Фрайа Клийр

Това е втората част с откъси от голямо есе на Фрайа Клийр. То съдържа нейни неотдавнашни размишления за разрушителното въздействие на социализма, за годините на прехода, за днешното социално-психологическо състояние на Германия. Първата част може да се чете тук.

Авторката – правозащитничка, писателка, публицистка, театрална и кинорежисьорка, една от именитите дисидентки на бившата ГДР, бе така любезна да предостави по молба на блога “Де зората” своя текст, Жестът й е и израз на симпатия към България, която обича, въпреки трагичната тема, по която прави филм тази пролет и във връзка с което бе два пъти из Родопите и Рила. Филмът, показван по RTL и гледан от 5 милиона зрители е посветен на убитите преди 1990 г. от български граничари източногермански бегълци.

Както писах при последната публикация на статията на Фрайа Клийр от Ди Велт тук, не ме напуска усещането, че много от нейните наблюдения не са валидни само за социалистическа и постсоциалистическа Източна Германия, но имат видими паралели и с една някогашна страна на розите и шумкарите, днес – на ромите и мутрите…

М. Р.

---

Току що (есента на 2011 г. – бел. прев.) Бундестагът внесе промени в Закона за архивите на Щази. Това е осмата промяна на Закона от приемането му през от 1991 година. Актуалните изменения забраняват на Службата за архивите на източногерманската Държавна сигурност да назначава бивши служители на Щази.

Законът предвижда  също останалите все още в Службата 45 някогашни кадри на Щази  да бъдат преместени в други сектори на държавната администрация. Тези промени на Закона не се посрещнаха  одобрение от всички политици в Парламента. За пореден път оставам с усещането, че повечето от тях не осъзнават за какво става всъщност става дума.

Тези служители просто трябва да бъдат преместени на други работни места и моралните съображения за това са съвсем основателни. Стотици хиляди репресирани по времето на ГДР могат сега да си отдъхнат. Но моралните причини засягат съвсем повърхностно проблема в неговата цялост. Същността му е стратегическа и тя засяга цяла Германия.

Случаят е знаков  и той символизира един уникален, публично почти незабелязан процес от времето на прехода. Спазвайки своя традиционен, добре познат принцип „Демократична видимост, но всичко си остава в наши ръце“ в месеците между падането на Стената и обединението на Германия добре организирани мрежи на Щази успяха да инфилтрират всички партии и институциите на правовата държава.

Към тях трябва да добавим мрежата на онези,които още преди падането на Стената се бяха обвързали със съветските/руските тайни служби.

Тези фигури изведнъж се появиха като министър-президенти в новообединена Германия, учредиха големи фирми за недвижими имоти, станаха членове на всички партии, заеха постове в ръководството на влиятелната Евангелска академия на Църквата и дори станаха шефове на дирекции в новоучредената Служба за архивите на Щази.

Специално тази агенция бе проникната просто по мафиотски и за това е писано достатъчно още през 90-те години. Другарите умееха да играят на разкаяние и да демонстрират привързаност към демокрацията. Иначе как щяха да запазят удобните си позиции?

На нас, правозащитниците, неведнъж ни настръхваха косите в онези ранни години на последното десетилетие на XX век. Писателят Юрген Фукс, един от най-значимите противници на режима в ГДР, се бе самоподложил на изтезанието да проработи една година като научен сътрудник в т.н. Служба на Гаук (по името на първия й директор, пасторът Йоахим Гаук – бел. прев.). За онова, което преживя там, той написа по-късно потресаващата книга „Магдалена“. Вместо „VEB Horch & Guck“ (нещо като ТПК „Слухти & Надзъртай“ – така наричаха Щази в народа  – бел. прев.) Юрген измисли за Службата прякора „VEB Horch & Gauck“ (ТПК „Слухти & Гаук“ – бел. прев.)…

Недоверието на правозащитника бе насочено преди всичко към бившите офицери от Щази, предоставили след падането на Стената услугите си като консултанти на новата Служба за архивите. Не отговаряше ли тяхното назначаване буквално на старата немска пословица „Да назначиш козела за градинар“?

Кой издигна по онова време тези бивши Щази-офицери и ред други странни фигури на позиции в Службата за архивите? Коварната логика зад цялата схема се изяснява ако хвърлим поглед върху онези другари от компартията на ГДР, които като с магическа пръчица се озоваха на отговорни за кадровата политика на Службата постове. В началото дейността на наричаната тогава „Комисия за архивите“ служба се наблюдаваше от двама още съвършено неадекватни държавни секретари от Западна Германия. Когато те проумяха за какво става дума, бе вече прекалено късно – другарите бяха надхитрили комисията по всички показатели…

Какво да кажем за бившите щатни служители на Щази, които се оказва, че и до днес, 21 години след Обединението, работят като охранители в Службата? Тоест на длъжности, които им дават достъп и власт до ключовете на всички архиви и възможността на воля да изнасят или укриват саморъчно подписани декларации за сътрудничество (а те според нашия Закон са единственото меродавно доказателство за агентурно минало). А защо не и цели досиета?

