„…я стига с тези венци и поклони…какво е това –
една отметка в нечий график…
да не би да е някаква гражданска позиция…моля ви се…толкова
много се кланяме, че задниците ни са непрекъснато във въздуха…“
Една българка – участничка във Фейсбук
Инициативен комитет на граждански сдружения ме запита преди 2 седмици дали бих подкрепил един призив към новоизбрания президент Плевнелиев да почете Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим като поднесе венец пред Мемориала в София.
Подписах естествено без колебание.
Оттогава насам и особено след публикуването на Обръщението, зачестиха публичните критики към подписалите.
Заредиха се – както си ни е обичай – обвинения в безсмислена активност, в напразни усилия, в наивност и дори в сервилност пред незаслужаващ доверие политик.
Обратно – други пък изказват укор, че било недопустимо да се предписва на президент какво да прави или не.
Всички тези писания почиват на личен опит и на умозрителни спекулации. Те са плод на вече десетилетното обезверяване на публиката, на разочарованията от цялата политическа класа на преходните години. Жертва на гаврата и подмяната станаха преди всичко граждански активните, желаещите и надяващите се на поврат в официалното отношение към комунистическото минало.
Убеден съм, че подписалите Обръщението съзнават, че днес става дума за един отдавна просрочен дълг на държавата към безвинно избитите, към техните многолетно страдали близки, към малцината, оцелели до днес и изпаднали в обществена маргинализация мъченици.
Апелира се за един жест, изпълнен със силна символика, който досега не е извършван – държавата, олицетворена от своята глава да я сведе в знак на признателност, срам и разкаяние пред монумента на избитите със и без съд свои невинни жертви.
В това се състои призивът и неговото последване или пренебрегване за много граждани ще характеризира до голяма степен старта на току що встъпилия в длъжност президент.
Чрез едно евентуално решение, влизащо в разрез с десетилетната държавна политика на криминализиране, на принизяване и пренебрегване съдбата на противниците и жертвите на комунистическия режим, пред новият президент Плевнелиев се разкрива рядък шанс.
На 1 февруари той може да се впише в редиците на световните лидери, които смело и дори с цената на политически риск отдадоха публично дан на морала, на историческата справедливост и на общочовешките ценности.
Тези дни ме преследва образът на Вили Бранд, коленичил на стъпалата пред Монумента на жертвите от Варшавското гето.
През 1970 г., в деня на подписването на първия Договор на Федералната република със следвоенна Полша, след полагането на протоколния венец пред паметника, канцлерът Бранд, без предварително да го е обсъждал с когото и да било, спонтанно падна на колене и сведе глава пред паметта на избитите от германска ръка и в името на Германия хиляди еврейски обитатели на Гетото.
Жестът му далеч не намери подкрепа сред мнозинството граждани на тогавашна Германия. Политическите му противници се възползваха от колениченето на Бранд пред варшавския паметник за ожесточени и личностни нападки към него в контекста на подписания тогава договор с Полша. С този договор Германия окончателно се отказа от своите територии на Изток от Одра, откъснати произволно от Съюзниците след Войната и предадени на Полша.
Въпреки това Вили Бранд никога не съжали за своя така човешки жест, възприеман от него като етичен дълг на германец и държавен лидер.
С този си жест той остана в историята.
Един от водещите журналисти по онова време писа в списание Шпигел:
„Когато този неотговорен за престъпленията и неприсъствал при тяхното извършване човек все пак изминава по собствена воля пътя през Варшавското гето и пада на колене там и свежда глава, то той не коленичи само от свое име. Не, там коленичи човек, който не е длъжен да го стори лично, но той коленичи заради всички онези, които са длъжни да го сторят, но не коленичат – защото не смеят или не могат, или просто не могат да се осмелят да го направят. Така този човек признава една вина, която той не носи лично и моли за прошка, от която той лично не се нуждае. Той коленичи там за Германия.“
Пожелавам Ви, господин президент Плевнелиев, и Вие да намерите мъдростта и силата, нужни за подобен смел и важен за едно ново начало жест.
Дори и без падане на колене помнеща и мислеща България няма да го забрави…
Президентът Плевнелиев: Истините за комунистическия режим са живи
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2012/02/01/1757054_prezidentut_plevneliev_istinite_za_komunisticheskiia/?ref=rss
01 фев 2012
Президентът Росен Плевнелиев поднесе венец пред Мемориала на жертвите на комунистическия режим в България
Въпреки желанието да гледаме напред, а не да ровим в старите рани, истините за комунистическия режим са живи с нашите спомени, спомените на нашите родители, спомените на обществото.
Това каза президентът Росен Плевнелиев на церемония пред Мемориала на жертвите на комунистическия режим в България.
Инициативата за почит на жертвите от комунистическия режим е започнала през януари 2011 година с решение на Министерския съвет по предложение на президентите Желю Желев и Петър Стоянов, припомни Плевнелиев.
“На 1 февруари 1945 година 147 души от политическия елит на Третото българско царство получиха смъртни присъди от самопровъзгласилия се за народен съд. Тяхната смърт се налага като един от символите на репресиите срещу българския народ, последвали установяването на комунистическия режим”, каза държавният глава.
“Не трябва да бъдат забравяни фактите за репресиите срещу елита на българската нация, фактите, че в Пиринския край нашите родители с полиция бяха принуждавани да забравят, че са българи, фактите за онова национално предателство, извършено от ЦК на БКП, когато единодушно гласуваха да подарим независимостта и националния си суверенитет на Съветския съюз”, допълни той.
