© Милен Радев

Днес се навършиха 70 години от т.н. Ванзейска конференция. Тази среща в луксозна обстановка, в задушевна мъжка компания, събрана във вила, живописно разположена край езерото Ванзее в южната част на Берлин остава като едно от най-зловещите по своите последици кратки събеседвания в историята на човешкия род.

За 20 януари 1942 г. шефът на обединяващата всички специални служби на Райха Имперска главна агенция за сигурност обергрупенфюрерът от СС Райнхард  Хайдрих кани на „съвещание с последваща закуска“ 15 високопоставени чиновници от 6 министерства, от съдебните и партийни структури. Сред тях са и подчиненият на Хайдрих шеф на Гестапо Мюлер и личният помощник на Хайдрих по еврейските въпроси оберщурмбанфюрерът от СС Адолф Айхман.

На конференцията се обсъжда по принцип един основен въпрос: физическото унищожаване на европейското еврейство.

Дебатите се стенографират от познатия със своята съвестност и коректност Айхман. Съставеният по-късно от него протокол на конференцията е разпратен на участници и на други ангажирани служби в 30 екземпляра с най-висока степен на поверителност.

Няколко години след войната се е смятало, че всички копия на този протокол са унищожени. Едва през 1949 г. в забравен архив на един от участниците (иронията на историята се е погрижила неговото име да е Мартин Лутер…) е открито случайно копие № 16. Така на бял свят излиза един невероятен по своята бездънна жестокост документ, издържан езиково в безстрастния, комплексно структуриран стил на традиционната германска администрация.

Окончателното решаване на еврейския въпрос

Погрешно е впечатлението, че на Ванзейската конференция се взема самото решение за Холокоста.  Унищожаването на евреите от завладените територии на Изток по това време (1942 г.) вече е в пълен ход. На срещата край езерото Ванзее се решава депортирането на всички граждани от еврейски произход в Европа в трудови и в лагери на смъртта.

Какво е трябвало да се случи с тях там е посочено в самото начало на документа.

Целта е: „Окончателното решаване на еврейския въпрос“. Изтънчените елитни администратори от министерствата обсъждат с представителите на службите бройките по държави на подлежащите на „финално решаване“ човешки същества, изясняват детайлно кой влиза в дефиницията „евреин“, уточняват най-ефикасните пътища за транспортирането на изчислените 11 милиона евреи от цяла Европа (включително Великобритания?!).

В прегледни таблици са посочени точните цифри на обитаващите всяка от страните евреи, които трябва до един да бъдат депортирани в лагерите на Изток. В графата за България са посочени 48 000. Неутрална Швеция фигурира също в таблицата с 8 000 евреи (!?).

Изтънко се обсъжда съдбата на т.н. „мелези от I степен“ – т.е. на децата от брак на еврейка с неевреин и обратно. Тези „мелези“ по принцип се приравняват „по всички въпроси свързани с окончателното решаване на еврейския въпрос с евреите“.

Само по изключение и с одобрението на висши партийни и държавни инстанции „мелези от I степен с особени заслуги“ могат да бъдат освободени от депортацията и да останат на територията на Райха. Условието това да стане е те да се подложат на „доброволна стерилизация“…

Естественият процес на излизане от строя

Един от най-изобличителните пасажи в протокола (който впрочем чета днес за пръв път изцяло и под чието влияние все още съм…) е онзи, който пояснява на типичния до днес усложнен бюрократичен германски език каква ще е съдбата на депортираното на Изток в работни лагери трудоспособно еврейско население от Европа:

„… В рамките на окончателното решаване трудоспособните евреи, разделени по пол, ще бъдат организирани в големи работни бригади и използвани в пътното строителство. При това без съмнение голяма част от тях ще се стопи чрез естествен процес на излизане от строя. Ще се наложи на края остатъкът да бъде подложен на съответна обработка, тъй като този елемент, оказал се в резултат на естествен отбор без съмнение най-издръжливият, би могъл да постави в случай, че се допусне излизането му на свобода, началото на ново зараждане на еврейството…“

Както е известно – и въпреки всички шарлатански опити на ревизионисти и отрицатели на Холокоста отблизо и далеч да променят със задна дата историята – горните, съхранени документално наставления се изпълняват през следващите три и половина години дословно и с бюрократична прецизност.

Само един от участниците във Ванзейската конференция не успява да се порадва достатъчно на резултата от вложените гигантски усилия във „финалното решение“: четири месеца по-късно Райнхард Хайдрих става жертва на атентат на чешката съпротива в Прага и умира мъчително от гангрена.