Питам се също как бе възможно бивш шофьор от Държавна сигурност, служил вярно в течение на дълги години в министерството на Щази да се прехвърли така да се каже за една нощ на работа при най-върлия си враг? И не само това, но да стане личен шофьор на шефа на Службата пастор Гаук?! Тоест да заеме длъжност, която предполага почти служебно-интимни взаимоотношения и пряк достъп до най-поверителна информация, до телефонните разговори и личните контакти на директора на Службата…

*  *  *

В тези дни мисля и за жертвите на режима на ГДР. Техните травми не изчезват до днес. Мнозина реагират с дълбоко огорчение, когато виждат как техните някогашни мъчители се представят за убедени привърженици на гражданската правова държава. А напоследък на репресираните наистина им се събра немалко – далеч не само финансовата пенсионна неравнопоставеност със злосторниците от бившите властови структури.

Точно за 50-тата годишнина в памет на загиналите и осакатени при опит за бягство през Стената, някогашният орган на източногерманския Комсомол и днешен популярен левичарски всекидневник Jünge Welt излезе със забележителна и смразяваща първа страница. На голяма снимка от 13 август 1961 г. са се подредили в плътна верига бруталните морди на членове на т.н. „бойни отряди на трудещите се“ на ГДР. С шмайзери в ръка, те блокират Бранденбургската врата, пазят току що издигащия се зид и телените заграждения. А под снимката, с едър шрифт: „Благодарим ви за 28-те години на Стената!“

Броят съдържа и извънредно приложение, посветено изцяло на възхвалата на т.н. „антифашистки защѝтен вал“. На страниците на вестника заслужил о.з. полковник, с многолетен стаж в ГДР-ската армия, отговорен за граничния участък в централната зона около сградата на Райхстага, възражда мухлясалата пропаганда за Стената като гарант на мира. Нищо ново – още Сталин обяснява нападенията над своите съседи с грижа за опазването на мира.

По същия начин и след 1961 година в ГДР в името на мира се разстрелват граждани, мини разкъсват опитващите се да бягат от царството на социализма.

Как могат техните близки да понесат сегашната подигравка във водещия левичарски всекидневник, близък до влиятелни кръгове на „реформираната“ уж партия Левица?

Но само това да беше. Възмутителни са и явления от съвсем друг порядък. Хиляди верни сътрудници на компартията и на Държавна сигурност имат например правото да се кичат до края на живота си с докторски титли, въпреки, че никога не са съставили какъвто и да е труд, отличаващ се с индивидуален интелектуален принос. Имам предвид например ГДР-ски юристи, доценти по марксизъм-ленинизъм, кадри от редовете на армията, милицията и Държавна сигурност…

Какво може да се очаква от техните „научни трудове“. Та нали ако някой от тях бе написал нещо оригинално, самостоятелно и идеологически независимо, той незабавно и бързо щеше да остане без работа. Такава бе съдбата на мнозина, които си позволяваха в онези години да доверят на хартия, да споделят с приятели или да изговорят публично изводите от своя независим и свободен процес на интелектуална еманципация от системата.

Причините за тази деформация са заложени в Договора за обединение на двете Германии от 31 август 1990 г. В него е записано, че всички академични дипломи, степени и титли на ГДР запазват валидност и важат без ограничения и без каквито и да са проверки или допълнителни изпити. Това е болезнено и трудно разбираемо. Може ли да не настръхне човек, когато чуе как днес някогашни яростни догматици на марксизма-ленинизма се наричат най-самоуверено „доктор на философските науки“? Или как юристи от една държава, отличаваща се с перманентно издевателство над правото, днес се кипрят с докторска титла върху фирмата на кантората си?

Публицистът Хенрик Бродер си бе направил труда да проучи дисертацията на водача на посткомунистическата партия ПДС/Левица, адвоката Грегор Гизи. Оказа се, че вместо докторска работа става дума за 230 страници възхвала на „социалистическото производство“, на „социалистическото право“  и на „социалистическата демокрация“, които според другаря Гизи процъфтявали в ГДР. Разбира се целият том е плътно зареден с цитати на Брежнев, Хонекер, Маркс, Енгелс и Ленин, с разширени варианти на идеологически уводни статии от партийния печат, с цели параграфи от докладите на ЦК и от речи на партийни конгреси…

Бродер пише: „Това че Гизи е успял да защити дисертация с тази блудкава манджа от сгъстен въздух и разреден сос отговаря напълно на порядките в научните среди на ГДР. А това, че има право да носи титлата си до днес е пример за една от поносимите колатерални щети на Обединението.“

*  *  *

Казват, че времето работи в полза на демокрацията. Но без истински ангажимент на всички ни, може и нищо да не се получи. Затова много от приятелите ми от онова време и аз самата все по-често се стараем да посещаваме училища, да говорим с учениците из цялата страна – и на Изток, и на Запад. Защото двете германски тоталитарни диктатури отплуват все по-далеч в историческото минало, заличават се от непосредствения обществен спомен. Представата за това как се живееше в условията на несвобода чезне в Централна и Източна Европа.

