Фрайа Клийр

Авторката – писателка, публицистка, театрална и кинорежисьорка, една от най-известните дисидентки на бившата ГДР, бе така любезна да предостави по молба на блога “Де зората” свое голямо есе, писано тази есен за 50-годишнината от построяването на Берлинския зид.

Публикуваме с нейно разрешение в превод откъси от размишленията й за годините на прехода, за днешното социално-психологическо състояние на германското общество, за трудностите при преодоляване наследството на комунизма на Изток.

Както писах при последната публикация на статията на Фрайа Клийр от Ди Велт тук, не ме напуска усещането, че много от нейните наблюдения не са валидни само за социалистическа и постсоциалистическа Източна Германия, но имат видими паралели и с една някогашна страна на розите и шумкарите, днес – на ромите и мутрите…

М. Р.

---

Годината 2011  преминава под знака на един болезнен спомен: Преди 50 години бе построена Стената, разделила за десетилетия Източна от Западна Германия. 1400-те километра на вътрешногерманската граница бяха оборудвани така, че да изключат всяка възможност за бягство. Бетон, телени мрежи, преградни съоръжения, пехотни мини, самострелящи устройства, граничари-снайперисти – всичко това донесе неизмерими страдания за хората в Източна Германия. Спомняме ли си днес с необходимата почит за тях?

По линията на някогашната Берлинска стена сега цъфти някакъв странен Дисниленд-свят: в него се провеждат т.н. трабант-сафарита с флот от 120 екзотични двутактови возила. Срещу заплащане може да побръмчите в колона от няколко трабанта по  трасето на границата. Пътниците са предимно международни туристи, на които рекламата внушава, че по този начин могат да се запознаят най от близо с „последните отломки на реално съществувалия социализъм“.

Дали обаче докато се въртят с картонените таратайки из някогашната гранична зона японските, белгийските или баварските и рейнски гости на Берлин ще усетят какво означаваше някога за нас чувството, че си постоянно затворен под ключ? Ще разберат ли усещането за опасността при опит за бягство?

По знак на маскирани „катаджии на ГДР“ и на “граничари” конвоят от днешни погранични туристи спира от време на време  за фиктивни проверки на паспортите и визите. Кой знае, може би именитият ни кинорежисьор Леандер Хаусман е дал назаем статисти от своя филмова продукция из ГДР-ското минало? Най-новото са „бюрата за смяна на западна валута“. Там туристите могат да заменят своите евра в стари източно-германски марки…

Питам се докъде могат да стигнат този тип забавления? Колко му е догодина на туристите да се предложи инсценировка на застрелването на последния убит край Стената – младия Крис Гефрой, загинал в Берлин през февруари 1989? С увиснало на телените мрежи чучело, по което любознателният турист да може да погърми на автоматичен огън с калашников?

Като 18-годишна аз самата направих опит за бягство – в тежка душевна криза след като брат ми беше осъден по политически причини на строг тъмничен затвор. Исках да се измъкна през Балтийско море, на шведски кораб. Бях се вече свила в каютата. Но бягството ми се провали, защото ме предаде един моряк от ГДР…

У всеки един от нас, хилядите на брой бегълци от ГДР, миговете на бягството са като жигосани в паметта ни, навярно за цял живот. Спомняме си страшни, жестоки моменти от затворническите килии. Не можем да забравим безкрайните унижения, на които ни подлагаше охраната, тъпите и брутални физиономии на пазачите, отразяващи всевластие и произвол.

Един летен ден затворническият транспорт, в който пътувах по етапен ред в миниатюрна килия от крайбрежието  до родния край пристигна на дрезденската Централна гара. Преди да ни свалят от влака на нашата малка колона – повечето мъже и няколко само жени – бе строго заповядано да се движим един зад друг със стриктно наведен поглед към земята.

За пръв път от дълго време виждах отново свободни хора, макар и само бегло, с ъгълчетата на очите си.

Колко близо до нас бяха пътниците, разсеяно крачещи по гарата, чакащи своите влакове на гарата! Но с какви погледи ни измерваха те нас, престъпниците, подкарани с белезници, в колона по един по крайния перон, охранявани от милиционери с настървени кучета на каиши.

Засичах уплашени погледи, враждебни, изпитателни…

Но изведнъж една млада жена поспря и много предпазливо, държейки скришом ръка пред гърдите си, ни помаха отдалеко… Този жест отнесох със себе си в затворническата килия, като че ми беше подарила букет цветя.

