Фрайа Клийр,
в-к Die Welt

Всекидневно Германия е разтърсвана от все нови разкрития за възмутително безнаказано върлуване с години на група десни екстремисти с ксенофобски, човеконенавистнически и общо антидържавни нагласи. На фона на факта, че както географски, така и личностно мрежите на десните екстремисти се захранват почти изцяло от източногерманските провинции, от регионите на бившата ГДР, следната рядко срещана в тази форма, безжалостно точна, макар и оспорима в някои отношения статия на Фрайа Клийр придобива особено значение.

Авторката – писателка, публицистка, театрална и кинорежисьорка е една от най-известните дисидентки на бившата ГДР. За своята дейност тя лежа в затвора на ЩАЗИ, по-късно бе принудително изселена в Западна Германия. Последният филм на Фрайа Клийр, с който тя в момента обикаля източните провинции за срещи и разговори със зрителите е посветен на човешките съдби на бегълци през границата на България, на жертвите и на техните близки.

Може да прозвучи странно на пръв поглед, но не ме напуска усещането, че много от наблюденията на Фрайа Клийр не са валидни само за социалистическа и постсоциалистическа Източна Германия, но имат видими паралели и с една някогашна страна на розите и шумкарите, днес – на ромите и мутрите…

Милен Радев

---

През 1993 г. шефът на тогава най-голямата крайно дясна партия „Републиканци“ Франц Шьонхубер решава да позакърпи калпавото състояние на личния си състав с нови кадри от Източна Германия. Особено перспективна му се струва кандидатурата на един професор, дългогодишен член на компартията на ГДР и шеф на катедра Социология във факултета по Научен комунизъм на Университета Карл Маркс в Лайпциг. Професорът е издигнат до председател на Саксонската секция на партията. През същата година дяснорадикалните „Републиканци“ провеждат в Аугсбург своя конгрес под лозунга на „националното обединение и опрощение“.

Пред конгреса шефът на партията Шьонхубер хвали изчезналата ГДР като по-добрата част от Германия. Според него ГДР се отличавала с „много по-истински германски дух от Федералната република“. В ГДР царяла „семейна задружност“, за разлика от „конкурентното и алчно общество на Запад“. Шьонхубер изтъква също така „изрядната парадна стъпка“ на източногерманските гвардейци, както и „почти пълната чистота откъм чужденци“ в Източна Германия. Шефът на републиканците не е сам с това си мнение. То се споделя от немалка част от гражданите на бившата ГДР и особено от много социалистически другари.

При това Шьонхубер тепърва щеше да оценява и други качества на източните другари: поддържан и развиван в течение на 40 години антисемитизъм и желязна хватка, в която бяха стегнати изключително малобройните чужденци, на които бе разрешено да пребивават временно в плътно окопалата се някогашна ГДР.

След милионите бежанци, напуснали с годините рая на работниците и селяните, както официално бе описвана ГДР от пропагандата, страната бе изпаднала в перманентен недостиг на работна ръка. В края на 70-те години властта с неохота реши да внесе определен контингент виетнамци и мозамбикци с неизбежна замяна с нови кадри след престой от три години.

Т.н. от населението „жълти маймуни“ и „брикети“ бяха разположени в изолирани панелни общежития, посещението на „цивилни“ ресторанти не бе препоръчително. Социалистическите „гастарбайтери“ нямаха право да напускат своя град без разрешително, вършеха в предприятията най-долните дейности, а изучаването на немски език въобще не се поощряваше.

Но преди всичко – и това кара всеки крайнодесен радикал да аплодира до ден днешен – жените сред гастарбайтерите бяха задължени да абортират при бременност. Съществува ли по-дясноекстремистка програма? Тези, които я практикуваха в миналото разиграват днес фарса наречен „Левица“. И започнаха веднага след падането на Стената да приписват на Запада своите собствени мръсни номера.

През септември 1990 в източногерманския еврейски седмичник Allgemeine Jüdische излезе мое есе за антисемитизма и ксенофобията, писано далеч в мрачните години на ГДР. Тази публикация ми донесе осмо място в черния списък за убиване на гедеровските неонацисти, както ми призна по-късно един напуснал организацията.

В есето си бях описала какви неща се случват в така добре организираната ни германска битова среда на ОФ-надзиратели и квартални инспектори, когато на Изток още нямаше и следа от „лошата ФРГ“. Писах за трагедиите на виетнамските работнички и за моята еврейска приятелка Йохана, която бе срещнала в ГДР, седнал зад бюрото във функцията на партиен секретар онзи някогашен нацист, който я бе изнасилил през 1935 година и след това блъснал в Елба.