Трудно се преподава днес в рамките на два учебни часа комплексното преживяване на диктатурата, на страха и безсилието. Ето защо разработихме цял т.н. „проектен учебен ден“ на тема живот в някогашната ГДР. Все по-често учители го включват в своите планове.

Как изглежда такъв учебен ден?

В течение на 6 учебни часа водя учениците хронологично през онази Германия, която беше заграбила и държеше в плен такива понятия като мир и демокрация. Описвам как изглеждаше всекидневието на семейства, които отказваха да се приспособят конформистки към социалистическия начин на живот. Разказвам за бегълците, за вълните емигранти в посока на Запад, за издевателствата над младежите, за присъдите над инакомислещи, за бита в затворите, за това как се опитваха да ни превърнат в „нови социалистически хора“, за бруталността и идеологическия тормоз в името на някакво „светло комунистическо бъдеще“, което се виждало вече на хоризонта…

С помощта на филмови кадри, с разкази, с факти, цифри и откъси от книги и с колкото може повече дискусионни форми на общуване се старая да въвлека учениците навътре във всекидневието на една диктатура, да направя осезаемо за тях усещането как системата деформира личността на всекиго. Това са неща, за които младите хора днес нямат абсолютно никаква представа.

Така преминаваме през четирите десетилетия на социалистическата диктатура в Източна Германия за да се върнем накрая в нашата днешна действителност. След виртуалното ни пътешествие учениците възприемат по друг начин, почти с благодарност, света, в който живеят днес. А в особено успешни случаи ми се удава да привлека няколко от тях и за доброволна дейност за Амнести интернешънъл, като им напомня, че и в началото на XXI век по света има десетки диктатури, чиито граждани се нуждаят от нашата солидарност.

След такъв проектен учебен ден едва ли някой от учениците ще се хване на демагогските фрази на екскомунистите от днешната партия Левица.

Искам на финала да призова към спокойствие. Няма кой знае какво повече да очакваме от другарите. Покаяние или чувство за срам са чужди думи за тези вечно верни на вчерашния ден фигури. Полковникът, който наскоро възхваляваше  във в-к Junge Welt Стената и затвора на Щази в Берлин-Хоеншьонхаузен бе осъден след 1990 година от демократичен съд на 4 години условно заради убитите по границата. Днес той заявява, че се гордее с тази присъда.

Лидерката на партията на екскомунистите Гезине Льотч праща честитки за рождения ден на „уважаемия другар Фидел Кастро“. Изтъкнати фигури сред левите другари държат публични лекции на тема „ЕС като проект за империалистическа интеграция“ или „Строежът на Стената – принос за опазване на мира в Европа“. Други носталгично питат в медиите „Къде е пътят към комунизма?“ Трети пък са прекъснали пъпната си връв с потисническата държава и не искат да имат нищо общо с ГДР. Нито я защитават, нито искат да се говори за нея. Покриват всичко с мълчание.

А как живеят така наречените „нормални граждани“ на някогашната ГДР. Как се справят междувременно със свободата онези, които десетилетия живееха под ключ?

Скоро след падането на Стената поетът и политически емигрант на Запад Райнер Кунце сподели свое наблюдение: „Хората в ГДР не можеха да знаят какво значи това, да се стремиш към свободата. Те си мислеха – не всички, разбира се – че свободата е нещо, което можеш да получиш просто така, даром. Те очакваха свобода без никакви рискове. Свобода, която, как по-точно да го кажа… която можеш при нужда да теглиш от сметката си. Добре администрирана свобода. Комфортна свобода. Аз пък казвам: нищо не е по-некомфортно от свободата. Но и нищо не е по-желано.“

Междувременно се усеща известна промяна в настройките на източните германци. Току що публикувана студия на големия демоскопски институт Аленсбах сочи, че за пръв път в отговор на въпрос за задоволството от живота и за факторите, които влияят на него, големите разлики между Изтока и Запада са се стопили забележимо. Източна Германия все още леко изостава от Западна по „коефициента на задоволство“, но никога след Обединението отстоянието между двете части на страната не е било толкова малко. А източните саксонци дори изразяват вече по-голямо задоволство от живота отколкото сънародниците им в Хесен. Нима това не окуражава?

Една разлика обаче прави впечатление и то вътре в източните провинции: младите хора на Изток са забележимо по-доволни от своя живот, отколкото по-възрастните в същия регион. Имаме вече ново поколение, израснало изцяло в условията на свобода, което приема най-естествено системата на демокрацията и уверено се ориентира в нея. Това поколение не познава дълголетния страх, не е деформирано от самоцензура и идеологически конформизъм. Тези млади хора не са били принудени да избират между ламтежа за власт и парализиращото безсилие.

Те могат открито да говорят за нещата, които ги вълнуват. Могат сами да възпитават децата си тъй както желаят, вместо да трябва да ги предоставят от кърмаческа възраст на държавата и на нейните идеологически калъпи.

Щастието се състои и в това да можеш сам да решаваш живота си.

(Край)

© за превода: Милен Радев