Оцелях след опита за бягство и останах без телесни увреждания. Един приятел от Тюрингия, на когото самостреляща установка тип SM 70 бе разкъсала крака му нямаше моя късмет…

Михаел Гартеншлегер от Щраусберг, който се бе посветил на обезвредяването на самострелящи устройства по границата е разстрелян през 1976 г. от специален отряд на ЩАЗИ докато   демонтира поредната установка SM 70. Преди това, докато излежава присъда в затвора Бранденбург, той дели килия с тежко осакатен затворник: младежът рискувал бягство през Стената с приятелката си. Тя е пометена от преградния огън на граничарите и издъхва на място. Съкилийникът на Гартеншлегер е ранен в хълбока, но докато се тътри обратно на Изток, той задейства една от пехотните мини в граничната полоса, която му откъсва части и от двата крака. Осакатяването не му спестява петте години затвор за опит за бягство от социализма…

Каква безмилостна система, за която и днес мнозина продължават да мечтаят с носталгия!

Не бива да допуснем съдбите на нашите съграждани да потънат в забвение. Трябва да помним застреляните край Берлинската стена и по вътрешногерманската граница. Да не забравяме удавените в Балтийско море, а също и разстреляните по външните граници на социалистическата система.

Съвсем наскоро завърших документален филм за двама младежи от Лайпциг, убити през 1980 г. при опит за бягство през българската граница. Почти невръстни, в желанието си да се отклонят от повиквателните за армията на ГДР момчетата са заловени в граничната зона към Гърция. Застанали на място, с вдигнати вече ръце, те са пометени от калашниковия огън на български офицер от граничната охрана.

Какъв е този, който си присвоява правото просто да заличи живота на другиго? Труповете на двете момчета са вързани на магарета, качени от дерето в планинското гранично село и прекарани през мегдана за сплашване и поука на селяните…

Не, ужасното лице на Стената не се отличава само с германски черти.

Мислите ни не бива да се ограничават само до убитите и осакатените, но трябва да помним и останалите сами техни родители, братя и сестри, които държавната власт държеше като заложници, водеше ги за съучастници и неблагонадеждни елементи. Да не забравяме и съдбата на децата, въдворявани в домове за сираци, след като зад родителите им се затръшваха вратите на затворническите килии.

*  *  *

Спомням си предизборната борба за Берлинския парламент през 2001 година. Социалдемократите търсеха безпринципно подкрепа от партията-наследник на източногерманските комунисти, ПДС (Партия на Демократическия Социализъм). Цената, която трябваше да платят за коалиране с бившата компартия бе неглижирането на много неща от близкото минало, затварянето на очите, забравата…

Кой беше готов тогава да напомни , че в месеците на промяната в ГДР, непосредствено преди Обединението, комунистите от ГЕСП/ПДС  участваха във финансирането на ислямско-арабския тероризъм? Към края на май 1990 другарите се възползваха от връзките си с арабски кръгове за чисто криминален акт. Предстоеше  приемането на нов закон за финансиране на партиите през юни, а и близкото обединение с ФРГ вече бе очевидно за всички. Властелините над населението на ГДР рискуваха демокрацията да им отнеме заграбеното народно имущество.

Буквално в последната секунда, точно един ден преди влизането в сила на новия закон за партиите, ГЕСП/ПДС – вече под председателството на „реформатора“ Грегор Гизи – превежда на светкавично учредена сламена организация „Ислямска религиозна общност на ГДР“ 75 милиона марки. Начело на тази организация на прикритие е поставен съмнителен йордански търговец на оръжие, притежаващ паспорт на ГДР и свързан с руските тайни служби. Той е търговски партньор на небезизвестния „социалистически бизнесмен“ Шалк-Голодковски, топлата връзка между източногерманските комунисти, ПЛО и други близкоизточни терористични организации. Става дума за чисто мафиотска схема, на която за пред публиката се придава „лява“ окраска.

Довереният търговец на оръжие получава същевременно и кредит в размер на 52 милиона източни марки, с които поема оперирането на 3 отбрани хотела и още 26 милиона за създаването на туристически фонд, който да организира 3 000 пътувания за функционерите на ГЕСП/ПДС.

В тази, свързана с Партията на демократическия социализъм,  „Ислямска религиозна общност на ГДР“ мнозинството бързо е поето от „Мили Гьоруш“ – турска организация, категоризирана от Службата за защита на конституцията (Вътрешното разузнаване)  като екстремистка. През 1996 година говорителят на ПДС бе принуден да признае въпросния трансфер. Разбира се не без да заяви веднага със завидна наглост, че по онова време било важно да се „спасят тези финансови средства от изземването им от властите на ФРГ“.

В крайна сметка, след юридическа борба през всички инстанции, държавата успя да получи право пред Върховния административен съд, който й присъди през 1998 г. въпросните милиони. Днес тези пари се ползват преди всичко за обществената работа по анализ и преодоляване на неправдите, сторени в годините на ГДР.

Преди 10 години, в навечерието на изборите през 2001, се опитахме заедно с други правозащитници от някогашната ГДР да напомним на нашите съграждани за тези не тъй отдавнашни действия на бъдещите коалиционни партньори на социалдемократите. Ефектът не бе впечатляващ.

Днес подобни подробности от миналото са почти изчезнали от обществената историческа памет…

(Втора част следва тук )

© за превода: Милен Радев