Писах и за една малка анти-расистка пиеса, която бях поставила на сцената заедно с двама берлински младежи, произлезли от германо-суданска студентска авантюра. Тези момчета бяха израсли мъчително с клеймото на „негри“ и „печки“, а когато им беше дошло време за военна служба, трябваше да бъдат разпределени в специална част за да могат въобще да оцелеят след казармата. Всичко това се случваше в Източна Германия още по времето, когато т.н. „антифашистката защитна стена“ ни пазеше от лошите неонацисти на Запад…

Добре си спомням шока, когато през октомври 1987 г. орда фашисти с бръснати глави нахлу с викове „Зиг Хайл“ и „Евреите вън от германски църкви“ в съседния храм, където се събираха миролюбиви пънкари и ги подгони с натрошени гърла от бирени шишета. Малко преди това ми се беше наложило да събирам заедно с приятели и съмишленици подписи срещу заличаването с булдозери на старото еврейско гробище в квартал Вайсензее.

През 1990 година написах: „Стоим пред разбито корито и трябва да направим равносметка. Равносметка на едно лицемерно общество. Днес, през 1990 г. в градовете на разпадащата се ГДР цари атмосфера на открито насилие.“

Малко преди това ми се беше наложило да бягам из празен вагон на градската железница в посока кабината на машиниста, защото заради тъмната ми коса една младежка банда с „кубинки“ и с бръснати глави бе решила, че съм със сигурност „еврейска путка“. Почувствах се в безопасност чак когато влакът влезе на територията на Западен Берлин. И през ум не би ми минало да очаквам спасение от източноберлински полицай в такава ситуация.

Политиката на властващите в ГДР социалисти бе хранителната среда за предубеждения и настроения срещу всекиго и всичко, отклоняващи се и минимално от предписаната норма. В ГДР беше невъзможно бездомни да загрозят сивия изглед на социалистическия град – който нямаше мерак за работа, попадаше по най-спешния начин зад решетките като асоциален елемент. А там знаеха как да пречупват волята и да те накарат да работиш. За робско възнаграждение.

Улеснения за хора с увреждания? Училища за интегриране на изостанали деца? Непознати понятия.

Непосредствено след падането на Стената бях свидетел как отговорните социалистически другари започнаха да приписват цялата тази тема на „Запада“, на „ФРГ“, на „капиталистическата система“. Пропагандната им машина се задейства на пълни обороти и от години действа масирано. Ето защо днес и на Изток, и на Запад в Германия е нормално да чуете за някакви „дезориентирани след падането на Стената младежи“, също както и възхвали на „чудесната възпитателна система от детски градини в ГДР“. Ученото си е учено. Самите другари мутираха от компартията към т.н. демократична ПДС, а днес са вече в миловидната и сладкодумна партия „Левица“.

Колко десетилетия се запазват и репродуцират затвърдили се поведенчески стереотипи? Гражданите на ГДР бяха възпитани да им е чоглаво от всяко отклонение от нормата – от ярките бои в косите на пънкарите, но и от „негри“ и „жълти маймуни“, от физически инвалиди или просто от хора с необичайна шапка на главата.

През 1993 присъствах в източноберлинския квартал Кьопеник на събрание на гражданите. Бе им съобщено, че в съседство на техния вилен квартал, един от най-привилегированите от гедеренско време, любима резиденция на висши чинове на ЩАЗИ, ще се открие общежитие за босненски бежанци от войната.

По онова време бившите граждани на ГДР още не познаваха понятието „политическа коректност“, затова трудно може да си представите бурята от негодувание на 300-те местни граждани, която връхлетя представителя на районната администрация. Първо всички се занадвикваха един през друг, но после сред глъчката се наложи шлифован и мощен глас: „Това е безобразие! Гражданите на новите федерални земи имат се сблъскват и без това с толкова трудности в живота!“. Общото мнение бе – Няма да допуснем тези свине (ставаше дума за босненските бежанци) в нашия квартал!

Две години по-късно в източната провинция Бранденбург цяло село събира пари за да окуражи местен младеж да опожари току що ремонтирано общежитие за бежанци. Коментарът на един от жителите: „По-добре да изгори сега, отколкото после, когато вътре вече живеят хора…“. Колко време се запазват такива мисловни модели?

