Лев Рубинщейн

Кореняк московчанин, роден през 1947 година, Лев Семьонович Рубинщейн е легендарно име в руските нонконформистки артистични среди. Той е органичен антипод на социалистическата действителност като цяло и на соцреализма в частност.

С Всеволод Некрасов и Дмитрий Александрович Пригов Рубинщейн основава през 70-те години московския поетичен и общохудожествен концептуализъм.  Личност с неоспорим авторитет и неповторим почерк той  е участник в безброй изложби и пърформанси. Неговата поезия и концептуални текстове са превеждани и издавани на много езици.  През последните години Лев Рубинщейн е политически коментатор за няколко опозиционни издания. Постоянен колумнист на Грани.ру.

Предлаганият съвсем нов текст предизвиква силно смущение у преводача.

Констатациите на Рубинщайн за ситуацията в днешна Русия звучат свръхестествено познато за българското ухо. Диагнозите му, поставени със сарказъм и поетическо прозрение, сякаш рисуват българския политически, медиен и бизнес “елит”.

Нима ще се окаже, че сме все пак много по-близки със страната на мечките, на газта и на вечната кал, отколкото би ни се искало…!?

Милен Радев

Това ако не е дежавю… Само преди три месеца и аз както много други изпитвах същото двойствено чувство, както сега в изборната нощ. От една страна – случва се именно това, което се очакваше. От друга обаче се надига усещането за тягостен, трескав сън, когато си в някаква критична ситуация,  към теб например  се носи с пълна сила влак и ти внезапно забелязваш, че не можеш да помръднеш ни ръка, ни крак.

Работата, разбира се, не е в процентите. Е хубаво, хайде, поразкрасили са ги колкото могли. Да речем, че бяха не 60, а 50 и няколко процента. И какво от това? Къде е всъщност разликата? Отдавна знам, че живея в страна с букет от тежки наследствени и придобити болести.

Като чу поредния рейтинг един мой познат, който лесно се пали, възкликна в праведно негодувание: „Ужас! 66 процента от руснаците са готови да гласуват за крадеца и узурпатора!?“ – „А нима Вие сте учуден? – запитах го аз. – Напразно. С много редки изключения така е било във всички времена. Аз пък съм учуден, при това приятно учуден, тъкмо от това, че процентът е дори нисък. Както се пееше в старата съветска песен, „Городок наш ничего. Населенье таково“ *. Така че наистина – населението е такова, каквото си е. Впрочем, това не е повод да скръстим отчаяно ръце. Свободата и достойнството си струват да се бори човек за тях“.

Същото говоря и сега.

Русия е сцена, на която от време на време се сменят декорациите, в съответствие с жанра, който се разиграва на тази сцена. Ту се представят кървави (при това с истинска кръв!) трагедии, ту вихрени комедии по музика на Дунаевски, ту фарсове, ту мелодрами. Е, и актьорите, играещи главни или второстепенни роли, си сменят от време на време местата.

Сега, както изглежда, на сцената действат вече не актьори, а сценичните работници, реквизитьорите, пожарникарите,  гардеробиерите и билетопродавачките. Те разиграват някакво подобие на спектакъл, в който всички жанрове са се омешали и където за декорация са измъкнали на сцената всичко, което им е попаднало в ръцете. Оттук и тази вопиюща, набиваща се просто в очите бездарност и абсурдност на случващото се.

Дори и това не е съвсем точно. Повече приличат на деца, играещи си на магазин, на болница, на война, на икономика, на политика. Всеки случай така наречената външна политика учудващо напомня детска игра. Хлапакът е уверен, че самолетът високо в небето е съвсем мъничък, колко му е да го улучи с прашката. Ето ги нашите герои – целят се с прашките си по самолета, а от самолета ги гледат с изумление, смесено с жалост. На външен вид уж като да не са деца – байновци-здравеняци, костюми носят, вратовръзки вързали, джобовете им набити със смартфони и кредитни карти. А пък нá – кой знае защо се целят и стрелят с прашки. Може пък и да имат нещо предвид?

