След мъчително 22-годишно тъпчене на място, потръпвайки от образите, звуците и миризмите на деградиралата българска публична среда, взирайки се в семейните и „професионални“ биографии на политическия, икономически и медиен елит, не може от време на време да не си задаваме някои съдбовни въпроси.
Кои бяха факторите, които можеха преди 22 години да измъкнат България от тресавището на 45-годишното комунистическо зверство?
Кои бяха опорите, които можеха тогава да й помогнат да се върне към себе си, да преоткрие истински ценности, да стане притегателен – духовен, културен, икономически – център за всички българи, където и да живеят те, от Бесарабия, през Източна Сърбия и Вардарска Македония до Кърчинските планини и Голо Бърдо в Албания?
Кои бяха двигателите, с чиято помощ днешна България можеше да си възвърне онова самочувствие и вътрешна сила, които й позволиха при Стамболов да се опъне успешно дори на тогавашната велика Северна империя на злото.
Те бяха: вярата, монархията и просветеният, толерантен национализъм.
Не случайно именно върху тях съсредоточиха усилията си хората на генерал Зотов *, дългогодишният резидент на КГБ в България, чието име слабо се знае у нас.
Българските му лакеи, работодателите и колегите им в Кремъл и Лубянка се погрижиха от самото начало на т.н. „преход“ и трите горни идеи да бъдат последователно и педантично дискредитирани. Те бяха и биват перверзно деформирани, така че читав човек да не ги погледне повече през живота си.
– Възстановяването на религиозните институции като морални ориентири и източник на обществено и лично упование бе компрометирано чрез пълното подчиняване на БПЦ на Москва и на московската агентура. Аморалният и развратен висш клир бе утвърден на позициите си, на които бе поставен в разрез с всички канони от светската, партийна власт.
Новото начало, което можеше да постави един истински народен църковен събор, бе осуетено. Оклеветени и медийно охулени бяха т.н. “секти”, злепоставени бяха евангелските църкви, затрита бе достойната роля на евангелизма в нашето Възраждане.
Че мюфтийството е нещо повече от придатък на ДПС, управлявана от наследниците на КДС не си струва и да се отваря дума. Не ми се вярва в ръководството на юдаистките общности нещата да стоят коренно различно.
– Идеята за монархията бе дискредитирана в дългосрочен план чрез фигурата и зулумите на докараното от московските кукловоди мадридско самоотрекло се чучело.
– Национализмът – чрез личността и делата на софийския, обработен и активиран в Москва, шут Волен Сидеров, чрез гротескните днешни водачи и черносотнически последователи на някога славни организации като ВМРО и прочие “патриотични” бутафорни и кресливи организации.
Едва сега забелязвам как по естествен път, без да съм си поставял в началото на този текст нарочна концепция стигнах до традиционната формула „Бог, цар, отечество“…
Зад тези три думи стоят вечни принципи (естествено манипулирани и злоупотребявани през вековете). Привлекателни за всеки истински реакционер. Включително за почитания от пишещия тези редове Николас Гомес Давила.
Но изчистени до истинската им същност, разбирани с просветеност, любов и взаимна отстъпчивост – както се полага за един XXI век – те може би биха помогнали да се промени не само нашият път. Те биха противодействали и на западноевропейската безпътица – политическа, финансова, но преди всичко културно-етическа и морална – пред която не може да си затваряме очите.
P.S. Забелязвам, че за да не стане някое недоразумение трябва да уточня: „Бог, цар, отечество“, както го разбирам аз, е разбира се пълна антитеза на перверзното „Бог, Царь, Отечество“, познато ни от стара (и нова!) Русия!
* Данните за генерал-лейтенант Генадий Зотов в мрежата са изключително оскъдни. Един от големите специалисти по КГБ Юрий Фелщински съобщава, че Зотов е роден 1946 г. Завършва Московския държавен институт за култура и двугодишен курс на КГБ. Кариерата му е концентрирана главно в Аналитичното управление и в 5-то управление ( 4-ти отдел, занимаващ се с „разработката“ на религиозните организации и йерарси). Прекарва немалко години (колко?) като представител на КГБ и на ФСБ в България. Обратно в Русия той става шеф на страховитото Управление за вътрешна сигурност, а след това и на Управлението за защита на конституционния ред.
