с мантри за пълзящия в Европа фашизъм, олицетворяван от особено злия Саркози, (тогава все още) Берлускони и останалата европейска десница, като добре поне, че фашистът франкист Аснар си бил получил заслуженото и се разкарал от пейзажа.
За съжаление този говор и дискурс твърде дълго време беше (и вероятно още е) трайно и масово не само снизходително неглижиран, но дори и откровено толериран в Западна Европа – а заедно с него и склонността към (спрямо миналото) омаловажаване и пълно непознаване на престъпленията на комунизма и към (спрямо настоящето) зле прикрита симпатия към всеки садист, издигнал борбата със САЩ и империализма / глобализма като свое кърваво знаме.
Прекрасен репортаж! И силно опознавателен! Браво, Милене!!