“ХХ век е белязан от идеологическо мотивирано политическо насилие, жертви на което в Европа има милиони. Разликата е, че в Европа жертвите на това насилие се помнят и почитат, докато у нас все още могат да се чуят призиви да забравим миналото”, подчерта Росен Плевнелиев.
Държавният глава заяви още, че свободата и демокрацията не просто трябва да се ползват, но и да се защитават, включително и в тежки времена.
Благодарение на гражданското общество в България през последните години усилията за осмисляне на комунистическото минало дават конкретни резултати – израз на това е членството на България в Европейската мрежа за памет и съвест, създадена през 2011 година, посочи още той.
В края на словото му Плевнелиев беше аплодиран с възгласи “Браво” от събралите се над 100-на души. Председателят на съюза на репресираните от комунистическия режим Добрин Радин изрази подкрепата си за президента и му пожела втори мандат.
Сред присъствалите на церемонията бяха заместник-министърът на отбраната Августина Цветкова, лидерът на СДС Мартин Димитров, зам.-председателят на ДСБ Иван Иванов. Панихида в памет на жертвите на комунистическия режим отслужи свещеник Димитър Амбарев. Венци бяха поднесени още от името на министъра на отбраната, на Синята коалиция, на евродепутатите от ГЕРБ, от Съюза на репресираните.
Г-н Шумаров, съжалявам, че няколко дни се минаха преди да Ви бъде “одобрен” коментара, но автоматичният филтър за “спам” го беше скрил много дълбоко сред десетките китайски, руски, таджикски и нам си кви си менте-коментари.
Ето сега го активирах.
Това добре.
Нищо чудно и да го направи.
Само че “извинение обувки не лъска”.
Къде е ОТГОВОРНОСТТА?
ОТГОВОРНОСТТА на онези, които осъществиха (и продължават да осъществяват – частично с други методи и средства) този геноцид над българския народ?
Закон, в който санкцията е забравена (липсва предумишлено) не струва дори хартията и мастилото за обнародването му. Той е сътворен, за да заблуждава лековерните, че има “такъв” – макар че всъщност е “онакъв”.
Налице е опасност подобна роля да изиграе и предполагаемото “свеждане на глава” – пореден ход за “отбиване на номера” по социалистически маниер.
Ако не последва – най-после – търсене на ОТГОВОРНОСТ за престъпленията, значи сме изправени точно пред този казус: поредното хвърляне на прах в очите на тълпата.
Американският сенатор Phil Gramm разкрива много точно основните причини за (досегашния) успех на американския модел:
“The truth is, Americans are pretty ordinary people. What is unique about America is an understanding of freedom and limited government that lets ordinary people achieve extraordinary things…
It’s about freedom and it’s about the kind of character that only freedom creates…
But as I used to say…
But what made Americans who we are is a historically unprecedented level of freedom and RESPONSIBILITY.”
(Reaganomics and the American Character.-IMPRIMIS, November 2011, Vol.40, No.11, p.3).
Досегашното парламентарно и извънпарламентарно (в изпълнителната и съдебната власт)поведение на ГЕРБ (чиято еманация е и президентът Росен Плевнелиев) сочи на заобикаляне душещипателната проблематика за ОТГОВОРНОСТТА.
Две са основните предположения за “проекта Бойко Борисов” и “проекта ГЕРБ”:
Или те са продукт на комунистически номенклатурен заговор – а лъкатушното им поведение в ключови моменти накланя везните в тази негативна посока;
Или са изчаквали да поемат “цялата власт” в ръцете си и, бидейки “с развързани ръце”, най-после да въздадат “всекиму своето” – т.е. да поставят и да решат въпроса с ОТГОВОРНОСТТА за престъпленията на комунизма и техния посткомунистически “Преход”.
Вече имат цялата власт.
Да видим коя алтернатива ще прегърнат.
Да, Време е държавата да сведе глава!
Аплаузи за г-н Радев! Аплаузи за доблестта и гражданската му позиция!
Много ми се иска да имам повод да аплаудирам и един евентуален жест “а ла Вили Бранд” от г-н Плевнелиев, но съм скептичен.
Скептичен съм, защото следя хронологията на хаоса в действията на политическата сила, която издигна кандидатурата му за президент на България.
Скептичен съм, защото политичеката сила, която издигна кандидатурата му, както и самият г-н Плевнелиев са “плод на вече десетилетното обезверяване на публиката, на разочарованията от цялата политическа класа на преходните години”. Разбира се, много бих се радвал, ако се окаже че греша!
Но не вярвам един човек, който целува кръста, поднесен му от ченгето Максим да намери сили да се поклони искрено пред жертвите на организацията, към която приндлежи поднасящият му кръста. Ако все пак направи поклона “а ла Вили Бранд, то в мене винаги ще си остане съмнение за искреността на поклона.
А поклона, покаянието, искането на прошка, и прочие добродетели изискват морална хигиена. Хигиена, която би причинила вомитивен спазъм при целуването на нещо, поднесено от агент на репресивния апарат на БКП.
Дано да греша!
Ей, браво Милене казал си достатъчно за тези, които мислят “забележки”, каква е дилемата пред всеки един държавник ! Ще направя възможното този текст да стигне до максимално повече люде, защото си заслужава !