На 13 януари 1928 г. на Вардарския бряг в Скопйе загина Мара Бунева.
Едно от най-големите потресения в живота си съм изпитал, когато посетих за пръв път (през 2007 г.) нейното лобно място и видях останките от паметната й плоча.
Разбира се, бях чел достатъчно за ежегодните изстъпления на местните македонисти и милиционерски агенти под формата на фенове на “Вардар”. Друго е да застанеш на това място, да видиш и усетиш с всичките си сетива трагедиятана една непозната по света перверзна ситуация.
Тези снимки са от 2007 и от 2008 г. Текстът бе писан “на живо”:
“…Когато бях неотдавна в Скопйе станах свидетел на една от най-тъжните гледки, които някога съм виждал. Посетих мястото на оскверняваната постоянно паметна плоча, поставена на лобното място на Мара от македонски български патриоти.
Прилагам три снимки – свидетелства за видяното. Условията не бяха от най-подходящите – наложи се да бягам в 6 часа в мъгливо и дъждовно утро от хотела на другия край на центъра и да снимам с телефон. Това като обяснение.
Още едно впечатление не мога да не споделя: Докато стоях замислен и потресен с наведена глава пред разбитата с кирка, горена и почернена плоча на народната героиня (на това място и пред тази гледка и проронената сълза не е срамота) покрай мен преминаваха забързани скопяни, без да обръщат внимание на плочата или на чудака, полагащ откъснатото от ближната леха цветче.
В същия момент от отсрещния (албанския) бряг на Вардара се понесе протяжният вой на муезините от многобройните минарета – този звуков фон, наложен върху свидетелствата за безразличието и дори агресивната враждебност към паметта и делото на покойницата се сляха за мен в символичен акт със силата на прокоба за бъдещето на този край – забравил, накаран да забрави и не желаещ да научи истината за своето минало и поради това днес – обречен на нерадостно бъдеще…” (2007)
“…Сутринта бях на ранно посещение на плочата на Мара Бунева край Вардара. Пак казвам – всеки път на това място преживявам една от най-трагичните гледки, които съм виждал. Междувременно ареалът е станал още по-страшен – изкъртили са повече плочи от облицовката, горили са и са почернили по-голяма площ, нахвърляли са бетонни сегменти наоколо… Не мога да си представя град (столичен!) където да се приема за нормално в центъра му трайно да се намира такова отвратително петно.
Една рана, буквално зейнала в сърцето на днешна Македония, която минувачите, забързани по сутрешните си дела подминават, без да забележат.
Без да се усетят, че докато този позор остава там, страшен и черен, на кея, срещу сгъстяващите се на отсрещния, албански бряг на Вардара минарета, разбитата плоча е най-силният символ, който предвещава неминуемата гибел на прогнилия македонистки проект” (2008)