Работата разбира се въобще не е в Путин, макар че по волята на обстоятелствата именно неговата слабопочтена фигура започна да се възприема като персонификация на всичко мрачно, жестоко, цинично и непоносимо бездарно, което вирее из просторите на нашето задръстено отечество. Но работата не в него. Какво представлява той изобщо?

Нищо повече от тресчица, която случайно е запречила пролетния ручей, преградила е естественото му течение и е насъбрала около себе си цялата нечистотия – подгизнали отпадъци, наквасени обелки, стърготини, обгорели кибритени клечки, фасове, употребени предмети за лична хигиена, доволни, че временно могат да се позакрепят, да не се понесат по-нататък по течението, надолу към канализацията, натам, където всъщност им е мястото.

Сега много се говори за легитимността или нелегитимността на тази власт, която все още смята себе си за власт. Нека с юридическата легитимност се разправят хора, изкушени в тази област. А както изглежда, те вече напълно  са си изяснили въпроса. Но има и друга легитимност, която е може би дори по-съществена: нравствено-естетическата. Е, при нея, както ми се струва, нещата са напълно ясни. Путин и неговата компания са преди всичко неприлични – не мога да подбера друга, по-подходяща дума. От тях, от тяхната риторика и даже пластика, от тяхната простащина и крадливост, от техния провинциален барачен мачизъм, от тяхната глиганска напоритост и маймунска „креативност“ направо лъха на вопиющо неприличие. Затова и най-сполучливият и запомнящ се лозунг на отминалите протестни акции е според мен този: „Путин е някак кофти…“. Аха, именно, даже много „кофти“.

И те изглежда напълно съзнават своята нелегитимност. И едната, и другата. Иначе няма как да се обясни тяхното суетливо-истерично, граничещо с паника публично поведение в последно време. Какво друго може да ги накара внезапно така хрипливо да писнат за някакви митични „сили“, „врагове“ и „заплахи“ щом се радват на такава „всенародна подкрепа“. Защо иначе, щом съзнават своята историческа правота, окупират моя град с военна техника и жива сила, с цели тълпи намусени провинциалисти с еднакви шапки на главите. Смятате, че московчани не ви се радват кой знае колко? Откровено казано и на мен така ми се струва. По този въпрос мненията ни напълно съвпадат.

Вятър и мъгла спечелихте онзи ден, пичове. И го знаете много добре. И знаете също така, че ние го знаем. И знаете, че с онези, към които в последно време адресирате своята риторика, онези, най-задръстените, най-затъпелите „совки“, които ласкаете по най подъл начин, наричайки ги „народ“, че с тази публика няма да може да мръднете от място. С тях нищо повече от локални войни и стари игрички на „хвани шпионина“  няма да си уредите. Кой каза нещо за някаква „модернизация“? Ало! Или да си троши главата модернизацията? Навярно уютната, спарена „стабилност“, вонята, която можеш с нож да я режеш, е по-мила на изстрадалите ви сърца?

Миналата неделя огромно число прекрасни и зрели граждани – момчета, момичета и възрастни – отидоха като наблюдатели на изборния процес. Те се трудиха безвъзмездно, не за страх, а за съвест, както се казва на руски. Със съвестта у тях всичко бе наред, а виж, страхът никакъв го нямаше. И само благодарение на тях този прословут „процент“ се оказа поне относително близък до правдоподобността.

На тях искам да кажа следното. Не бива да унивате, скъпи мои. Ние нищо друго не сме и очаквали. Разбирам, че не е никак приятно, когато ти тикат под носа мерзавски fuck. Всичко това е разбираемо. Но „скръбният труд“, особено ако той е честен, свободен и осъзнат няма да пропадне**, това знам със сигурност. Всичко едва започва. Да си пожелаем твърдост. Последователност. Да се запасим с търпение и презрение. За тях ние не съществуваме? ОК. А пък те – за нас. Свободата е вътре във всеки от нас. И никой не може да ни я отнеме. Всичко е наред, момчета, не унивайте, наистина. Впрочем, това го казвам и на себе си…

* „Градчето ни не е лошо, само дето публиката ни е такава…“

** Скрит цитат от пушкинския стих „…Не пропадет ваш скорбный труд. И дум высокое стремленье…“

Превод: © Милен Радев