Мнозина от някогашните граждани на ГДР мислят и до днес по този начин. Само дето вече не са така прости да се изказват публично. Езикът се ползва в частната сфера. Там той въздейства пряко върху младите край семейната трапеза. С изречението „Чужденците ни отнемат работните места“ израснаха много от децата след промяната на Изток.

Преди няколко месеца, за 50-годишнината от построяването на Берлинската стена, в-к Junge Welt (някогашният орган на ЦК на Комсомола на ГДР), благополучно съществуващ до днес, излезе с потресаваща първа страница. На огромна снимка от 1961 година се виждаха бруталните физиономии на членове на „доброволните въоръжени отряди на трудещите се на ГДР“, здраво стиснали готови за бой шмайзери, блокиращи достъпа към Бранденбургската врата.

Под снимката вестник Junge Welt, смятан за негласен „орган“ на младите в партията „Левица“, изказва своята благодарност за 28-те години, през които е съществувала Стената! От тогава до сега не съм чула за нито един случай на протест от читатели или пък за възмутено върнат абонамент пред лицето на тази гавра със стотиците жертви, убити на границата от ГДР-ските власти.

Крайно време е тази партия да престане да лицемери, а да си признае, че много усилено е участвала във формирането на хранителната почва за десния радикализъм на Изток. За нейните членове човешкият живот е само до толкова важен, доколкото може да се инструментализира политически. Но и това е пряко продължение на стара традиция от ГДР: през 1987 г. същият комсомолски вестник Junge Welt се реши да коментира нападението на нацистите над пънкарите в църквата чак след като мълчанието стана невъзможно пред бушуващото на Запад от Стената възмущение.

И тогава, и сега само малцина на Изток са готови да се изправят публично срещу духовния провинциализъм и бруталността. Да им противопоставят просвещение, категорично да протестират, да събират по-широка подкрепа. Все още почти навсякъде пастори, правозащитници, малки граждански инициативи се борят почти индивидуално срещу едва скриваното злорадство и срещу заговора на мълчанието. Малобройността на тези ангажирани граждани ин препраща към друга от причините за печалното състояние на нещата на Изток – десетилетното изтичане от тези региони на читави, ползващи се с доверие и насъщно нужни авторитетни личности.

По фатален начин до ден днешен се усещат последиците от това, че сред трите милиона граждани, напуснали, прогонени, избягали от родината си в годините на ГДР се намираше почти цялата наша критично и творчески настроена интелигенция. От източните региони на Германия бяха изметени и липсват до днес цели поколения. Страшно, но и разбираемо е, че и днес по будните от младото поколение бягат от тамошната задушна и тягостна атмосфера и търсят реализация другаде.

Ето поле за действие на членовете на бунтарското поколение от 68 година в Западна Германия. Поне на онези от тях, които не са били от възхитените привърженици на социалистически диктатури на Изток. В безпросветните градчета на източногерманската провинция, в младежките клубове, в училищата, в политическата работа с гражданите са ни нужни истински демократи. За да възпитаваме в духа на изглеждащите в нашите очи очевидни основни ценности, за да будим респект пред живота на другия човек ни е нужен сега ангажиментът на онези противници на режима в ГДР, някога мигрирали на Запад, които умеят добре да работят с млади хора и които биха се върнали по родните места.

Знам, че от това може да има пряка полза: миналата година работих известно време в Грайфсвалд с дяснорадикални младежи, и то от най-коравия сорт. С такива, които вече са лежали в затвора. Никога не бихме могли да намерим път към всеки от тях, но възможностите за въздействие са впечатляващи.

Членовете на поколението от 68-ма година, които в миналото обществено осъдиха съучастието или бездейното мълчание на своите родители по време на диктатурата на Третия райх днес заемат длъжности в различни институции. Техният тогавашен личен ангажимент помогна във Федералната република никога да не се загуби чувствителността за престъпленията и за вината на нацисткия режим.

В Източна Германия никога не се състоя нищо подобно на събитията от 68-година на Запад. До ден днешен. Германската вина за войната се приписваше категорично само на Федералната република, където уж били забегнали всички нацисти. Това се учеше с години от всеки ученик.

Сега дойде ред на манипулиране и покриване на историята на ГДР. Изтокът боледува от повторния процес на несправяне с миналото, на заглаждане и деформирането му в общественото съзнание.

---

Превод: © Милен Радев