Впрочем, в един печатен материал на Национал-Болшевишката Партия в Русия се посочва, че нейният председател Едуард Лимонов (днес голям противник на Путин – вж. ми окото! – бел. на авт.) в края на 90-те години се срещал с генерал Зотов, който е описан като „невысокого роста, полный, вполне добродушного вида человек“… … …
Споделям всичките Ви размишления в горния коментар, Belomore.
Много сериозен въпрос, правилният отговор на който не ще да ни е писано да узнаем.
С напредването на възрастта и познанието, все повече се замислям – а можеше ли въобще да е друго наистина? И ако можеше да е друго, от кого зависеше да се е случило това друго.
От всички нас? Твърде повърхностно, подвеждащо и дори манипулативно обяснение. “Сами сме/сте си виновни” е универсалното оправдание на всички, криещи индивидуалната зад колективната отговорност, зад наивността и простодушието (което не е задължително да е лошо) на многото – не случайно периодично се опитват да ни вменят някакви унизителни колективни предопределения и обречености.
От личната, човешка съвест на дърпащите конците тук, вътре? Та те са били оперирани от нея много преди поемане на конците в ръце. Иначе нямаше да са стигнали там, където са.
От отговорността на същите тези концодърпачи пред народа си и историята му? Отговорът е същият – “вж. по-горе” (зад кулисите се чува приглушен дрезгав смях).
От външните фактори – а дали пък не надценявахме тези, на чиято подкрепа се уповавахме и които, действително, днес сами не знаят накъде вървят? Не зная кой е верният отговор.
От отсъствието на личности, докоснати от съдбата? Да, със сигурност такива ни липсваха, но реалистично ли беше очакването да са се родили… Факт, такава личност можеше да е недостойният наследник на последния ни истински цар – Борис ІІІ, но явно не му/ни било писано.
Кое беше онова събитие или лице, отворило (условно) лявата, а не дясната врата на историята след 89-та? Много събития, много стечения, много планове, а толкова малко истина около нас. Тайни, догадки, паралелни реалности, задкулисни игри… Няма да разберем. В историята няма “ако”.
Както се казваше в ученическата смешка – “ако цапа гащи и мирише”.
Може би не е имало реален шанс нещата да се случат по-добре. Може би дори сме имали още грехове като народ за изкупуване, след всичките безумия на българския ХХ в., може би е трябвало да изпием и тази чаша, да вдигнем и този кръст със смирение.
Смирение, не примирение, подчертавам.
И, след всичко, да ни останат сили да продължим по този път без знаци, с непоколебимостта, че все някога ще съумеем сами да зададем посоката и да покажем и докажем пред съдбата, че заслужаваме благосклонността й. Може би не ние, може би идващите след нас.
Ще дойдат и по-добри дни, въпрос на време и израстване.
Ако пък и аз наивно бъркам, то тогава всичко е безсмислено и трябва отсега да пускаме кепенците и да вдигаме бялото знаме – който иска, нека да е пръв в това, аз засега съм пас…
Дискусията за провала на българския преход ще набира скорост. Вашата трактовка е интересна, защото тя се стреми да обвърже духовното разложение през липсата на водач и унищожението на патриотизма у българската нация.
Ето една друга трактовка: Не сме ние виновните за трагедията ни. Вината за това носят силите , които ни оставиха на кучетата след Втората световна война. Защото поради стеклите се обстоятелства сме взели решението на Унгария, Словакия, Румъния и Югославия(до преврата там) – да отидем в лагера на най-мощната военна и икономическа сила преди войната – Германия(тогава вече с Австрия, Чехия и половин Полша в пределите си).
След края на Студената война същите тези сили пак ни оставиха на кучетата – собствени доморасли и такива възпитани в школите на ДС и КГБ. Дълго време никой не се интересуваше от онези странни субекти зад военния театър около Сърбия. А субектите междувременно изпитаха най-голямата изселническа трагедия след разгромна на евреите от римляните в 71година от н.е. Няма друга страна, даже Ирландия, която да е загубила 25% от населението си в течение на 20 години.