Главният организатор на Холокоста

Във връзка и с втория, не по-малко известен участник на конференцията – Адолф Айхман – отбелязахме кръгъл „юбилей“ тези дни – 50-тата годишнина от осъждането му на смърт в края на 1961 г. За Айхман е писано много – световноизвестна е „репортажната“ книга от процеса на Хана Арендт „Айхман в Ерусалим“ и създаденото от нея, неотделимо вече от образа на главния организатор на Холокоста, понятие за „баналността на злото“.

Но ето че и по тази уж така обширно и дълбоко анализирана и коментирана тема се появяват нови, неочаквани и променящи утвърдени представи открития. Дължим ги преди всичко на философката Бетина Стангнет – носителка за своята книга „Айхман преди Ерусалим“ на престижната награда Книга на 2011 година на северогерманското радио NDR.

В нея тя си позволява нещо, което за мнозина звучи като светотатство – да опровергае и аргументирано да обори Хана Арендт: Айхман не олицетворява „баналното зло“, той не е символ на сложната бюрократична машина, която безстрастно и изпълнително върши неописуеми злини, той не е само едно – малко по-голямо от другите – колелце, част от гигантския механизъм, а напротив – Айхман е персонифицираното зло, той върши зло защото то е неговата главна движеща сила. В Айхман, пише Бетина Стангнет, е концентрирана „радикалността на злото“, за която говори Имануел Кант.

Бетина Стангнет сама признава, че е имала невероятния късмет да попадне в хода на 10-годишната си работа над книгата в Бундесархива на документи, които никой преди нея не е виждал, да отвори единици, които поради един погрешно лепнат етикет например са останали досега  непознати за изследователите. Така тя получава достъп и до оригиналите на онези магнетофонни ролки, за които се носеха само слухове и от които само минимална част е била подготвена за процеса в Ерусалим.

През 50-те години в Аржентина Айхман общува със сънародници-емигранти, националсоциалисти, бегълци от следвоенна Германия. Шокирани от разкритията за шест милиона убити евреи, от подробностите за геноцида, излизащи наяве, те канят Айхман на серия от приятелски беседи. Разговорите се записват на магнетофон за да послужат като материал при разобличаването на заговора на „световното еврейство“ срещу Германия, за реабилитация на „несправедливо очернения“ националсоциалистически рай на трудещите се и селяните.

“Нося си вината, че са само 6 милиона…”

Оказва се обаче, че вместо успокоение за разтревожените националсоциалистически идеалисти, вместо отричане на Холокоста Айхман потвърждава в приятелския кръг масовите престъпления срещу милиони човеци:

„Честно ще ви кажа, ако бяхме успели от онези 10,3 милиона евреи, които имаше установени по данни на статистиката да убием 10,3 милиона, сега щях да съм задоволен, щях да мога да кажа – добре стана, унищожихме един враг… Удаде ни се обаче да елиминираме само 6 милиона… И аз си нося вината за това…“

На друго място Айхман обяснява защо е трябвало да бъдат „елиминирани“ евреите. Оказва се, че тяхното „престъпление“ било интелектуалното им превъзходство:

“Далеч още преди Рим да бъде основан те вече имаха писменост и закони… В името на нашата кръв и на нашия народ трябваше да унищожим най-хитрия ум сред днес живеещите умове…“

Възможно ли е по-кратко и по-красноречиво признание за движещите сили на антисемитизма – от веки веков, та до наши дни? Завистта – битова (както го доказа напоследък и новооткрит обширен снимков материал от масовото разграбване от страна на германските съседи на покъщината на техните депортирани еврейски съседи) – но и социална, интелектуална, почти съм изкушен да кажа, антропологическа е винаги в основата там, където злото се вихри без задръжки.

И тук кръгът се затваря – расовата ненавист и класовата омраза, дехуманизирането и низвергването на гигантски обществени групи за да се подготви тяхното масово унищожение – имат една обща основа – било то в революционна Франция, в болшевишка Русия или под националсоциалистическия ботуш – завистта, ламтежа, лозунга „граби награбеното“.

Чистотата на расата, съдбата на пролетариата, царството на справедливостта, рая за всички труженици на земята са само камуфлажа, под който прозира Радикалното зло.

Банален извод от две кръгли годишнини…

Целият протокол на Ванзейската конференция като pdf-файл

---