Милен Радев

Тук публикувах преди малко един текст-обяснение за слабо познат у нас труд на покойния Симеон Радев, който изцяло съсипва македонистичките опити за посмъртна “интеграция” в тяхната държавнотворна митологема на големия македонски българин от Ресен.

Както обещах, следва уводът, написан от Симеон Радев преди точно 70 години. Запазвам по желание на сина му Траян и по мое вътрешно убеждение оригиналния правопис на автора:

МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

На паметьта
на
БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание,
авторътъ посвещава тази книга
съ братско чувство.

ПРЕДГОВОРЪ КЪМЪ НАСТОЯЩЕТО ИЗДАНИЕ

Настоящата книга бѣ написана въ 1918 г., на френски. Нейната цель бѣше да освѣтли чуждия свѣтъ, кѫдето бѣ проникнала лъжливата сръбска пропаганда, върху народностьта на славянитѣ въ Македония. Да бѣ предназначена за български читатели, тя можеше да има друга кройка и други размѣри. Но тогава тя щѣше да бѫде съвсемъ друга книга.

Такава каквато е, Македонскиятъ наученъ институтъ намѣри за добре, по препорѫката на покойния професоръ Милетичъ, да я издаде въ 1927 г. въ български преводъ, направенъ независимо отъ мене. Азъ не мога освенъ да се радвамъ за тая инициатива, тъй като, отъ разказитѣ на младитѣ български дейци въ Македония, които водиха борбата срещу сръбското владичество, разбрахъ, че тази моя книга е стигнала до тѣхъ по тайни пѫтища и не била безъ полза, както за тѣхното вдъхновение, тъй и за опровержението на лъжитѣ, разпространявани отъ Бѣлградъ досежно македонското минало.

Новото издание, което днесъ давамъ, е нѣкѫде съкратено, нѣкѫде допълнено. Спирамъ се тоя пѫть повече върху нѣкои дейци, защото така тѣхното дѣло става по-понятно, а още и заради това, че най-интересното въ историята е все пакъ човѣкътъ. Голѣмо бѣше изкушението да се простря върху по-далечнитѣ причини на възраждането, както и върху неговитѣ отличителни черти. Но трѣбваше да си наложа едно ограничение. Ще се задоволя да изкажа тукъ накратко нѣкои мисли, които, надѣвамъ се, при другъ случай ще мога да развия по-надълго.

I. Съвременниятъ национализъмъ, въ цѣлостьта на своитѣ черти и въ своята сѫщина, се роди у насъ вече съ Паисий, когато у другитѣ народи на Европа, даже най-голѣмитѣ, то е едно послешно явление.

II. До като други народи, много по-просвѣтени и съ непрекѫснато минало на независимость, не сѫ смѣтали за свое отечество друго освенъ територията, надъ която сѫ царували тѣхнитѣ владетели, у българскиятъ народъ е имало понятие и чувство за предѣлитѣ на неговата родна земя. Паисий пише кѫде живѣятъ българитѣ. Преди него, още въ първата половина на XVII вѣкъ, българитѣ, католически владици, показваха сѫщитѣ граници на България.

III. У нашия народъ привързаностьта къмъ българскитѣ земи въ тѣхната цѣлость и стремежътъ за тѣхното обединение сѫ се появили много по-рано и сѫ били всѣкога много по-живи, нежели у други народи. Тая разлика особено проличава при едно сравнение съ нашитѣ съседи. Гърцитѣ сѫ мечтали да възстановятъ византийската империя, сърбитѣ — да се увеличатъ чрезъ грабежъ. Нито еднитѣ, — нито другитѣ сѫ се поставяли на почвата на народностьта и на нейното единство.

IV. У българския народъ жизнениятъ просторъ съвпада съ племенното наследство. Безсмъртнитѣ думи на Любенъ Каравелова: „Своето не даваме и чуждото не щемъ” сѫ девизътъ на българското възраждане. Тѣ съставяватъ и неговото благородство предъ историята.

V. Въ време на възраждането интелигенцията и рѫководящата класа сѫ вървѣли заедно, въ неразлѫчна взаимность. Тамъ бѣ тайната на неговитѣ чудни успѣхи. Такава взаимность е сѫществувала въ българската история само въ една друга епоха, епохата на Бориса и Симеона.

VI. Презъ време на църковния въпросъ имаше между водителитѣ по-боязливи, които се съмняваха, че българскиятъ народъ ще може да издържи до край борбата и бѣха готови да пожертвуватъ нѣкои отъ епархиитѣ на Тракия и Македония, за да се постигне разбирателството съ гръцката патриаршия; други, по-смѣли, отхвърляха непреклонно всѣка отстѫпка отъ народната цѣлость. Историята показва, че тѣ бѣха правитѣ, защото се оправда вѣрата имъ въ силата на българския духъ да мине презъ всѣко изпитание.

VII. Смѣлостьта у тѣхъ не изключваше разума и мѫдростьта, а се съчетаваше съ тѣхъ. Стремейки се къмъ крайното разрешение на въпроситѣ, тѣ умѣеха да ги поставятъ единъ следъ другъ, всѣки въ своя моментъ. Това ние едно време нарекохме духътъ на постепенность въ българското възраждане.

VIII. Пламъкътъ на българския народенъ духъ никога не се е издигалъ тъй високо както въ време на възраждането. Но тоя пламъкъ щѣше да отиде напусто, ако да нѣмаше водителство, йерархия и дисциплина.

IX. Въ възраждането има будители, има и водители. И еднитѣ и другитѣ бѣха личности изключителни. Защо такива хора понѣкога се раждатъ, но нѣкога не? Това остава у всички народи една загадка. Може да се каже само, че голѣми водители се явяватъ при силенъ националенъ подемъ.

X. Възраждането е епохата на най-голѣмото национално самочувство у българитѣ. Българскиятъ народъ бѣше поробенъ и духовно и политически, но представлението, което българинътъ имаше за българщината, бѣше гордо, възторжено и пълно съ самоувѣреность. Думата „Българийка” употрѣбявава по-късно, щѣше да се види на българитѣ отъ онуй време като кощунство.

XI. Никой народъ не е жадувалъ за просвѣщение така както българитѣ презъ време на възраждането. Трѣбва да се отбележи сѫщо, че никога българскиятъ народъ не е ималъ толкова видни хора съ класическо образование, както въ тая епоха. Почти всички будители и водители бѣха хуманисти.
Високитѣ гръцки училища бѣха тогава истински огнища на елинска култура; младитѣ българи изнесоха отъ тамъ съкровищата на античната мисъль. Тя имъ даде тази благородна дисциплика на ума, която така силно поразява въ тѣхнитѣ писания.

XII. Турското завладяване тури край на пагубното византийско влияние у насъ. Презъ високитѣ гръцки училища отъ началото на XIX в. дойде въ България лъхъ отъ класическата древность, тъкмо противоположна на византийския духъ. Върху здравитѣ основи, които остави възраждането, се упражни сетне разрушителното действие на руската радикална мисъль. Руското нихилистическо влияние се оказа толкова пакостно за нова България, колкото византийското за България отъ срѣднитѣ вѣкове.

14 септемврий 1942 г.

С. Радевъ